Понякога любовта е предопределена от съдбата. Друг път е прокълната...

Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин. Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…

Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.

В град без изненади – тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.

И само любовта може да те изведе от мрака...

Преди няколко години се запознах с филма и останах очарована от света, който видях. Бях привлечена от мистериите около Лена. Постепенно всичко си дойде на мястото и...филмът свърши. Когато разбрах, че всъщност е направен по книга веднага потърсих книгата и се оказа, че е цяла поредица. Но както знаете, когато не ти е до една книга, няма как да седнеш да я прочетеш. И сега чак през 2019 историята за Итън и Лена се прокрадна в главата ми и реших, че е крайно време да я прочета. Останах предоволна от това, което прочетох.

Итън не е от типичните момчета, които живеят в Гатлин. Не допуска слуховете, които се носят из града, да му попречат да си създаде мнение за човека или дадена случка. Чете забранени книги, защото те му показват един различен свят, позволяват му да пътува из света, дори това да е само умствено. Цени семейството и приятелите си повече от всичко. Харесах връзката, която е имал с майка си, защото цялата му любов и уважение към книгите идва от нея. Итън не бе обикновено момче, чийто живот да бъде предсказуем. Не, той мечтаеше за нещо ново, което да промени скучното му ежедневие. Така че, когато Лена пристига, Итън вижда възможността да разговаря с човек, който има собствено мнение за всичко и не се страхува да го изкаже. И така шеметното приключение на Итън Уейт започва и той постепенно разбира, че Гатлин има две страни и че е време да опознае тъмната му страна...

На пръв поглед Лена е едно тихо момиче, което го е страх да води разговори, но всъщност не е така. Местейки се от град на град, в продължение на 14 години Лена е принудена да крие истинската си същност - тази на чародейка. В началото избягваше Итън, но постепенно той успя да пробие защитната ѝ стена и да ѝ покаже, че нищо не може да го уплаши. Харесах Лена заради самата нея и цялата ѝ магия, която притежаваше. Въпреки че притежаваше свръхестествени сили това, което я правеше човек, бе страхът, който чувстваше. Поезията, която пишеше ѝ предоставяше време, в което да не мисли за 16-ят си рожден ден и дали ще стане Мрак или Светлина. Най-изненадана съм от това, че успях да опозная толкова добре Лена, защото книгата се разказваше от гледната точка на Итън, а това е рядкост.

Определено филмът и книгата се различават, но това е съвсем нормално. Единственото, което не харесах във филма беше, че Ама (прислужницата на семейство Уейт, която беше на Итън като втора майка и гадателка) във филма играеше и ролята на обикновена библиотекарката и пазителка на чародейската библиотека. Просто Ама и Мариан (библиотекарката в книгата) се различаваха коренно една от друга (най-вече по възраст) и за мен беше доста глупаво да ги направят един и същ човек. Но както и да е. Нека да спомена и невероятната библиотека. Всъщност те са две, но няма значение. И двете бяха невероятни с всичките книги, които събираха и всичкото знание, което се намираше там бе скъпоценно. Нямаше да имам нищо против, ако цялото действие в книгата се развиваше в тези две помещения.

Авторките са създали един невероятен свят, който тепърва ще се развива, а заедно с него и всички герои, които срещнах в „Прелестни създания“.

След като направих „Стъкленият трон: Fan Art“ реших, че е време да направя и за Фейра и компания. Вярвам, че има безброй страхотни рисунки и художници, но аз най-много се впечатлявам само от няколко души, защото пресъздават едни от най-интересните моменти и в двете поредици.

Charlie Bowater:

Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ѝ струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ѝ започва да я напуска с всеки изминал ден…

Последната битка е започнала…

Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.

Позволявам си да се върна към това ревю, което е писано преди четири години, и да го редактирам, тъй като с новината, че книгите на Сара Дж. Маас са част от една вселена, много от нас ще препрочетат всичките ѝ излезнали книги, както и ревютата за тях. 

