Време е за последния пост от класацията! С края на годината винаги се вълнувам за предстоящите книги, които ще се издадат. Издателствата ни радват като споделят за някои от заглавията си, които са ни подготвили и аз вече имам списък с романите, които искам да добавя към библиотеката си. Всичките пет книги, за които ви споделям, се очакват да излязат на българския пазар. 

Може все още да не съм прочела „Шест алени жерава“ и „Дъщерята на лунната богиня“, но това не ми пречи да добавя в списъка ки този роман, вдъхновен от митовете и легендите на древен Китай. „Песен от сребро, пламък като нощ“ ще се издаде от издателство „Лютиче“ и разказва за момичето Лан, което има мистериозен белег на ръката си. Този белег всъщност представлява знак на практикуващите - легендарни магьосници от Последното кралство. Смята се, че магията им е извлечена от демоните, с които общуват. Магия, която е отдавна загубена и която трябва да се крие от елантците.

Отдавна съм хвърлила око на книгата, която трябва да се издаде от „Сиела“. Този дебют ще ни запознае с Кисен, която след смъртта на семейството ѝ убива богове. Тя искрено се наслаждава на занаята си, докато не среща бога на белите лъжи, когото не може да убие. Пътищата им се пресичат и заедно трябва да отидат до разрушения град Бленраден заради тайна молба от краля. Самата анотация не е достатъчна, за да си направя някакви заключения, но в букстаграм книгата нашумя и определено смятам да ѝ дам шанс.

Али Хейзълууд решава да експериментира с паранормална романтика и аз съм готова да прочета любовната история между алфа върколак и наследница на вампирски клан. Съюзът им не е продиктуван от любов, а от политика и с цел мир. Убедена съм, че връзката им ще бъде тип enemy to lovers и колкото и да се вълнувам да проследя отношенията им, се надявам авторката да наблегне и на фентъзи света. Да ни бъде представен Съвета на вампирите и тяхната роля, както и вътрешната йерархия на глутницата. 

Още една книга, която завладя букстаграм. А „Orange Books“ миналия месец ни зарадваха, че ще издадат и двете книги от дуологията през 2024. В изградения от Ребека Рос свят боговете се събуждат и започват нова война. Главната героиня Айрис, която е журналистка, иска да получи повишение, за да отиде на фронта и да открие брат си, от когото липсват вести. Писмата, които Айрис праща, ги получава нейния съперник - журналистът Роман. И така двамата започват да изграждат връзка, която нито боговете, нито войната биха разрушили.

Всичките препрочетени книги на авторката имаха за цел да ме подготвят за издаването на „Дом на пламъци и сенки“. Нямам търпение да разбера какво ще се случи с Хънт и Рун в Мидгард и Брайс, която се намира далеч от дома и приятелите си. Вярвам, че ще има много силни емоции, докато я чета, и дългоочаквани разкрития. От месеци не съм се вълнувала толкова много за излизането на някой роман и едвам дочаквам края на януари. 

С „Крещящото стълбище“ си имаме история - още щом излезе на българския пазар, започнах да я чета, но тогава, по вече незнайни причини, не ме грабна и я оставих в библиотеката. Сега, когато излезе сериалът по нея, най-накрая се реших да ѝ дам втори шанс и се радвам, че го направих. 

Добре дошли в Лондон и околности, където духовете са нещо нормално. През последните години са създадени множество агенции, които да се борят срещу призраците, и Луси Карлайл опитва да си намери работа в една от тях. Отхвърлена от няколко, тя е наета в „Локуд и Сие“ и се запознава с Локуд и Джордж - момчета, които са пълна противоположност, но работят изключително добре в екип. Луси е смела, упорита и на моменти безразсъдна. Изключително лоялна е към приятелите си и винаги им помага. Вътрешните ѝ изтинкти, които никога не я подвеждат, както и дарбата ѝ я правят толкова добра като агент. Със своя ум, харизматичност и увереност Локуд няма как да не е лидер. Някои от решенията му са прибързани, опасни и неуспешни, но действа в полза на екипа си и благополучието на Лондон. Джордж е умът на агенцията и той прави проучванията за всеки случай. Преди да се впусне в действие подготвя по поне още един резервен план. 

