Заплахата от война дебне на прага им, а Неста и Касиан трябва да се изправят пред чудовищата в тях и извън тях, ако искат да успеят да победят враговете на Двора си. Но най-големият риск е да се приемат – и изцерят – един друг.

Започнах „Двор от сребърни пламъци“ с доста резервирано отношение, защото не исках накрая да остана разочарована. Сара успя отново да ме впечатли, но определено има няколко неща, които не ми допаднаха. Не знам дали в някое от предишните си ревюта за поредицата съм споменавала Неста, но ето че дойде моментът, в който има цяла книга, посветена на тази героиня, която не харесвам(х). За нея обаче ще си поговорим малко по-надолу. Завършвайки „Двор от крила и разруха“, не предполагах каква ще е новата заплаха за Фейра, Рисанд и техния двор, но Сара Дж. Маас се е постарала да задържи интереса ни. Ревюто няма да съдържа спойлери, така че не се притеснявайте да го четете.

Безразличието ми към Неста се зароди в третата книга от поредицата, когато бе толкова сърдита на Фейра и не се опитваше дори да се сближи с най-малката си сестра. За нея най-важна бе Илейн и смятам, че яростта ѝ към Котела се отрази и на чувствата ѝ към Фейра и приятелите ѝ. Тъй като нямам нейния характер, не я разбирах и дори бих я описала като антигероя тук. Нужно бе Сара да напише цяла книга за Неста, за да разбера как е чувствала по време на влизането и излизането ѝ от Котела, месеците като Върховен елф и дните след Войната. Със сигурност няма да я оправдавам, защото държанието ѝ не беше хубаво, но донякъде осъзнавам защо се е държала по този начин. Най-важното за мен е, че се взе в ръце и след 900 страници Неста вече бе различна от онази Неста, която бе в началото на „Двор от сребърни пламъци“ - ядосана на света, безразлична към ставащото около нея и живееща за момента. И все пак няма как да не призная добрата страна на ината ѝ, който в доста случаи я караше да не се отказва от дадена мисия или цел.

Гуин и Емъри са двете нови героини в поредицата, които веднага харесах. На пръв поглед са коренно различни - първата е жрица, а втората - илирианка. Общото между тях обаче е силната им воля и преживяните насилия под една или друга форма. Ежедневните тренировки по самоотбрана с Неста в Дома на Ветровете ги направиха още по-силни и им помагнаха да се преборят с демоните си. Те спасяват Неста, но и тя - тях. Трите се превърнаха не само в страхотен отбор, но и в най-добри приятелки. Трио, за което бе забавно да чета.

Касиан е доказал през вековете, че е добър елф, който знае какво е нищета, нечестност, омраза, но и любов, доверие, честност. Нахакан е и предпочита да действа, отколкото да чака в сенките, като Азриел, но в миналото е бил наранен и това е причината да не притиска Неста и да ѝ дава нужното време, за да се съвземе. Винаги ще се възхищавам на пълната му жертвоготовност за най-добрите му приятели, които през години се спревръщат в семейство. Истината е, че много добре знаех, че Неста и Касиан ще станат двойка, и все пак още не мога да ги възприема като такива. С всички тези сексуални подмятания си ги представям като приятели с бонуси. И като стана дума за това, точно тези подмятания са ми трън в очите, откакто започнах да чета книгата. Просто доста от тях не бяха поставени в подходящия момент и се дразнех, че ме разсейват от основния разговор.

Най-любимата ми част от „Двор от сребърни пламъци“ е надграждането на познатия свят. Сара Дж. Маас включва нови легенди, които представят Притиан по един нов начин и те кара да се замислиш за елфическия народ и колко древен е той всъщност. Абзацът е посветен на новите реликви, така че ако не искате да си спойлнете нещо, го прескочете. След победата над краля на Хиберн Рисанд и Фейра смятат, че са приключи с войните в близките години. Но ето че нещо се мъти на континента (където живеят човешките кралици) и героите са изправени пред нова заплаха в лицето на Кошей и още една фигура. Появяват се древни реликви, които ако човек събере, ще може да управлява света. Те са свързани с Котела и е нужна помощта на Неста, за да ги открие. Силата ѝ е нова, непозната и древна. И заради това ми бе много интересно да чета за уменията ѝ, които са по-различни от тези на останали Върховни елфи. От реликвите вече си имам любима и единственото, което ще кажа за нея, е, че е свързана с времето. Задаващата се нова война подтиква Рисанд да търси нови съюзници сред елфическите кралства на континента и много се надявам Сара да предостави повече информация за тамошните народи.

