„Злодей“ от В. Е. Шуаб

Ели и Виктор са съквартиранти в университета. Брилянтни, арогантни, самотни момчета, разпознали интелекта и амбицията един в друг. Техният споделен изследователски интерес към преживяванията, близки до смъртта, и към свръхспособностите разкрива възможност за интригуващ експеримент – при определени условия и при завишено количество адреналин всеки би могъл да се сдобие със суперсили. Но прилагането на теорията на практика променя живота на момчетата завинаги...

Някога обединявани от амбиция, десет години по-късно Виктор и Ели се намират от двете страни на закона – единият тъкмо е излязъл от затвора, а другият работи съвместно с полицията. Ели, заедно с партньорката си Серина, преследва хора със суперсили, уж предпазвайки света. А единствената мисия на огорчения Виктор и новата му дружка Сидни е отмъщение. Приятели, превърнали се във врагове, и сестри, обърнали се една срещу друга, изпитват границите на жестокостта в търсене на възмездие. Но кой ще оцелее накрая? И какво всъщност е способно да те превърне в злодей?

„Четирите цвята на магията“ беше повратната точка в запознанството ми с творчеството на Виктория Шуаб. И въпреки че от тази поредица съм прочела само първата книга, я смятам за най-добрата творба на авторката от всички, излезнали на българския пазар до момента. Взех си „Тази свирепа песен“, на която прочетох само първите двадесет страници и я оставих. После прочетох нашумялата „Невидимият живот на Ади Лару“, която не бе моето четиво. Интересна идея и персонажи, но действието ми вървеше изключително бавно и смятам, че половината от нещата можеха да бъдат спестени.

Казах си, че две лоши книги не са причина да спра да си купувам романите на Шуаб и затова си взех „Злодей“. В началото ми вървеше добре, но около стотната страница нещата се промениха и все по-често затварях книгата, за да се отдам на друго хоби или да свърша някаква работа. Проблемът ми с Шуаб е, че няма нещо определено, което да не харесвам. Например лош сюжет или недоразвити герои, които взимат глупави решения. Просто историите ѝ не ме грабват и ако чета първите сто страници с известен интерес, след като преполовя дадената книга, едвам я дочитам.

Много добра идея са двете времеви линии, тъй като по този начин читателят сам може да прецени кой е истинският злодей. От самото начало предположих, че няма как Виктор да е лошият в историята. Това ми предположение се породи от опознаването на младия Виктор. Той бе просто амбициозен младеж, който не обича да бъде засенчен. А след това, десет години по-късно, отново не искаше да наранява някого. Опитваше се да постигне отмъщение без да въвлича невинни, но това не означаваше, че ще се колебае, когато настъпи напрегната ситуация. Отношението му към Сидни също показваше доброто му сърце - внимаше как се държи в нейно присъствие и искаше да ѝ покаже, че не е толкова лош човек.

Беше ми интересно да науча защо Сидни и Серина не поддържат връзка вече. И поради каква причина са се забъркали с Виктор и Ели. Сидни е дванадесетгодишно момиченце, което знае, че по-голямата ѝ сестра ще я закриля вечно. И донякъде Серина го прави. До деня на инцидента и последващото ѝ запознанство с Ели. До последно Сидни вярва, че сестра ѝ ще бъде до нея и трудно приема предателството. От друга страна, Серина е разкъсана между обичта си към Сидни и вярата си в Ели. Смятах, че няма да я харесам, защото вярвах, че по някакъв начин Ели я е омайл. Но с развитието на сюжета, стана ясно, че Серина много добре е запозната с плановете му и е с него по собствено желание.

Ели и Виктор се сприятеляват заради проницателността и интелигентността си. Въпреки усмивката си Ели крие тъмнина в очите си и това допада на Виктор. Двамата разчитат един на друг и решават заедно да направят експеримента и да се первърнат в не-обичайни. Опитът на Ели е успешен и когато се съживява, нещо дълбоко в него се променя. Способността, която получава, е регенерация и това го кара да мисли, че той е по-специален от другите не-обичайни. И така превръща в мисия на живота си търсенето и убиването на не-обичайни. Смята, че по този начин пречиства света от грешниците. Истината обаче е, че Ели е обикновен убиец с голямо самочувствие.

„Злодей“ засяга многобройни морални ценности. Показва, че човек не е само лош или само добър. А някъде посредата. Действията на героите поставят под съмнение вижданията ни и ни карат да се замислим кой е прав и кой - не. Признавам, че Шуаб може до толкова да вплете читателя в образите на героя и антигероя, че той да започне да подкрепя героя и да съчувства на злодея. И Виктор, и Ели са взимали грешни решения и са правили злини. Това не може да се отрече. Важното обаче е дали и двамата осъзнават грешките си.

Като цяло „Злодей“ предоставя много възможности за размисъл. Не само откъм персонажи, но и откъм действия. Но за мен това не бе достатъчно, за да харесам романа и засега не смятам пътят ми с Виктория Шуаб да се пресече отново. Не съм категорична, защото за в бъдеще може да излезе наистина добър неин роман и аз да се реша да го прочета.

Ревю на „Четирите цвята на магията“ - тук.

Ревю на „Невидимият живот на Ади Лару“ - тук.