„Кралство на пепелта“ от Сара Дж. Маас

Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ѝ струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ѝ започва да я напуска с всеки изминал ден…

Последната битка е започнала…

Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.

Позволявам си да се върна към това ревю, което е писано преди четири години, и да го редактирам, тъй като с новината, че книгите на Сара Дж. Маас са част от една вселена, много от нас ще препрочетат всичките ѝ излезнали книги, както и ревютата за тях. 

Тази поредица ще остане завинаги в сърцето ми. Елин и приятелите ѝ ми показаха, че винаги има надежда, дори и в моментите, когато не я чувстваме. От първата страница на „Стъкленият трон“ до последната на „Кралство на пепелта“ героите израстваха към личностите, които показаха в Легендарната битка. Така че очаквайте дълго ревю! Ще има спойлери от предишни книги, така че тези, които не са ги чели или да спрат до тук, или да продължат с четенето на свой риск!

Нямам си и на идея за кой пореден път казвам, че онзи асасин, с когото се запознахме в първата и втората книга вече го няма. На негово място е кралицата, която до сетния си дъх ще се бие за един по-добър свят. Ако до тази книга не знаех, че Елин ще даде всичко от себе си, за да спаси Терасен, то в „Кралство на пепелта“ щях да го разбера. Кралицата още от Солните мини даваше частица от себе си, за да може народът ѝ да живее. Всяка болка, дори нечовешката, търпеше заради хилядите хора, които вярваха в нея и в нейното обещание. Далеч съм от мисълта, че сама победи враговете, защото всичките ѝ приятели и съюзници ѝ пазеха гърба. Най-вече Роуан. Той бе неотлъчно до нея. Стигна до края на света, за да я намери. Всеки един негов поглед към Елин показваше на околните колко я обича и че е готов на всичко, за да не загуби своето Огнено сърце.

Елин можеше и да бъде заключена в железен ковчег, но не спря да крои планове, с които обичаше да докарва инфаркт на двора си. Най-голямата изненада, след невероятната армия, които успя да събере, бе войската от терасенските елфи и техните вълци. Мислиш си, че няма с какво повече да те изненада и бам, тя споделя или прави нещо и ти оставаш с отворена уста.

Няма и помен от нахаканата вещица. Още от края на миналата книга, Манон прие крочанските си корени. Беше трудно да се обърне срещу своите, но Тринадесетте винаги бяха до нея и не я упрекнаха нито веднъж. Манон виждаше, че баба ѝ е заслепена от властта и че всичко зависи от самата нея. С думите и делата си успя да придума крочанките и част от Железните зъби да се бият на страната на Елин. Дориан също се промени от онзи принц, който беше. Най-вече защото имаше валгски нашийник, а по-късно стана и крал и разбра каква власт е придобил. Гордея се с всичките му постъпки от тази книга и с това, че успя да овладее суровата си магия.

Какво да кажа за смелите Тринадесет, които извършиха такъв подвиг. Горда съм от желанието им да видят света не в тъмнина и страх, а в светлина и доброта. Оказа се, че всяка една от Тринадесетте притежава сърце. Това е и една от причините да им се възхищавам. Приеха Манон въпреки думите на Майка Черноклюна и избраха да се борят до крочанките срещу вещиците, които вярваха в идеята на Ераван. И въпреки че крочанките в началото не желаеха да погледнат Манон и останалите вещици, те решиха да влязат във война, дори ако това им бъде последната битка.

Ирен и Каол. Този новопоявил се тандем беше страхотен. Вярвам, че още от „Острието на асасина“ Маас е избрала каква да бъде ролята на Ирен в поредицата. По някакъв невероятен начин намираше в себе си сили за двама. Нито веднъж не се оплака от многото работа, която имаше, а напротив - с удоволствие работеше, защото иначе се чувстваше безполезна. Изправи се пред бащата на Каол и не му спести нито дума по негов адрес. Както казах, Ирен притежава силна духовна сила. Тя се оказа и котвата, за която Каол се хващаше всеки път по време на битките. Това че Ирен можеше да бъде наранена, го караше да посича повече и повече Валги. Някои неща не му се нравеха, но се съгласяваше, защото много добре знаеше в какво положение се намират. Знаеше какви думи да каже, за да вдъхне кураж на войниците, въпреки че той самият в някои моменти не виждаше надежда. 

