Денем светът принадлежи на лорд Владетеля...
Някога един герой се възправил, за да спаси света. Млад мъж със загадъчен произход отправил храбро предизвикателство към мрака, който се спускал над тази страна.
Но се провалил.
Хиляда години по-късно светът е пустиня от пепел и мъгли, управлявана от безсмъртен император, наричан лорд Владетеля. Всеки опит за съпротива завършва печално.
Но надеждата оцеляла. Надежда за края на империята и дори за гибелта на самия лорд Владетел. И ето че в наши дни един брилянтен ум подготвя ново въстание - такова, което зависи изцяло от неговата хитрост и необичайни способности и от помощта на невероятна героиня, дете на улицата, която трябва да овладее изкуството на аломантията, могъщата сила на Мъглородните.
Книгата стоя в купчинката ми за прочитане около година преди най-накрая да се настроя за нея. И сега няколко часа по-късно все още не мога да се отърся от чувствата си, породени от края ѝ.
Запознаваме се с Вин - 16 годишно момиче, което краде, за да оцелява. Цял живот е била подлагана на натиск от страна на по-големия ѝ брат и поради тази причина в началото на книгата тя имаше ниско самочувствие за себе си. Харесах я, защото правеше грешки като всеки един човек, трудно се доверяваше и в някои моменти признаваше, че не може да се справи сама и че се нуждае от помощ. С една дума не бе перфектна. Единственото, което не ми хареса, беше това, че тя победи лорд Владетеля. Да, учеше и схващаше бързо, но защо тя вместо мъж, който разбира повече от аломантията? Надявах се да науча повече за нейния баща, защото заради неговата кръв бе станала Мъглородна и дано в следващата книга да разбера повече за дарбата ѝ.
Елънд ми допадна моментално. Най-вече, защото обичаше да чете, но и защото не харесваше да го командват. Смятам, че книгите, които бе прочел го бяха превърнали в по-земен човек. Не беше като повечето благородници - да смята, че скаа им принадлежат, че лорд Владетеля трябва да продължи да управлява и че единствено благородниците трябва да имат привилегии. Той вярваше, че скаа трябва да живеят по-добър живот и тиранството на лордът трябва да приключи. Но Елънд ме спечели в момента, в който се опълчи на баща си и тръгна да спасява Вин. И тук е моментът да кажа, че страшно много ги харесвам като двойка и се надявам в следващата книга да има повече моменти с тях.
Келсайър в началото ми беше объркваща личност. Не можах да определя дали го харесвам, или не. Обаче прие Вин като родна дъщеря и се чувстваше длъжен да я закриля. Постави си за цел да повдигне самочувствието ѝ и смятам, че успя. Имаше толкова грижи на главата, но винаги намираше време за по едно питие с приятелите си. Всеки човек, умрял по време на бунта, тежеше на съвестта му и това показваше колко го е грижа за хората. В един момент ми заприлича страшно много на Елин - бе планувал толкова неща, за които един обикновен човек не би се сетил и за всяка една ситуация имаше резервен план. Така че, да харесах го. Беше излязъл от Ямите и все още можеше да смее, което доказва какъв силен персонаж е.
Всички останали персонажа ме изненадаха приятно. Най-вече Сайзед. Изуми ме неговата памет и разказите му. Неговата вяра го поставяше в ролята на прислужник, но през цялата книга никой не го приемаше като такъв, а като приятел и помощник. Доксон бе дясната ръка на Келсайър. Той не притежаваше никаква аломантия, но затова пък осигуряваше всичко нужно на групата. Доксон бе най-верният приятел на Кел, защото освен основната му роля - да пази гърба на Келсайър - той превръщаше мечтите му в реалност. Хам и Бриз, най-вече Бриз, бяха веселяците в групата. Винаги можеха да разсмеят някого. Като цяло отборът на Кел се състоеше от различни персонажа, борещи се за една и съща кауза.
Светът, който Брандън Сандерсън е изградил е невероятен. Магията и обратите вървят ръка за ръка до края на книгата, героите са пълнокръвни, а стилът на автора е толкова добър, че започнете ли книгата няма да я оставите до последната ѝ страница.
0 коментара:
Публикуване на коментар