Един от случаите в „Крещящото стълбище“ не завръшва по най-добрия начин и бързо е забравен. Само че Луси, заради дарбата си, се връща към призрака на Анабел Уорд. Оказва се, че момичето е било актриса и изчезнало преди петдесет години. Лично на мен ми бе доста интересно да разбера историята на Анабел и кой е убиецът. Другият важен случай е в най-обитаваното място в Англия - имението Коум Кери Хол. Двете най-проблемни територии са Червената стая и Крещящото стълбище. И докато Луси, Локуд и Джордж се справят с призраците, истината за Анабел излиза наяве. 

Книгата много ми хареса. Джонатан Страуд ни потапя в свят, изпълнен с паранормална активност, а създадените от него герои са колкото интересни, толкова и забавни. Шапка им свалям, че не се страхуват толкова много, за да посещават обитавани места, имайка предвид крехката им възраст.

Весела Коледа! Пожелавам ви здраве, благоденствие и семеен уют. На днешния светъл празник съм ви подготвила класация за пет двойки, които ми направиха най-силно и интересно впечатление. Те са включени от YA фентъзи, любовни и антиутопични книги. 

Двамата официално не са двойка, но си личи колко държат един на друг. Знаем, че Пийта от доста време изпитва чувства към Катнис и едва по времето на 74-те Игри Катнис започва да му симпатизира. На Катнис ѝ трябва човек като Пийта, който е по-спокоен, мил и внимателен. Човек, който да не подклажда огъня ѝ, а да го уравновесява. За момента Катнис все още не е наясно с чувствата си, но именно те ѝ продиктуват, че трябва да го защитава и да направи всичко по силите си, за да го опази жив от Игрите. 

Физически Вайълет не е идеалната ездачка и няма това хладнокръвие, с което да убива враговете си. Но е умна, хитра и смела. И успява да впечатли Зейдън. Той ѝ помага, защитава я и вярва на думите ѝ без значение дали има доказателства. Остава я да се докаже, да води битките си и да се бори за това, което желае. Бавно изграждат доверието помежду си и без значение от събитията към края на книгата, вярвам, че двамата вече изпитват силни чувства един към друг и всеки би направил каквото е нужно, за да защити другия. 

Хайъсинт е умна, дръзка и пряма. И това, че е най-малката в семейство Бриджъртън и при това момиче, също така означава, че си е извоювала правото мнението ѝ да бъде чуто и зачитано. Гарет пък не е някакъв мекушав, разглезен и безотговорен мъж. Въпреки репутацията, която му се носи, той има добро сърце и ще направи всичко за хората, които истински обича. Докато работят над превода на италиански дневник, двамата се опознават и предложението за брак е плод на разбиране, харесване и любов. 

Неведнъж съм споменавала, че връзката между тези двама герои е една от най-добрите, за която съм чела. Комуникацията бе най-важна за тях. Не всички разговори бяха приятни и определено не липсваха дразги, но споделяха мненията и съмненията си, за да разберат кой на какво мнение е. Изслушваха се и взимаха общо решение, което бе породено от компромисите, които правеха в името на връзката им. 

Всяка от книгите на Ели Хейзълууд е с еднакъв сюжет и припокриващи се характери на героите. Но това не ми попречи да обикна толкова силно Елзи и Джак. Елзи, която има диабет, не иска да притеснява никого с проблемите си и смята, че никой няма да я хареса, ако покаже истинската си същност. И Джак, който се оказва търпелив, мил и забавен мъж, готов на всичко, за да покаже на Елзи, че не е нужно да се преструва на друга, за да бъде обичана.

Всеки книгоман, попадайки на увлекателна книга, няма как след това да не се порови в интернет за красивите изображения на героите. За съжаление, няма как да ви покажа всичките си любими фен артове от тази година, но затова пък са от различни романи. 