Лизандра изцяло заслужи уважението не само на Дароу, но и на целия Терасен заради подвизите си. Брани една земя, която по рождение не ѝ е дом, но в която намери приятели и любим. Докарваше силите на всяко едно от превъплъщенията си до краен предел, защото искаше да помогне на незащитените хора. Достойна господарка на Каравер. Еванджелин стопляше сърцето ми с всяка своя поява. Несъзнателно стопли сърцето и на един лорд, който винаги бе нацупен и с неразгадаемо изражение. Момиченцето се оказа по-силно и безстрашно, отколкото очаквах. Едион се би с голям кураж за кралството и любимите си хора. Бори се и за сърцето на любимата си и нейната повереница. Някак успяваше да намери време да успокоява Еванджелин - разказваше ѝ истории или пък я разсмиваше, а Лизандра имаше възможността да види колко страхотен човек е той.

Не знам дали вие сте подценявали Елида, но аз се оказах приятно изненадана и от нейната духовна сила. Тя не притежава никаква магия, с която да бъде полезна на Елин и останалите, но пък разполага с ум, хитрина и доста свежи идеи, с които помагаше на приятелите си. Елида бе неотлъчно до Ирен и ѝ помагаше с каквото може, защото самата тя също се чувстваше безполезна. А и да не забравя, че успя да спечели сърцето на един вкиснат 500 годишен елф със смъртоносна дарба. Ще запомня момента, в който тя показа на Лоркан, че го обича и че няма да му позволи да си тръгне след края на войната. Също така никога няма да забравя физиономията му, когато се запозна с Елида, защото тогава той я смяташе за глупаво и наивно момиче, а сега би дал живота си за нея. 

Мнението ми за Фенрис се промени още в началото на „Кралство на пепелта“. Двамата с Елин преминаха през много трудности, докато бяха в лапите на Майев. Държаха се един за друг и си бяха измислили таен език, чрез който да си общуват. След измъкването им от елфическата кралица и Елин, и Фенрис не бяха същите, но се опитваха да не мислят за онези моменти, защото знаеха, че на стотици километри от тях един народ страда по-тежко. Гавриел бе неотлъчно до Роуан, докато търсеше Елин. Бе избрал да помогне на един приятел и неговата възлюбена не само заради тях самите, но и заради сина му. Вярваше че по този начин Едион ще реши да го допусне в живота си, но Гавриел се беше объркал. Да, синът му щеше да му бъде благодарен, че е върнал Елин, но Едион щеше да го приеме заради самия него и желанието си да има баща.

Ненавиждам Майев, но имаше един момент, в който я съжалих. Хиляди години се е крила, защото не е желала да живее по правилата на съпруга си и братята му. Искала е да види света и всички непознати неща за нея, като например цветовете. Дълбоко в себе си желаех Майев да застане на страната на Елин, но се оказа, че Кралицата на елфите не коленичи пред никого, освен пред самата себе си. Но това няма да промени какво причини на Елин, на Роуан и дори на Лирия.  

Препрочитайки поредицата си припомних всички емоции, които изпитвах, докато я четях. Препрочитайки я, осъзнах, че „Стъкленият трон“ ще си остане любимата ми поредица на Сара Дж. Маас. Винаги ще препоръчвам да се запознаете с творчеството на авторката именно с тази поредица. Да, може да е дългичка, но за мен тя е най-добрата ѝ - чудесно изградени герои, които ще ти влязат под кожата, и сюжет с не един обрат.

„Името ми е Елин Ашивер Галантиус и няма да се боя.“

Редактирано: октомври 2023г.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на четвърта книга - тук.

Ревю на пета книга - тук.

Ревю на шеста книга - тук.

Ревю на "Острието на асасина" - тук.