Последният абзац го оставих за всички отрицателни страни на книгата. При по-задълбочен анализ стигнах до заключението, че най-малко книгата можеше съвсем спокойно да бъде съкратена с поне 400 страници. Доста от сцените бяха излишни и ако Сара толкова държеше да ги включи, смятам, че можеше да намери начин да ги напише в по-малко обем. Отделно защо ще добавяш нови герои, ако продължаваш да се връщаш към старите и да ги поставяш в светлината на прожекторите? Да не говорим, че случка, за която се знае още от втората книга, до момента не е разкрита в подробности, а имаше не една възможност, в която Сара да сподели какво точно се е случило между Мор и Ерис - герой, чийто персонаж също имаше шанса да бъде доразвит. А какво стана и с персонажа на „злодея“ тук? Имаме някаква обща представа за него от втората и третата книга, но само толкова. Глава, дълга едва три листа и половина, е напълно недостатъчна, за да се представят и обмислят мотивите му.

Честно не знам дали ще ви допадне „Двор от сребърни пламъци“. Книгата си има своите кусури, които на моменти ми идваха в повече, но в крайна сметка израсването на Неста е едно от най-прогресивните, за които съм чела. Ясно си личи как се променя към по-добро и осъзнава грешките. И точно заради това израсване изтърпях горе споменатите минуси.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на новелата - тук.

Реших днешният пост да не е ревю, а по-различна публикация. С всяка година чета повече и повече книги и осъзнах, че понякога искам да намеря творби с обща тема. И затова избрах днес да ви представя втора част на „Ако харесваш тази книга, ще харесаш и тази“. Първа част - тук. И отново ви уверявам, че съм прочела всяка книга, която се споменава по-надолу.

И все пак през целия път Марко и Никола не позволяват на трудностите да ги разсеят и старателно записват всички свои преживявания – за да остане на хартия онова, което паметта може да изтрие. И тази книга е техният дневник.

Тази книга я заглеждах всеки път, когато минех покрай нея, и най-накрая реших, че е време да си я купя. Илюстрациите ме грабнаха още от първия път и докато я четях, повече време ми отнемаше да разгледам дадената рисунка до най-малкия детайл, отколкото да прочитам текста. А това, че книгата е под формата на дневник, ми хареса още повече. Лично аз не съм си водила дневник, в който да записвам мислите, чувствата и хората, с които се запознавам. Но определено бих си водила, ако целта за създаването му е търсенето и намиране на български митични същества.

Никола и Марко тръгват на пътешествие с една единствена цел - търсене на същества, които скитат из прекрасната ни страна. Знам, че за творба от 88 страници няма кой знае колко задълбочаване в историята и героите, но все пак Цвета Петрова можеше така да завърти случките, че двамата герои да попадат по-трудно на създанията. Все пак във всяка митология се споменава, че те трудно могат да бъдат открити. Характерите на Никола и Марко се различават и това ми харесва, защото така успях да ги разгранича и с интерес да ги опозная. Никола е от тези младежи, които се хвърлят с главата напред и с доста усилия се отказва от дадена идея. Без значение дали е добра, или лоша. Марко е неговата противоположност. Почти. Първо обмисля, после действа. Той е разумът в техния малък отбор.

От всички създания, които срещнаха, любими са ми самодивите и орисниците. Не само заради рисунките им, но и защото от малка съм израснала с легендите за самодивите, а пък орисниците ме заинтригува с възможността да предскажат съдбата на дадено дете. Признавам, че дори не знаех, че тези три сестри се срещат и в нашата митология, но явно просто в моя край не се говори толкова за тях или поне аз не съм чувала. Мората е едно от лошите същества, на което обърнах повече внимание, по простата причина, че не знаех много за нея. И следващият път, когато сънувам кошмар, ще знам кой е виновен.

Този път ревюто ми е доста кратко, но пък и самата книга - също. Така че няма какво повече да кажа за нея освен да ви приканя да я прочете не само защото ще обогатите знанията си за народните поверености, но и защото е прекрасна книжка за един слънчев ден.

Здравейте! Преди две седмици реших, че искам да прочета всички книги на Брандън Сандърсън, което е доста амбициозна задача, имайки предвид многото му творби, но интересът ми към произведенията му се засили и съм готова да прекарам следващите месеци с този автор. Разбира се, няма да се фокусирам само върху него, но ще се опитам да чета предимно негови книги.

