„Четирите цвята на магията“ беше повратната точка в запознанството ми с творчеството на Виктория Шуаб. И въпреки че от тази поредица съм прочела само първата книга, я смятам за най-добрата творба на авторката от всички, излезнали на българския пазар до момента. Взех си „Тази свирепа песен“, на която прочетох само първите двадесет страници и я оставих. После прочетох нашумялата „Невидимият живот на Ади Лару“, която не бе моето четиво. Интересна идея и персонажи, но действието ми вървеше изключително бавно и смятам, че половината от нещата можеха да бъдат спестени. 

Казах си, че две лоши книги не са причина да спра да си купувам романите на Шуаб и затова си взех „Злодей“. В началото ми вървеше добре, но около стотната страница нещата се промениха и все по-често затварях книгата, за да се отдам на друго хоби или да свърша някаква работа. Проблемът ми с Шуаб е, че няма нещо определено, което да не харесвам. Например лош сюжет или недоразвити герои, които взимат глупави решения. Просто историите ѝ не ме грабват и ако чета първите сто страници с известен интерес, след като преполовя дадената книга, едвам я дочитам. 

Много добра идея са двете времеви линии, тъй като по този начин читателят сам може да прецени кой е истинският злодей. От самото начало предположих, че няма как Виктор да е лошият в историята. Това ми предположение се породи от опознаването на младия Виктор. Той бе просто амбициозен младеж, който не обича да бъде засенчен. А след това, десет години по-късно, отново не искаше да наранява някого. Опитваше се да постигне отмъщение без да въвлича невинни, но това не означаваше, че ще се колебае, когато настъпи напрегната ситуация. Отношението му към Сидни също показваше доброто му сърце - внимаше как се държи в нейно присъствие и искаше да ѝ покаже, че не е толкова лош човек. 

Беше ми интересно да науча защо Сидни и Серина не поддържат връзка вече. И поради каква причина са се забъркали с Виктор и Ели. Сидни е дванадесетгодишно момиченце, което знае, че по-голямата ѝ сестра ще я закриля вечно. И донякъде Серина го прави. До деня на инцидента и последващото ѝ запознанство с Ели. До последно Сидни вярва, че сестра ѝ ще бъде до нея и трудно приема предателството. От друга страна, Серина е разкъсана между обичта си към Сидни и вярата си в Ели. Смятах, че няма да я харесам, защото вярвах, че по някакъв начин Ели я е омайл. Но с развитието на сюжета, стана ясно, че Серина много добре е запозната с плановете му и е с него по собствено желание.

Ели и Виктор се сприятеляват заради проницателността и интелигентността си. Въпреки усмивката си Ели крие тъмнина в очите си и това допада на Виктор. Двамата разчитат един на друг и решават заедно да направят експеримента и да се первърнат в не-обичайни. Опитът на Ели е успешен и когато се съживява, нещо дълбоко в него се променя. Способността, която получава, е регенерация и това го кара да мисли, че той е по-специален от другите не-обичайни. И така превръща в мисия на живота си търсенето и убиването на не-обичайни. Смята, че по този начин пречиства света от грешниците. Истината обаче е, че Ели е обикновен убиец с голямо самочувствие. 

„Злодей“ засяга многобройни морални ценности. Показва, че човек не е само лош или само добър. А някъде посредата. Действията на героите поставят под съмнение вижданията ни и ни карат да се замислим кой е прав и кой - не. Признавам, че Шуаб може до толкова да вплете читателя в образите на героя и антигероя, че той да започне да подкрепя героя и да съчувства на злодея. И Виктор, и Ели са взимали грешни решения и са правили злини. Това не може да се отрече. Важното обаче е дали и двамата осъзнават грешките си.

Като цяло „Злодей“ предоставя много възможности за размисъл. Не само откъм персонажи, но и откъм действия. Но за мен това не бе достатъчно, за да харесам романа и засега не смятам пътят ми с Виктория Шуаб да се пресече отново. Не съм категорична, защото за в бъдеще може да излезе наистина добър неин роман и аз да се реша да го прочета.

Ревю на „Четирите цвята на магията“ - тук.