5. Вайълет Соренгейл от „Четвърто крило“ (@jae.sketch)

4. Серафина от „Сянка в жарта“ (@gabrielleragusi)

3. Ден и Нощ от „Дом на небеса и дихания“ (@emiliesnaith_art)

2. Сюрен, Оук и Джак от „Отнетият наследник“ (@elithienart)

1. Фейра и Рисанд от „Двор от рози и бодли“ (@madschofield)

Време е да се върнем в света на Панем, където всяка година се провеждат Игрите на глада - безмилостна битка между двадесет и четирима души, от които жив ще остане само един. 74-те Игри обаче бяха прецедент и оттях се върнаха двама играчи - Катнис Евърдийн и Пийта Меларк. И докато двамата се отправят на турнето на победителите, в някои от окръзите започват бунтове. Бунтове, които може би са вдъхновени от постъпката на Катнис. Защото сойката-присмехулка се е превърнала в повече от талисман.

Аз разделям „Възпламеняване“ на две части – преди и по време на Игрите. В първата част Катнис се връща към стария си начин на живот, въпреки че всичко е различно. Осъзнава, че това, че е победител, няма да я спаси от президента Сноу. Всъщност именно защото оцеля и победи, примката на Капитола се стяга около врата ѝ. Вътрешният монолог на Катнис е интересен за проследяване. Първоначално е готова да зареже Окръг 12 и да избяга с най-близките си хора. Но осъзнава, че е време Панем отново да се обедини и да въстане срещу Капитола, а народът трябва да се обедини около някого. Някой като нея самата, която с печеленето на Игрите, неволно се разбунтува срещу правилата. 

Във втората част отново е изпратена на арената, но този път няма да се бори за собствения си живот, а за този на Пийта. Пийта, който през изминалите месеци се е превърнал в приятел на Катнис. Пийта, който с добрата си заслужава да живее. Пийта, който би направил всичко, за да я защити. Но сега е неин ред. 75-те Игри ми харесаха повече от предишните. Първо, защото Пийта и Катнис от самото начало са отбор и вече не са онези уплашени деца. Държат се по-уверено и мислят повече като стратези. Този път арената е преобразувана като часовник, като във вътрешността му има вода, която е заобиколена от плажна ивица. От нея се навлиза в джунглата, която е колкото еднаква, толкова и различна от така обичана гора на Катнис. Най-интересното е, че на всеки час има някакво изпитание в дадения участък, който Рогът на изобилието сочи. 

Тъй като в тези Игри Катнис и Пийта имат съюзници, успях да се докосна повече до героите и отношенията им с Катнис. А това нещо липсваше, докато гледах филма. В началото Катнис не вярва на Финик, което е напълно нормално, и го смята за арогантен, надут и суетен. По-приятните моменти в Игрите го показват друга негова страна – забавен и загрижен. Харизмата му веднага печели читателя. Докато образът на Джона леко го отблъсква. Тя е нелюбезна, пряма и дръзка. Ядосана е, че се връща в Игрите и не крие какво мисли по въпроса.

Обичам тази книга! Сюжетът, героите и взаимоотношенията между Катнис и Пийта са чудесни. И колкото и добра да е екранизацията, ако не прочетете „Възпламеняване“, няма да успеете да се докоснете до тях.

Ревю на първа книга - тук.

Колкото и да обичам любимите си автори, винаги искам да се запознавам с нови. Оказаха се по-малко от очакваното заради препрочита на книгите на Сара Дж. Маас и прочитането на новите книги от познати автори.

Малко или много всяка романтична книга има клишета и нереалистични моменти. И „Ледоразбивачката“ не е изключение от правилото, но други неща компенсират. Хана Грейс се е справила чудесно с изграждането на отношенията между главните герои. За Нейт и Стаси комуникацията бе най-важна и винаги разговаряха помежду си. Не всеки разговор бе приятен, но така разбираха кой на какво мнение е. Изслушваха се и после взимаха общо решение, като двамата правеха компромиси. 

Запознах се с авторката, прочитайки „Искронишка“. Искронишка всъщност е остров, който се появява на всеки сто години и се превръща в арена. Алекс Астър има свои идеи, които ги е развила успешно - магия, проклятия и състезатели, които искат да спечелят не заради себе си, а заради народа си. Тези проклятия са другото нещо, което прави книгата интересна. Всяко владение има свое специфично. Обратът, който Астър бе замислила в книгата, е толкова добър, че си нямах и на идея за него, докато не се разкри.