Тази поредица ще остане завинаги в сърцето ми. Елин и приятелите ѝ ми показаха, че винаги има надежда, дори и в моментите, когато не я чувстваме. От първата страница на „Стъкленият трон“ до последната на „Кралство на пепелта“ героите израстваха към личностите, които показаха в Легендарната битка. Така че очаквайте дълго ревю! Ще има спойлери от предишни книги, така че тези, които не са ги чели или да спрат до тук, или да продължат с четенето на свой риск!

Нямам си и на идея за кой пореден път казвам, че онзи асасин, с когото се запознахме в първата и втората книга вече го няма. На негово място е кралицата, която до сетния си дъх ще се бие за един по-добър свят. Ако до тази книга не знаех, че Елин ще даде всичко от себе си, за да спаси Терасен, то в „Кралство на пепелта“ щях да го разбера. Кралицата още от Солните мини даваше частица от себе си, за да може народът ѝ да живее. Всяка болка, дори нечовешката, търпеше заради хилядите хора, които вярваха в нея и в нейното обещание. Далеч съм от мисълта, че сама победи враговете, защото всичките ѝ приятели и съюзници ѝ пазеха гърба. Най-вече Роуан. Той бе неотлъчно до нея. Стигна до края на света, за да я намери. Всеки един негов поглед към Елин показваше на околните колко я обича и че е готов на всичко, за да не загуби своето Огнено сърце.

Елин можеше и да бъде заключена в железен ковчег, но не спря да крои планове, с които обичаше да докарва инфаркт на двора си. Най-голямата изненада, след невероятната армия, които успя да събере, бе войската от терасенските елфи и техните вълци. Мислиш си, че няма с какво повече да те изненада и бам, тя споделя или прави нещо и ти оставаш с отворена уста.

Няма и помен от нахаканата вещица. Още от края на миналата книга, Манон прие крочанските си корени. Беше трудно да се обърне срещу своите, но Тринадесетте винаги бяха до нея и не я упрекнаха нито веднъж. Манон виждаше, че баба ѝ е заслепена от властта и че всичко зависи от самата нея. С думите и делата си успя да придума крочанките и част от Железните зъби да се бият на страната на Елин. Дориан също се промени от онзи принц, който беше. Най-вече защото имаше валгски нашийник, а по-късно стана и крал и разбра каква власт е придобил. Гордея се с всичките му постъпки от тази книга и с това, че успя да овладее суровата си магия.

Какво да кажа за смелите Тринадесет, които извършиха такъв подвиг. Горда съм от желанието им да видят света не в тъмнина и страх, а в светлина и доброта. Оказа се, че всяка една от Тринадесетте притежава сърце. Това е и една от причините да им се възхищавам. Приеха Манон въпреки думите на Майка Черноклюна и избраха да се борят до крочанките срещу вещиците, които вярваха в идеята на Ераван. И въпреки че крочанките в началото не желаеха да погледнат Манон и останалите вещици, те решиха да влязат във война, дори ако това им бъде последната битка.

Ирен и Каол. Този новопоявил се тандем беше страхотен. Вярвам, че още от „Острието на асасина“ Маас е избрала каква да бъде ролята на Ирен в поредицата. По някакъв невероятен начин намираше в себе си сили за двама. Нито веднъж не се оплака от многото работа, която имаше, а напротив - с удоволствие работеше, защото иначе се чувстваше безполезна. Изправи се пред бащата на Каол и не му спести нито дума по негов адрес. Както казах, Ирен притежава силна духовна сила. Тя се оказа и котвата, за която Каол се хващаше всеки път по време на битките. Това че Ирен можеше да бъде наранена, го караше да посича повече и повече Валги. Някои неща не му се нравеха, но се съгласяваше, защото много добре знаеше в какво положение се намират. Знаеше какви думи да каже, за да вдъхне кураж на войниците, въпреки че той самият в някои моменти не виждаше надежда. 