Ревю на „Невидимият живот на Ади Лару“ - тук.

Не знам защо, но доста време ми трябваше, за да се наканя да седна и да прочета най-новия роман на Карън Макменъс. Когато навлязох в историята обаче, си припомних колко ми е приятно да гадая кой е виновникът и да си създавам теории. Разбира се, потопих се и в атмосферата на малкото градче и неговите жители.

Айви обича да се конкурира. Най-вече с брат си, когато научава, че има високо IQ. От този момент решава, че трябва да се бори още по-силно, за да покаже на родителите, че и тя е умна и може да се справи отлично в училище. Но след като избират друг вместо нея за президент на дванадесетокласниците, приема предложението на бившите си най-добри приятели да прекарат един ден в Бостън и да забравят за проблемите си. Айви има своите недостатъци. Например да бъде перфектна във всичко. И то не защото родителите ѝ го искат от нея. Не, тя просто желае да им се докаже. На моменти е импулсивна и не се усеща кога наранява околните с честното си мнение. Правила е грешки и заради това не съди грешките на другите. Денят в Бостън не само я сближава с приятелите ѝ, но ѝ показва, че животът е кратък и трябва да му се наслаждаваме всеки миг. 

До момента от всичките герои на Карън Макменъс Кал ми е най-безинтересният от тях. Просто не ме впечатли с нищо освен с обичта му към изкуството. В началото се радвах, че толкова непоколебимо защитава приятелката си, но накрая, когато стана ясно, че работата ѝ не е чиста, той продължи да я защитава и отказваше да приеме възможността да е виновна. Единственият момент, в който показа храбростта си без да е побутван, бе в мазето. Въпреки че дълго време е търсил истински приятели, денят в Бостън му показа, че трябва да спре с търсенето, защото отдавна ги бе намерил. В лицето на Айви и Матео. И поради тази причина той винаги беше до тях, опитвайки се да им помогне в разрешаването на случая. 

Образът на Матео малко наподобява на този на Нейт от „Един от нас лъже“. Радвам се, че това е само първоначалният поглед върху него, защото един Нейт ми стига. Родителите му са разведени, семейният бизнес е затворен, майка му е болна, а двамата с братовчедка му работят на по две места, за да намерят пари и да плащат лекарствата ѝ. Често потъва в света на проблемите си и пътуването до Бостън му помага да се оттърси от тях. И въпреки че харесах Матео, неговият образ не бе задълбочен. Не се споделя например какво обича да прави през свободното си време и кое е любимото му хоби. Поради тази причина не успях да се привържа към него и да го опозная по-добре. 

Наслаждавах се пълноценно на цялата мистерия около убийството на съученика на Айви, Матео и Кал. За първи път нямах никакви теории, защото имаше много малко следи, които да ми посочат убиеца. Едва в края, когато Айви се срещна лице в лице с него и той самият той призна за извършеното, насвързах нещата. Така че браво за оригиналността. „Накрая ще ме довършиш“ за момента се нарежда най-долу в листа ми с любими книги на Каран Макменъс, но е подходяща за промяна на обичайния за мен жанр (фентъзито) или пък за еднодневно четиво. 

Ревю на „Един от нас лъже“ - тук.

Ревю на „Един от нас е следващият“ - тук.

Ревю на „Двама могат да пазят тайна“ - тук.

Ревю на „Братовчедите“ - тук.

Въпреки смесените мнения за романа аз го започнах с високи очаквания, които не се оправдаха изцяло. За мен „Глина“ има колкото положителни, толкова и отрицателни страни. Дадох и три звезди, които след размисъл, реших да не променям, тъй като отговарят на съдържанието ѝ и моето усещане, докато я четях.

Действието в „Глина“ започва през една студена ноемврийска нощ, в която Зевна пристига в село Бусинци с родилни болки. И така в една кошара се ражда Жара - пламенно момиче, което не се интересува от чуждото мнение. Растейки, тя помага на майка си, която е знахарка, в беренето на билки, в създаването на мехлеми и в домакинската работа. Жара не е бунтарка, е, не и в днешния смисъл на думата. От малко дете тича свободна из полетата и горите и знае, че думите винаги оцелват право в целта. Затова не се свени в разговорите и понякога е груба в изказванията си. Жара обаче притежава и добро сърце, което накрая решава да отдаде на един от селските момци. Реално това е всичко, което се научава за нея. Образът ѝ не се задълбочава. Не позволя на читателя да я опознае дотолкова, че да му стане близка. 