Когато някой спомене класически английски автор, винаги се сещам първо за Джейн Остин, въпреки че до тази година все още не бях чела неин роман. Джейн Остин се е осмелила да пише и да се присмива на благородниците, а самите теми в книгите ѝ са актуални както в миналото, така и в настоящето. В началото ми беше много интересно да се запозная с героите и техните неволи, а пък описанията на заобикалящата ги среда ме потопиха в атмосферата на английската провинция.

Една книга ме впечатлява както със сюжета, така и с героите. И колкото повече интересни книги прочитам, толкова повече любими герои имам. Днешната класация е посветена именно на тях и ще ви представя кои герои обикнах през 2023г.

Мараси е умна, схватлива и смела жена, която иска да се докаже пред околните, че е способна и не трябва да бъде подценявана. С уменията и идеите си спечели място сред констаблите и всеки ден търсеше начин да се докаже пред колегите си. И смятам, че го стори. Малко хора на нейно място биха запазвили хладнокръвие по време на рискованите ситуации и после да ги аналазира със спокойствие. Мараси успя да излезе от сянката на Уакс и да покаже своите качества и по този начин успя да привлече вниманието на една мистериозна фигура, която вярва, че Мараси е подходяща за член на групата ѝ.

Лили не е имала хубаво детство. Решава, че няма да позволи на никого да я потъпква и да я кара да изпитва страх. Само че не е така лесно, когато от наблюдател се превърнеш в участник. Лили обаче има кураж и решава да се бори вместо да приеме случващото се. Благодарение на силната си воля и желанието си детето ѝ да не преживее същото като нея, тя прекъсва един порочен цикъл. И само мога да ѝ се възхитя за това ѝ решение, тъй като осъзнах колко трудно е да напуснеш човек, когото обичаш.

Като орисия не отговаря пред никого и не се притесня какво мислят за него. Той е създаден, за да убива с целувките си. Той е егоистичен, манипулативен и опасен Принц на сърцата. Може да изглежда като безгрижен и безразсъден, но просто не споделя тревогите си и колко го е наранило отхвърлянето на Донатела. Но има няколко моменти, в които показва своята мила и нежна страна.

Не мисля, че има някой, който да не харесва Пийта. Той е добър, състрадателен и може да разговаря с хората, като в същото време ги очарова. Друго, което показва нежната душа на Пийта, е рисуването, което по-късно в Игрите му помогна да остане жив до появата на Катнис. Много пъти ми ставаше тъжно, докато четях как тя го отхвърля не само като любовен интерес, но и като съюзник и приятел.

Денерис е тиха, наивна и прекалено млада тя е пешка на Визерис. Ставайки халееси обаче, тя увереността ѝ се появява и започва да се държи като владетелка. А в края на романа вече е майка на драконите, която тепърва ще търси законните си права над трона на Седемте кралства. Вярвам, че тя ще превърне Таргариен отново в могъщ и славен Дом. 

Дженифър Л. Арментраут се превърна в един от любимите ми автори и харесвам почти всичките ѝ книги. Когато започнеш нова поредица от любим автор, винаги има това притеснение до колко ще харесаш новата история и герои. За съжаление, „Падение на гибел и гняв“ не оправда очакванията ми. 

В „Падение на гибел и гняв“ съществуват само девет града и околностите около тях. Те се управляват от богове - принцове и принцеси, които отговарят пред краля. Боговете са известни още като Високородени, а простосмъртните - като нискородени. Високородените са обвити в мистерия и малцина са тези, които ги срещат. Много от простосмъртните не са доволни, че те са господарите, но човешката история е показала, че именно хората не могат да управляват добре. Те са смятали, че са непобедими, но гордостта им ги е самоунищожила. И все пак няма как да липсват отношения между Високородените и нискородените. И така се появяват поднебесните, които въпреки някои интересни способности, не са толкова силни, колкото боговете. 