Лизандра изцяло заслужи уважението не само на Дароу, но и на целия Терасен заради подвизите си. Брани една земя, която по рождение не ѝ е дом, но в която намери приятели и любим. Докарваше силите на всяко едно от превъплъщенията си до краен предел, защото искаше да помогне на незащитените хора. Достойна господарка на Каравер. Еванджелин стопляше сърцето ми с всяка своя поява. Несъзнателно стопли сърцето и на един лорд, който винаги бе нацупен и с неразгадаемо изражение. Момиченцето се оказа по-силно и безстрашно, отколкото очаквах. Едион се би с голям кураж за кралството и любимите си хора. Бори се и за сърцето на любимата си и нейната повереница. Някак успяваше да намери време да успокоява Еванджелин - разказваше ѝ истории или пък я разсмиваше, а Лизандра имаше възможността да види колко страхотен човек е той.

Не знам дали вие сте подценявали Елида, но аз се оказах приятно изненадана и от нейната духовна сила. Тя не притежава никаква магия, с която да бъде полезна на Елин и останалите, но пък разполага с ум, хитрина и доста свежи идеи, с които помагаше на приятелите си. Елида бе неотлъчно до Ирен и ѝ помагаше с каквото може, защото самата тя също се чувстваше безполезна. А и да не забравя, че успя да спечели сърцето на един вкиснат 500 годишен елф със смъртоносна дарба. Ще запомня момента, в който тя показа на Лоркан, че го обича и че няма да му позволи да си тръгне след края на войната. Също така никога няма да забравя физиономията му, когато се запозна с Елида, защото тогава той я смяташе за глупаво и наивно момиче, а сега би дал живота си за нея. 

Мнението ми за Фенрис се промени още в началото на „Кралство на пепелта“. Двамата с Елин преминаха през много трудности, докато бяха в лапите на Майев. Държаха се един за друг и си бяха измислили таен език, чрез който да си общуват. След измъкването им от елфическата кралица и Елин, и Фенрис не бяха същите, но се опитваха да не мислят за онези моменти, защото знаеха, че на стотици километри от тях един народ страда по-тежко. Гавриел бе неотлъчно до Роуан, докато търсеше Елин. Бе избрал да помогне на един приятел и неговата възлюбена не само заради тях самите, но и заради сина му. Вярваше че по този начин Едион ще реши да го допусне в живота си, но Гавриел се беше объркал. Да, синът му щеше да му бъде благодарен, че е върнал Елин, но Едион щеше да го приеме заради самия него и желанието си да има баща.

Ненавиждам Майев, но имаше един момент, в който я съжалих. Хиляди години се е крила, защото не е желала да живее по правилата на съпруга си и братята му. Искала е да види света и всички непознати неща за нея, като например цветовете. Дълбоко в себе си желаех Майев да застане на страната на Елин, но се оказа, че Кралицата на елфите не коленичи пред никого, освен пред самата себе си. Но това няма да промени какво причини на Елин, на Роуан и дори на Лирия.  

Препрочитайки поредицата си припомних всички емоции, които изпитвах, докато я четях. Препрочитайки я, осъзнах, че „Стъкленият трон“ ще си остане любимата ми поредица на Сара Дж. Маас. Винаги ще препоръчвам да се запознаете с творчеството на авторката именно с тази поредица. Да, може да е дългичка, но за мен тя е най-добрата ѝ - чудесно изградени герои, които ще ти влязат под кожата, и сюжет с не един обрат.

„Името ми е Елин Ашивер Галантиус и няма да се боя.“

Редактирано: октомври 2023г.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на четвърта книга - тук.

Ревю на пета книга - тук.

Ревю на шеста книга - тук.

Ревю на "Острието на асасина" - тук.

Академия „Елингам“ е частно училище, събрало възпитаници с разнородни таланти – художници, изобретатели, мислители. Изобщо всеки, който се откроява с някаква дарба. Основана е в началото на двайсети век от милионера Алберт Елингам, който искал да създаде „място, в което ученето е игра“.