Смятам, че Виктория Бешлийска обръща повече внимание на Зевна. В това няма нищо лошо, разбира се, но в такъв случай няма как да приема, че Жара е главната героиня тук. Не, определено тази роля бе за Зевна. Още в началото на „Глина“ става ясно, че я е застигнала огромна беда, щом пристига посред зимата в непознато село. Първоначално всеки страни от нея. Все пак е чужденка. Бързо обаче печели доверието на селяните заради готовността ѝ да помогне на всеки в беда. И така в продължение на почти 20 години тя върши съвестно работата си. Разбира от занаята си, говори умни приказки и с времето се е доказала като отговорна и съвестна жена въпреки дръпнатия си нрав. 

Велико още от дете преживява трагедия - родителите му се удавят в бурна река и той трябва да заживее в чуждо село при тетка си, пияния ѝ съпруг и трите им дъщери. Намира утеха само в грънчарството - занаят, наследен от баща му, и всичките тези години практика усъвършенстват ръцете му и изпод тях се раждат чудни керамични съдове. Но поглеждайки към очите му, в тях се вижда някаква потайност и тъмнина. Предпочита да говори кратко, но с точни и смислени думи. Не му липсват смелост и гордост. Всички му тези черти го правят интригуващ. Но това по никакъв начин не обяснява защо в рамките на три случайни срещи Велико и Жара дотолкова се влюбват, че решават да пренебрегнат тогавашните морални принципи и да преспят заедно. Това е една от най-странните и напълно ненужни сцени, за които съм чела до момента. Дори не искам да я коментирам, защото я намирам за абсурдна.

Имах някакви симпатии към Жара и Велико. Към Боя - никакви. Приемам го за недорасъл младеж, който бяга от дома си и отива при чичо си, защото не иска да следва бащиния занаят, който по никакъв начин не се бори за любимата си и който иска да се докаже за достоен противник пред Велико, който първоначално дори си няма и на идеята кой е Боя и какво иска от него. Разбира, че Жара обича Велико и въпреки това не се отказва от нея, което донякъде е похвално, но идеята, че ще замине за Станбул с останалите момчета, за да дадат дарове на султана и да го помолят да ги закриля от разбойниците, и когато се върне, тя ще го приеме за герой и ще избере него е глупавичка. А любовният триъгълник между тях тримата за мен бе смешен, защото Боя не направи нищо, за да покаже и докаже любовта си към Жара. 

Преди да продължа към основните положителни страни да довърша с отрицателните. Виктория Бешлийска споменава и обръща внимание на много герои, който в последствие нямат почти никаква важна роля. Приключението в двореца на султана - нереално. Първо, самото държание на владетеля бе доста странно и сменяше настроенията си по-често и от жена. Второ, цялата драма бе излишна и смятам, че бе включена, за да се напрегна малко ситуацията и да има повече динамика, но мен лично ме подразни. Трите глава, разказващи за миналото на Велико - ненужни. Те по никакви начин не допълниха образа му и предполагам, че главите бяха само за увеличаването на обема на романа. И последно - речникът. Защо в него са споменати думи като сандък, взор, жар, пазва, чедо и живец (които са често срещани и в днешния български език) при условие че има други споменати думи, чието значение наистина бе необходимо?

Нека сега обърна внимание на нещата, които ме впечатлиха. Досега не бях чувала за бусинската керамика и затова ми беше интересно да науча тънкостите на грънчарството. Отделно действието се развива по време на турското робство и въпреки че винаги ми става тежко, сещайки се какво са преживели предците ни, исках да се запозная още по-добре с тогавашния начин на живот и българските традиции и обичаи. Също така чрез героите са представени желанията и страховете на българите и техния начин са справяне с проблемите.