Цял живот Калиста се доверя на своята интуиция, която никога не я подвежда. Докосне ли някого може да прочете мислите му и въпреки че дарбата ѝ неведнъж ѝ е помагала, тя е опасна. Затова я крие от всички и само най-близките ѝ познати знаят за нея. За да остане скрита, тя се представя за една от куртизанките на барона на Арчууд. Калиста му предоставя информация в замяна на защита. Всичко върви по план, до появата на мистериозен мъж. И Калиста се оказва разкъсана между своята интуиция и сърцето си. Героинята е смела и находчива и определено има потенциал да се превърне в интригуващ персонаж. Тепърва ще опознае миналото си и способностите си, които ще изиграят важна роля в следващите книги от поредицата. 

Най-големият плюс на книгата за мен е фентъзи светът. Авторката умело го е изградила с всичките му политики и интриги. Обяснява се какво е довело до сегашното положение в кралството - то да бъде управлявано от Високородени, а нискородените да са обикновени граждани. Друг плюс е, че действието се развива сравнително бързо и няма някакви скучни описания. Минусите също са два като цяло. Първо, не ми хареса, че всички сцени между Калиста и Торн са пълни със сексуално напрежение. Отделно в рамките на една книга би трябвало читателят да опознае героите. А аз почти нищо не научих за Торн и много малко за Калиста, въпреки че книгата се разказва от нейна гледна точка.

Като цяло книгата е добра за поставяне на основите на поредица. Има потенциал да се превърне в нещо интересно, но ако авторката обърне внимание на героите и изграждането на стабилни взаимоотношения.

Оригиналната и българската корица имат еднакви детайли, но определено подкрепям решението корицата да е черна. А идеята да наподобява люспи на дракон, е чудесна! А златистото допълва тъмния цвят и чрез него изпъкват елементите на дракони и облаци.

Ревю на книгата - тук.

Тази корица показва мястото на действието в книгата - остров със самотна къща, където Дейзи Даркър се чувства най-спокойна. Тъмните нюанси обръщат внимание на сюжета, който ни пренася в края на октомври, когато границата между света на живите и мъртвите е тънка. А семейство Даркър пази не една тайна.

Ревю на книгата - тук.

Ако не следях авторката и не знаех за издаването на тази книга, а я бях видяла в книжарницата, щях да си я купи само заради корицата. Всеки един дребен детайл е препратка към романа - лисиците, ключовете със звезди, ябълката. Нека не забравям и задната корица, от където ни наблюдават фигурите на Джакс и Еванджелин. 

Ревю на книгата - тук.

Всяка година си правя списък с книгите, които искам да излязат на български език. Докато един автор или някоя книга не се прочуе, трябва да чакаме доста, докато някое от издателствата ни решат да издадат романа. В днешния пост е посветен именно на чаканите книги за 2023г. 

Отдавна си бях набелязала „Домът на Холоу“ и веднага щом издателство „Ентусиаст“ я издаде, аз си я купих. Анотацията по никакъв начин не подготвя читателя за това, което е написано из страниците. В началото имах леко затруднение, докато навляза в сюжета, но някъде след седемдесетата страница, когато Айрис и Виви започнаха да търсят по-голямата си сестра и да пристъпват в нейния мистериозен и окултен свят, с интерес четях глава, след глава. Исках да науча какво се е случило с трите в детските им години и какво толкова е крила Грей. 

Ревю на книгата - тук.

Книгите на Али Хейзълууд са онези, чийто сюжет забравяш няколко месеца, след като си ги прочел. Поне при мен е така. Това обаче не ми пречи да се вълнувам за книгите ѝ и да им се наслаждавам. Сюжетът и героите може да са клиширани, но пък не са напрягащи и са подходящо четиво за уикенда. „Любов на теория“ за момента е любимата ми книга на Хейзълууд. И това определено се дължи на двамата главни герои – Елзи и Джак. Тук авторката представя какви са борбите, манипулациите и завистта сред академиците. Всичко това е представено чрез интервюто за работа на Елзи и показва, че колкото и да си добър, когато определени хора са решили нещо, няма как това решение да бъде променено.

Ревю на книгата - тук.

Този роман е първият от четирите тайни проекта, които Брандън Сандерсън ни представи миналата година. Той е част от Космера и разказва нова планета от вселената, където героинята живее на остров в смарагдови води. Изданието включва илюстрации, което много ме радва. Мнението за „Трес от Смарагдово море“ е положително и се твърди, че е по-хумористична от останалите творби на Сандерсън. Книгата всъщност трябва да бъде издадена днес и аз непременно ще си я взема, но планувам да я прочета в началото на следващата година. 