Скоро след като училището отваря врати, дъщерята и съпругата на Елингам са отвлечени. Единствената следа е писмо, подписано с плашещия псевдоним Искрено коварен. Случаят се превръща в едно от най-мистериозните престъпления и остава неразрешен.

Стиви Бел е любителка на криминалистиката и е сред малцината избрани, които започват своята първа година в академия „Елингам“. Тя има амбициозна цел – да разреши мистериозния случай от преди близо век. И докато свиква с изискванията в новото си училище, там се случва нещо странно. Искрено коварен се завръща отново...

„Мистерия в „Елингам““ ми допадат, защото е от типа книги, които те карат да се замисляш и да поставяш под съмнение всяка казана дума, а най-забавното е да предполагаш кой е убиецът.

Стефани (накратко Стиви) е от онези героини, които обичат мистериите и живеят за криминалните книги и филми, но тя далеч не е идеална. Прави грешки и се бунтува срещу родителите си - типичен тинейджър. Любовта ѝ към загадките и случая „Елингам“ я пращат в училището, построено в началото на 20. век от Алберт Елингам. За Стиви това е и отделянето ѝ от семейството си, от което се нуждае. Първите дни ѝ бяха трудни, защото е далеч от дома, но от друга страна се намираше точно там, където желаеше. В „Елингам“ тя намери и приятели, които въпреки че имаха различни интереси, я разбираха. Стиви ми допадна, защото бе инатлива, щом ставаше дума за любовта ѝ към родителите ѝ и криминалистиката, обичаше честността и не се отказваше пред нищо, докато не научеше истината. Гордея се с нея заради това, че успя да постигне напредък със случая „Елингам“, а никой детектив не бе успял да го направи.

Пристигайки в „Елингам“, Стефани се запозна със своите съквартиранти. Както обясних, всеки бе различен, но това не им попречи да се сближат. Процедурата в това училище е в една къща да живеят по шест ученика с един отговорник. Ели, Дейвид и Хейес бяха втори курс, а Стиви, Нейт и Джанел - първи курс. Останах изненадана от това, че Ели прие задачата да запознае Стиви и Джанел с начина на живот в академията. Седеше с тях в столовата, водеше ги по купони и не се държеше заядливо. За мен Джанел бе най-подходящата за приятелка на Стиви, защото беше мила, трудолюбива и амбициозна също като нея. Нейт ме спечели не само с това, че бе написал книга, а и защото беше тих и кротък. Смятам, че той най-добре разбираше Стиви и даже се жертва да отиде на танци заради нея. Още от самото начало харесах Дейвид, въпреки че в началото Стиви се изолира от него. Не знам дали още пази тайни, които да разкрива, но безспорно е джентълмен (когато пожелае). И имайки предвид финала на книгата, чакам с нетърпение следващата книга. Все още не знам какво да мисля за Хейес. Дали да го мразя затова, че е използвал хората да му вършат работата или да го харесам, защото в други отношения бе гениален и находчив.

В книгата се преплитат две сюжетни линии. Едната е в днешно време и проследява опитите на Стиви да разбере кой е Искрено коварен. Другата ни връща 80 години по-рано, когато г-жа Елингам и Алис изчезват и читателите имат възможността да проследят как Алберт Елингам се опитва да си върне семейството и как обвиняват (може би) грешният човек. Това да има две сюжетни линии ми хареса, защото по този начин можех да се докосна не само до семейство Елингам, но и до самата обстановка на Сухия режим.

Краят ме остави тъжна, защото трябва да чакам излизането на втората книга. Много се вълнувам да прочета какво ще стане със Стиви и Дейвид, с Ели и с онази червена кутия. Дали Стефани ще разбере кой е отвлякъл Алис и дали тя още е жива? Много въпроси, на които чакам отговори. Препоръчвам книгата на всеки, който харесва книги в стил Шерлок Холмс и/или Агата Кристи.