В инстаграм профила си (линк - тук) споделих, че тази година освен предизвикателството в Goodreads ще направя още едно. Много съм развълнувала, защото всички теми в 2022 reading challenge ги измислих аз. Като за първи опит, смятам, че се получи доста добре и съм подбрала такива теми, които ще са лесни за изпълнение. В днешния пост ще споделя няколко заглавия, които може да изберете, ако се чудите с кои книги да се включите. Разбира се, няма никакво значение дали предизвикателството ще бъде изпълнено за три месеца, за шест месеца или за цяла година или пък дали книгите ще са на български или английски. Важното е да отговарят на темите.

книга от любим автор - тук съм подбрала автори като Сара Дж. Маас, Сюзан Денърд, Касандра Клеър. Техни книги ще бъдат издадени през тази година и просто ще избера първата, която си купя. 

книга, издадена през годината, в която си роден - тази тема или категория е доста специфична. Аз съм родена през 2001г. и в момента се сещам само за „Фантастични животни и къде да ги намерим“ и „Властелинът на пръстените“. Интересното е, че първата книга е официално издадена през 2001г., а втората - през 1991г., но у нас се появава чак през 2001г. от издателство „Бард“. Ето това е плюс, когато се издават чуждоезични романи. 

нестандартна книга (комикс, книга-игра) - не си падам по комиксите, но в последно време издателство „Артлайн Студиос“ се сдоби с доста интересна комиксова поредица и може да разгледате каталога му. И все пак се заинтригувах от „Противоестествено: Пробуждането“ от Мирка Андолфо. В ozone.bg (линк - тук) също има голямо разнообразие. Миналата година прочетох „Тервел. Роденият да побеждава“, която е книга-игра. Препоръчвам ви я, ако искате да се поставите на мястото на хана. Иначе сега съм се спряла на „Асверг. Из хрониките за кан Крум“ и „Пристанището на гибелта“.

книга с любим цвят - моят любим цвят е розовото. Подходящи книги са „Мечът на лятото“ от Рик Риърдън, „Момичето в кулата“ от Катрин Арден (която съм чела), „За жените и солта“ от Габриела Гарсия, „Лято край Брега на светулките“ от Джени Хейл, „180 секунди“ от Джесика Парк и „Хубави неща“ от Джанел Браун.

книга от български автор - тук мога да кажа доста книги, но ще включа само „Глина“ от Виктория Бешлийска, „Открадното, обречено, и опазено“ от Искра Урумова, както и неговото продължение „Орисано“, „Огън и злато: Предсказанието“ от Габриела Плочева, „Ритуалът“ от Радко Пенев, „Мастиленият лабиринт“ от Людмила Филипова и някои от незабравимите български романи: „Железният светилник“, „Тютюн“, „Под игото“ „Крадецът на праскови“ и „Време разделно“. Обожавам „Железният светилник“ и лично за мен това е един от най-добрите български романи за онова време.

книга, по която е направен/ще се направи филм - категория, в които може да се дадат доста примери. Книгите на Дан Браун и Агата Кристи, „Да убиеш присмехулник“, „Щиглецът“ от Дона Тарт, „Друговремец“ от Диана Габалдон, „Един аристократ в Москва“ от Еймър Тауълс, „Часът на чудовищата“ от Патрик Нес, и „Последното писмо от любимия“ от Джоджо Мойс.

книга от любимо издателство - „Shadow in the Ember“, която трябва да излезе този месец, и „Войната на двете кралици“ от Дженифър Л. Арментраут „Witchashadow“, „House of Sky and Breath“, „Верига от желязо“, „Империя от злато“, „Лейла“, „Заветното заклинание“ от Мартин Колев, „Домът на Gucci“, „Вещерът“, „Войната на маковете“, „Отвъдземя“ от Тахере Мафи, „Синът на вещицата“ от Кели Барнхил и „Наръчник за убийства за добри момичета“. 

книга, чието име на автора започва с твоята буква - тук мислех да е име, а не буква, но после се сетих, че на мен самата ще ми бъде много трудно. Името ми започва с буквата „а“ (Анабел) и затова избрах Агата Кристи, „Lore“ от Александра Бракен, „Беладона“ от Адалин Грейс, „Неделният клуб по философия“ от Александър Маккол Смит и „The Once and Future Witches“ от Алекс Ел Хароу.