Дългоочакваният край на „Мъглороден“ ера 2 най-накрая е налице. Признавам, радвам се, че не съм от читателите, които са чакали шест години, за да прочетат финала. Не само защото това е много време, а и защото по мое мнение „Изгубеният метал“ можеше да е с една идея по-добра. Ако до този момент поредицата можеше да се чете самостоятелно, без да са прочетени другите книги на Сандерсън за Космера, то тук авторът вкарва нови герои от други поредици и поставя основите за пресичане на световете. Мисля, че сцените, в които тези герои разказваха на Мараси за техните магически сили, са най-любимите ми. И нямам търпение да разбера какво е намислил за „Мъглороден“ ера 3.

Ревю на книгата - тук.

Определено това книгата, който най-силно и най-дълго чаках да се появи на българския пазар. Книгите на Стефани Гарбър са изпълнени с магия, вълшебни приказки и интересни герои. В новата си поредица авторката ни пренася във Великолепния север - земя на множество прокълнати приказки, уникални създания и разнообразие от замъци. Винага съм искала да науча повече за орисиите и въпреки че тук няма много информация за тях, срещаме три орисии, от които любима ми е Невенчаната невеста. „Имало някога едно разбито сърце“ може да се чете самостоятелно, но ви препоръчвам да се запознаете с поредицата „Каравал“, тъй като Джакс тук е главен герой, но много малко се споделя за приключенията му във Валенда.

Ревю на книгата - тук.

Най-накрая дойде времето да ви запозная с книгата, с която започнах 2023г. Книга, чиято история между страници ме плени. Почитателка съм на семейните истории и книгите, в които има две времеви линии, разказващи за родственици. А „Порцелановата кукла“ е история за едно момиче, което преминава през всякакви трудности по време на Руската революция и последвалите я години на войни, и за друго момиче, което иска да разбере миналото си, за да продължи бъдещето си. Романът представя две Русии, които за по-малко от век стават толкова различни.

Първо ще ви представя Тоня - 17-годишно момиче, което е отскоро омъжена за богат и властен мъж. Живее в един затворен свят, заобиколена от руския елит. До момента, в който не среща Валентин - млад лидер в болшевишка партия. Двамата са толкова различни, но именно това ги привлича един към друг. В началото аферата им изглежда мимолетна, но любовта разцъфва помежду им и са готови да се борят за нея. А съдбата им е приготвила множество изпитания. Революцията започва и аристократите са гонени и убивани. Проблемът е, че и болшевишката партия се променя и става по-крайна. Вече не е това, в което Валентин е вярвал. В продължение на години животът събира и разделя Тоня и Валентин. И всичките събития ги променят. Тоня вече не е онова доверчиво и кротко момиче. Научила се е да оцелява и да страда в името на любимите си хора. Валентин пък осъзнава, че идеалите на болшевиките отдавна не са правилните и че трябва да защитава семейството си на всяка цена. Това, което не се променя, е любовта им един към друг.

Харесвам книги като „Порцелановата кукла“, защото показват част от историята ни, която не е написана по един сух и скучен начин. Не четем просто за някаква случка, а присъстваме на това събитие и ставаме съпричастни към героите и техните проблеми. Едва ли някой е вярвал, че Романови ще бъдат свалени от власт, а победата на болшевиките променя нашата история. И докато главите на Тоня ни показват Русия в началото на 20. век, то главите на Роузи ни пренасят в Съветска Русия. Двете преплитащи се истории се припокриват по чудесен начин. В един момент четем за обсадата над Ленинград, а в следващия - как СССР губи силата си. 

По принцип, когато в една книга има две времеви линии, винаги една ми интересна повече от другата. Тук обаче нещата са различни. Наслаждавах се както на историята на Тоня, така и на Роузи. Тя търси истината за една съдбоносна вечер и докато го прави, открива и неподозирано семейно минало. Чуди се защо сестра ѝ и баща ѝ са мърти, а тя жива. Чуди се коя е майка ѝ и какво точно се е случило в онази вечер. Колкото повече Роузи попада на следи, толкова повече иска да научи истината. Не само за да разбули тайните, но и за да затвори тази глава от живота си и да се върне в Лондон, където я чака годеника ѝ. 