Преди да започна с ревюто искам да уточня няколко неща. Първо, имам отделно ревю за първата книга от „Мъглороден“ ера 1. Може да го прочетете тук. Второ, ще има спойлери от всички книги. Искам да напиша ревю, в което точно и ясно се описва света на Скадриал и неговите аломанти, благородници и скаа, така че спойлерите ще бъдат важна част. Трето, няма да наблягам толкова много на персонажите, а повече на цялостната история и как героите са ѝ повлияли. Също така обръщам внимание на това, че ревюто ще бъде доста дълго, защото искам да ви обясни основните неща.

„Последната империя“ представя планетата Скадриал - навремето е имала жълто слънце и зелени растения. А сега е покрита от сажди и сиви растения, а слънцето е оранжево. Вечер пък мъглите управляват Последната империя и населението ѝ е научено да се страхува от тях. Но за Мъглородните мъглите и нощите са един вид свобода. Нека уточня какво представлява Мъглороден - аломант, който може да гори всички аломантични метали. Докато Мъглив е аломант, който може да гори само един метал. Самата аломантията е сила, при която се извличат способности и качества от метали, които са погълнати чрез разтвор. Ферохимията пък е сила, при която се съхраняват способности и качества в специални пръстени и гривни. Тази сила е постижима само за един от народите на Последната империя - терисците. 

Последната империя има две прослойки - скаа (селяни) и благородници, които притежават аломантия и могат да я предават наследствено. Те са я получили от лорд Владетеля - император, управляващ страната в продължение на хиляда години. Вин е уличен крадец, който научава, че е Мъглороден и се присъединява към групата на Келсайър - също Мъглороден, създал бунтовническа група от скаа, за да свали лорд Владетеля. Също така е и учител на Вин, който я научава на аломантията. Към групата му спадат Хам, Бриз, Клъбс, Дух (аломанти), ОреСюр (кандра - раса, създадена от лорд Владетеля, която може да поглъща мъртвото тяло на човек и да го възпроизвежда със собствена плът), Сейзед (терисец, който е и Пазител - организация на ферохимици, посветила се на откриването и съхраняването на познания и религии, съществували преди управлението на лорд Владетеля) и Доксон (обикновен човек и дясна ръка на Келсайър).

Вин израсна много като персонаж и то благодарение на Келсайър, защото той ѝ показа колко силна може да бъде, че вече не е нужно да се страхува от другите и че винаги може да разчита на приятелите си. И докато изпълнява една мисия Вин се запознава с Елънд - благодорник, който вярва, че скаа може да бъдат свободни. В „Последната империя“ е още рано да се каже, че и той израсва, но е герой с голям потенциал. Обръщам внимание и на Сейзед, защото като Пазител има много на какво да научи главните герои и винаги да им показва правилния път.

След доста борби и разкрития се стига до финала на книгата, в която Келсайър е убит, но преди това проповядва на скаа, за да ги накара да се вдигнат на бунт, определен е като Оцелелия и в последствие се създава религия, която го почита. Бунтът успява и лорд Владетеля също е убит, но от Вин, благодарение на мъглите. И въпреки че всички смятат, че със смъртта на тиранина всичко е приключило, то става точно обратното. Което ни води до втората книга.

„Кладенецът на възнесението“ започва година след събитята в „Последната империя“. На престола е Елънд, който иска да направи големи реформи, но не осъзнава, че не всички са готови на промяна. Точно в тази книга може да се забележи промяната в него. В началото е неуверен млад крал, който търси мнение и съвети от близките си, но накрая се превръща в император, сигурен в постъпките си и готов на всичко за народа си. Цялата тази бърза трансформация идва от факта, че Лутадел (сталицата на Последната империя) е обграден от цели три армии, готови да го превземат. Чела съм ревюта, в които се казва, че действието във втората книга е по-мудно, но аз не го виждам по този начин. По-скоро Брандън Сандърсън обръща повече внимание на това да покаже на читателя как животът на хората в Последната империя се променя след Рухването (смъртта на лорд Владетеля и падането на Последната империя). 

Представени са нови герои и се опознават стари. Един от старите е лорд Венчър - бащата на Елънд, който е и най-силният сред по-дребните крале и който пръв обгражда Лутадел. Много имам да казвам за този човек, но ще се спра само на властен мъж, който не е по-различен от лорд Владетеля. От новите герои ми направиха впечатление Зейн - Мъглороден и въпреки че служи на Страф Венчър, донякъде притежава съвест. А когато се бие е винаги отдаден на целта си - да убие противника си; лорд Сет - крал в Западната област, безкруполен човек, но в същото време е честен доколкото може. Или поне не се опитва да залъже другите за мотивите си; Алриане - дъщерята на Сет и първоначалното впечатление за нея е, че е глупава и наивна. В последствие обаче е представена в по-добра светлина - смела, хитра и готова да помогне на хората в Лутадел.