дебютен роман - малко ми е трудно да се сетя за романи, тъй като повечето им автори, за които в момента се сещам, вече са прочетени. Добре, значи ще ви дам няколко дебютни романи, които съм прочела през последните две години. „Веровещица“ от Сюзан Денърд, „Пепел в снега“ от Рута Сепетис, „Всички звезди и зъби“ от Адалин Грейс „Змия и гълъб“ от Шелби Махурин, „Монетата“ от Гергана Лаптева, „Огънят в мен“ от Даниела Богоева-Гюргакова и „Град от месинг“ от С.А. Чакраборти.

книга, чието действие се развива през ХХ век - ако все още не сте довършили някоя от книгите за Хари Потър (като мен), може да се възползвате, „Великият Гетсби“, „Разказът на прислужничката“ от Маргарет Атууд, „Дълбините“ от Алма Катсу, „Ребека“ от Дафни дю Морие, „Скандалният живот на Евелюн Хюго“, „Крадецът на книги“, „Имението Ашфорд“ от Лорън Уилиг и „Изгубената принцеса“ от Джил Пол. 

книга с многобройни гледни точки - тук е малко сложно да дам примери, които не съм чела, защото докато не се започне с четенето, не се знае колко са гледните точки. Поради тази причина отново ще споделя с вас прочетени романи. Всичките книги на Каран Макменъс, поредиците „Седемте кралства“ на Синда Уилямс Чайма, „Хроники на Избавените“ от Мери Пиърсън „Последните часове“ от Касандра Клеър и „Вещерия“ от Сюзан Денърд, също така „Пламъкът на Аврора“, „Невидимият живот на Ади Лару“, „Удавниците“ от Дженифър Макмеън и „Финал“ от Стефани Гарбър. 

книга от нетипичен за теб жанр - главно чета YA фентъзи и от време на време романтични и приключенски книги и мистерии. Така че за тази категория съм подбрала „Малки жени“ от Луиза Мей Олкът, „Последният сеанс“ от Агата Кристи, „Великият Гетсби“, „Сън в лятна нощ“ и „Къщата на духовете“ от Исабел Алиенде.

Знаете ли колко е добре, когато чакаш само три-четири месеца за книга от поредица? Нямах търпение да си купя „Корона от позлатени кости“ и да се настаня удобно в леглото в продължение на няколко дена, за да завърша романа. Четейки „Корона от позлатени кости“ най-големият шок за повечето читатели сигурно е бил свързан с потеклото на Попи. Аз обаче се спойлнах, докато четях „Кралство на плът и огън“ и не мога да кажа до колко е била предвидима ситуацията. Изненадах се обаче от предателството на един от героите. Наистина не го очаквах и след разкритията защо е постъпил така просто се чудех как е могъл да предаде кралството, което толкова много обича. Разбира се, той вярваше, че го прави за доброто на Атлантия, но истината е, че се бе заблудил жестоко. А сега, преди да продължа с ревюто, предупреждавам, че ще има СПОЙЛЕРИ от предишните книги, така че четете на ваша отговорност.

Попи и Кастийл вече са отбор. Загърбили са миналото и гледат напред в бъдещото, което обаче е несигурно. Планът им се променя. Вече не само трябва да научат какво става с Малек и Иън и как да спрат краля и кралицата на Солис, но и да научат как е възможно Попи да е наследница на Краля на боговете. Няма да се спирам отделно на двамата главни герои, защото се задълбочих в образите им в ревюто си за „Кралство на плът и огън“. Промяна обаче има в Попи. Не само в нарастващите ѝ сили, които са доста интересни, но и в начина ѝ на мислене. Все пак научава, че е кралица и е необходимо да вземе важно решение. Иска ли да бъде кралица? Как ще се справи с тази нова роля? Атлантийците ще я приемат ли за своя господарка? Попи има съмнения и не се притеснява да ги сподели с Кастийл. А той е нейната упора и за пореден път ѝ припомня, че е момичето, което не се притеснява да помогне на нуждаещите се, да защитава невинните и да се бие, за да предпази любимите. В този ред на мисли глава 7 (стр. 85) бе доста емоционална и показа колко много Кастийл държи на Попи. 