Прави ми впечатление, че мненията за книгата са в двата полюса. Много от читателите я харесват, но още толкова не са ѝ почитатели. Затова я започнете без никакви очаквания. Авторката черпи вдъхновение от реални събития, но те по-скоро са използвани, за да изградят героините. Така че „Порцелановата кукла“ е по-скоро романтична книга, отколкото историческа. 

Винаги ще има книги, които да ни разочароват. Понякога още преди да сме ги започнали знаем, че няма да ни допаднат. Но в повечето случаи имаме някакви очаквания, които, за съжаление, не се оправдават. И именно в такива случаи осъзнавам колко различни можем да бъдем ние,  читателите. Дори и някои от нас да имат еднакъв стил на четене, това не винаги означава, че ще харесаме някоя книга. Днес ще ви представя романите, които ме разочароваха.

Дженифър Л. Арментраут се превърна в един от любимите ми автори и харесвам почти всичките ѝ книги. За съжаление, „Падение на гибел и гняв“ попада в другата категория. Минусите са два като цяло. Първо, не ми хареса, че всички сцени между Калиста и Торн са пълни със сексуално напрежение. Би трябвало за една книга героите да се опознаят донякъде. А аз почти нищо не научих за Торн и много малко за Калиста, въпреки че книгата се разказва от нейна гледна точка. Като цяло книгата е добра за поставяне на основите на поредица. Има потенциал да се превърне в нещо интересно, но ако авторката обърне внимание на героите и изграждане на стабилни взаимоотношения.

Благодарение на „Благодаря ви, че слушахте“ осъзнах колко трудоемко е работата по разказването на книгите – да се вникне в сюжета, да се опознаят героите и техните мечти, цели и страхове и всяка една емоция да се предаде по правилен начин. Вярвам, че на повечето читатели би се харесала тази книга именно защото сюжетът се върти около аудиокнигите и тяхното записване. Само че колкото и интересна да ми на моменти „Благодаря ви, че слушахте“ и колкото и да харесах героите, нещо ми липсваше. 

Ревю на книгата - тук. 

„Дейзи Даркър“ прикова интереса ми с анотацията - готическа къща, семейни тайни и Хелоуин, и реших, че ще е подходящо четиво за есента. Виждайки, че романът е само 350 страници, смятах, че бързо ще го прочета. Само че на моменти сюжетът ми беше муден и често прескачах по някой и друг абзац. Идеята на авторката е добра, но почти нищо динамично не се случи. Не успях да се увлека по случая и да се опитам да разгадая кой е убиецът и какъв е мотивът му. Въпреки последните страници и разкритията между тях „Дейзи Даркър“ получи три звезди. С интересна анотация и добър финал, но без увлекателен сюжет и изграждане на връзка с героите книгата няма как да получи по-голяма оценка.

Ревю на книгата - тук.

Трябва да призная, че книгите на Колийн Хувър винаги ме правят емоционална и „Премълчани истини“ не е изключение. Да, не успях да иградя някаква връзка с героите. Да, сюжетът ми вървеше бавно. Да, в даден момент драмата ми дойде в повече. Емоциите, които изпитах към Морган и Клара и тяхната житейска история, обаче са нещо друго и няма как да не ги взема под внимание. Авторката не само че не пише типичните блудкави романтични истории, но и описва чувствата на героите си по един толкова реалистичен начин, че няма как да не останеш безразличен. „Премълчани истини“ се оказа по-скучна от очакваното и заради това получи три звезди.

Ревю на книгата - тук. 

„Вавилон: Тайната история“ е от тези книги, които ти допадат, но едва ли ще посегнеш отново към тях или техните продължения. Тя е посветена на любовта към превода и се влюбих в идеята да има едно място в света, където хора от всякаква националност работят заедно, за да превеждат всякакви произведения. Книгата обаче е над шестстотин страници, а има много излишни сцени, монотонни диалози и недоизградени отношения между героите. Признавам, че я завърших от упоритост и желание да прочета нещо от авторката. В противен случай още на стотната страница щях да я оставя. Най-жалкото е, че така и не се докоснах пълноценно до среброделието, което е в основата на цялата драма в романа.