Със смъртта на лорд Владетеля мъглите започват да убиват хора, колосите (раса на войни-чудовища, отново създадена от лорд Владетеля и братовчеди на кандрите) полудяват и се насочват към Лутадел, а мъглив дух започва да преследва Вин. През това време Сейзед започва да събира сведения за Героя на времето (човекът, който ще се изправи срещу Дълбината) и Дълбината (митична сила, заплашвала земята преди управлението на лорд Владетеля и основаването на Последната империя), което ще го доведе до истината за пророчествата на терисците. „Кладенецът на възнесението“ завършва с това как тази митична сила е освободена.

„Героят на времето“ отново започва година след края на втората книга. Елънд вече е император и заедно с Вин търси скривалищата, оставени от лорд Владетеля в случай на катаклизъм. Вин още в „Кладенеца на възнесението“ успя да овладее силите си и да се превърне в силен Мъглороден. А сега е ред на Елънд да опознае новопридобитите си сили на такъв. За една година успява да разбере, че идеите му за народа и даването на повече свобода са добри, но не и ефикасни, защото жителите на вече Новата империя все още търсят някой да ги управлява. Определно ще изминат доста години, докато осъзнаят, че последните столетия на управлението на лорд Владетеля са били пълни с подтисничество. 

Като става дума за лорд Владетеля, искам да засегна първите дни, след като е взел силата от Кладенеца на възнесението. Във всичките три книги се говори за това какъв тиранин е бил и как Последната империя е живала в страх. Но благодарение на всеки епиграф (цитат, който се поставя в началото на творба и е във връзка със съдържанието ѝ) в „Героят на времето“ читателят разбира защо лорд Владетеля е постъпил по този начин и го кара да се замисля дали той е бил просто човек, който е направил нужното, за да може света да оцелее. Не го оправдавам за по-нататъшените му злини, но осъзнавам постъпките му. Даже се възхищавам на силната му воля да издържи толкова векове, в които Гибелта го е дебнела, и да съумее да подготви народа си за момента, в който той вече няма да е сред живите.

Брандън Сандърсън дава повече информация и за произхода на кандрите и колосите - как са се появили, каква е тяхната роля в Последната империя и как всъщност се управляват тези същества. Бях много заинтригувана от кандрите, защото те са пряко свързани с терисците и пророчеството за Героя на времето. Общото между инквизиторите, кандрите и колосите е хемалургията - сила, при която с помощта на метални клинове се извлича силата на аломанта и тъй като чрез тях той се свърза с Отломъка, Гибелта може да въздейства на чувствата и на съзнанието на аломанта. С напредването на историята се обяснява и за борбата между Съхранението и Гибелта. Тези две сили са колкото противоположни, толкова и еднакви. Едната не може без другата. Планетата, която създават, се уповава на уговорката помежду им - Съхранението не може само да създаде нов свят и заради това се нуждае от помощта на Гибелта, която в замяна после ще може да го унищожи. Но разбира се, Съхранение не може да го позволи и затваря Гибелта в затвор, известен като Кладенеца на възнесението.

Финалът на „Мъглороден“ ера 1 е задоволяващ. Спасяването на света изискваше жертви и смятам, че Брандън Сандърсън се погрижи да ги даде, а с това показа, че не се притеснява да използва героите си и да им дава мисии, от които може и да не се върнат. И преди да завърша това дълго ревю искам да кажа няколко думи и за Дух, защото той бе вторият персонаж, в когото има много видими промени. Вече не е онова 15-годишно хлапе, което изпълнява дребните задачи на Келсайър и групата му. Не, Дух се превърна в мъж, който иска да поема отговорност и да се бори за оцеляването на хората, които не могат да се защитават.

Осъзнавам, че има много неща, на които така и не съм обърнала внимание, но все пак ако ви кажа всичко, вие за какво да четете поредицата. Ревюто ми е с цел да се обясни Скадриал и жителите ѝ, откъде или откакво са произлезнали и каква е разликата между Мъглороден и Мъглив. Надявам се то да ви е помогнало да разберете света, създаден от Брандън Сандърсън, и дори да го харесате. Все пак няма ли да е яко, ако притежавахме сили, подобни на тези на Вин и Елънд?