Голяма почитателка съм на книгите и филмите, в които боговете се появяват, а не са само споменати образи. А в този случай още в „Кралство на плът и огън“ една от богините се яви на Попи. Какво ще стане, ако боговете се събудят и се намесят в бъдещата война между Атлантия и Солис? Въобще ще вземат ли страна, или ще оставят хората да се оправят сами? Образът на самия Никтос се разбулва и се дава минимална възможност той да бъде опознат. И от видяното нямам търпение за „Shadow in the Еmber“, която трябва да излезе съвсем, съвсем скоро. Да не забравя и родителите на Кастийл - Елеона и Валин. Двамата са пример за справедливи владетели, които са видяли прекалено много страдания, за да желаят ново сражение между двете кралства. Нямах никакви очаквания спрямо това как ще приемат Попи, но смятам, че в края на краищата и двамата са доволни, че синът им е намерил щастието и то с жена, която е смела, състрадателна и рационално мислеща.

След две книги, в които само се говореше за Атлантия, бе крайно време и това кралство да се появи и да пусне корени в сърцето на Попи. Описанията му наистина бяха увлекателни и представяха една коренно различна страна от Солис. И точно това е основният минус за мен в „Корона от позлатени кости“. Разбирам, че Солис и владетелите му трябва да бъдат представени като злодеи, но прекалено много ми се набиваха осезателните разлики между двете кралства. В Атлантия може да изразяваш мнението си на глас, в Солис - не може, в Атлантия жените имат право на глас, в Солис - не, в Антлантия образованието и посещаването на музеи е достъпно за всички граждани, в Солис - само за богаташите. Реално обаче всяко кралство има своите положителни и отрицателни страни и смятам, че бе редно Дженифър Л. Арментраут да включи няколко позитива спрямо Солис. 

Финалът. Нека си поговорим за финала. Разбира се, без спойлери. Мисля, че това бе една от най-силните сцени, в които се показа изграждането на Попи. Вече го няма онова момиче, което безропотно се съгласява с решенията на околните и покорно изпълнява заповедите им. Не, Пенелафи вече е истинска кралица и взима в собствени ръце своето бъдеще. Няма да позволи на никого да нарани хората, които обича, и е готова на всичко, за да покаже на врага, че Девицата е мъртва и на нейно място е дошла Избраницата, Лиесата на вълчаците, Кралицата от плът и огън.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Първо, да ви пожелая Честита Нова година! Бъдете живи, здрави, щастливи и дано късметът да е с вас и през 2022г. И ако сте попаднали да страхотни книжни заглавия през изминалата година, нека и през следващите дванадесет месеца това да не се променя. Второ, по традиция първият пост за годината ще бъде книжна равносметка за 2021г. Изчаках до последно, за да я направя, тъй като на 30 и 31 декември четях „Ключът на Блекторн“ от Кевин Сендс. Равносметката от миналата година - тук.

Статистиката показва, че съм прочела 54 книги или по-точно 23,279 страници. Най-дългата книга е „Двор от сребърни пламъци“ от Сара Дж. Маас със своите 928 страници, а най-късата - „Среща с вълшебни създания“ от Цвета Петрова, която е 88 страници. Средната дължина на една книга е изчислена на 413 стр. Най-популярната прочетена книга е „Хари Потър и Огненият бокал“, а най-непопулярната е „50 невероятни загадки“. Средният рейтинг за книгите е 4,00, което е по-малко от миналата година, защото реших, че през 2021г. ще давам по-реални оценки. Това ми решение ще остане и за 2022г. 

 

        1. „Десетте хиляди врати на Януари“ - ✩✩✩
        2. „Финал“ - ✩✩✩✩✩
        3. „Братовчедите“ - ✩✩✩✩
        4. „Стихия в кръвта“ - ✩✩✩✩

        7. „The Monster of Elendhaven“ - ✩✩✩

        29. „Приключенията на Шерлок Холмс“ - ✩✩✩

        54. „Ключът на Блекторн“ - ✩✩✩✩