Ревю на книгата - тук.

С идването на декември и Коледа е време и за класацията, с която обобщавам книжната си година. Изненадващо за мен годината се оказва много силна откъм книги, въпреки че имах държавни изпити и се подготвях за тях. Тъй като препрочитам книгите на Сара Дж. Маас и съм им голяма почитателка, реших да не ги включвам в класацията просто защото искам да ви представя нови романи. Постовете от „December TOP 5“ ще бъдат качвани два пъти в седмица - в понеделник и петък. 

2023 бе разнообразна година. Прочетох класики, любовни романи и фентъзи книги. И в днешния пост ще ви споделя пет любими книги, като съм се постарала да са от различни жанрове.

Харесах „Никога повече“ заради всички емоции, които изпитах, докато я четях, но и заради важната тема, около която се върти сюжетът на романа - насилието над жените. Колийн Хувър и тя се е справила по един изключителен начин с представянето на този сериозен проблем. Жената винаги ще намира извинения за постъпките на партньора си и винаги ще се надява той, в крайна сметка, да се промени. Жестоката истина обаче е, че подобен човек няма да го направи, а само ще дава празни обещания и извинения. Наистина е трудно да съдиш някого, когато си само наблюдател, и че всяка жена, подложена най-вече на физически тормоз трябва да знае, че е достатъчно силна, за да постави себе си на първо място.

Ревю на книгата - тук.

Въпреки че все още не съм прочела третата книга, смятам, че „Възпламеняване“ е най-добрата книга от поредицата. Не само заради сюжета и по-интересните Игри, но и заради отношенията между Катнис и Пийта. Много ги харесвам като двойка и се наслаждавам на разговорите им. Колкото и добра да е екранизацията, ако не прочетете „Възпламеняване“, няма да усетите толкова добре вътрешният монолог на Катнис, който е интересен за проследяване, или пък отношенията на Катнис със съюзниците си в Игрите.

Почитателка съм на семейните истории и книгите, в които има две времеви линии, разказващи за родственици. А „Порцеланова кукла“ е история за едно момиче, което преминава през всякакви трудности по време на Руската революция и последвалите я години на войни, и за друго момиче, което иска да разбере миналото си, за да продължи бъдещето си. Романът представя две Русии, които за по-малко от век стават толкова различни. За първи път ми се случва двете линии да ми бъдат еднакво увлекателни. С интерес следях както главите на Тоня, които показваха нейните борби да бъде с мъжа, който обича, така и тези на Роузи/Раиса, в които тя търси истината за една съдбоносна вечер и докато го прави, открива и неподозирано семейно минало.

Книгата сама по себе си е чудесна. Тя включва фолклор, атмосферата на българското село и съдбата на семействата по западната граница. Но я харесах още повече заради прекрасния ѝ прочит в Storytel от Владимир Пенев - плътността на мъжките и деликатността на женските гласове, диалектите и акцентите на градската и селската реч и страстта, с която бе прочетена „Мамник“. Книгата е комбинация от различни елементи - фолклор, исторически данни и леки хорър сцени. На пръв поглед това може и да не е обещаващо съчетание, но авторът успешно представя идеите си и изгражда обстановката и героите по такъв начин, че те да допаднат на слушачите/читателите. Лично на мен много ми харесаха народните поверия и песни, от които всъщност Васил Попов е черпил вдъхновение.

Ревю на книгата - тук.

Колкото и добри книги да прочетох през 2023г., „Искронишка“ изпъква. Започнах я с някакви очаквания, но не очаквах, че ще ми хареса толкова много. Въпреки че книгата се води като тикток книга и това веднага да означава, че е изпълнена с клишета и с две думи да не е много добра, но промотирането ѝ да я продава, мога да заявя, че романът има доста качествени сцени, които задържат вниманието. Да, има някое и друго клише, но авторката има свои идеи, които ги е развила успешно. Лично аз харесах обрата, който бе много добре измислен, и докато не се разкри, си нямах и на идея, че съществува.

Ревю на книгата - тук.