Още щом приключих „Падение и подем“ исках да се докопам и до дуологията за Николай, който е един от любимите ми персонажи. Така че бях много развълнувана, когато я започнах. Имах високи очаквания и те се оправдаха. Лий Бардуго е успяла да балансира между описанията за живота на равкийците след края на войната и сегашните проблеми на Николай и най-доверените му хора, което много ми допадна, защото се срещнах и с другите си любими герои. Следващите редове ще бъдат изпълнени със спойлери както от трилогията „Сянка и кост“, така и от дуологията „Шест врани“. Затова четете на ваша отговорност.

По време на войната Николай бива измъчен от Тъмнейший, който му оставя един „подарък“. Чудовище. Чудовище, което в продължение на три години царят успява да контролира. До момента, в който нови „чудеса“ започват да се появяват из Равка и Николай, заедно със Зоя и с близнаците, тръгва на пътешествие, за да разбере дали тези чудеса са свързани с чудовището. Имам чувството, че чак сега се разкива истинската същност на Николай. Читателят разбира защо винаги е все така усмихнат, какво е било детството му и как успява да предразполага всички хора - от селяни до високопоставени личности. Едни от любимите ми моменти, свързани с него, са закачките му със Зоя и желанието му да помогне на изтрадалия си народ. Жертвоготовността му за Равка непременно трябва да бъде за възхищение. Той не е длъжен да създава нови реформи и закони, но го прави, защото иска страната му отново да живее в мир.

В търсене на отговорите на тези въпроси, Алекс пристига в Ню Хейвън. Нейните мистериозни благодетели ѝ възлагат да наблюдава дейността на тайните общества в Йейл. Добре известно е, че тези осем „гробници“ без прозорци създават бъдещите богати и влиятелни личности – от най-значимите политици до най-големите играчи на Уолстрийт и в Холивуд. Но техните окултни дейности се оказват по-зловещи и по-необикновени, отколкото което и да е параноично въображение би могло да си представи.

Лий Бардуго е писател, с чието творчество съм запозната от две или три години, но чак миналият септември заобичах. „Вселената Гриша“ е една от любимите ми поредици и чакам с нетърпение „Белязания принц“. Поради тази причина тръпнех в очакване и „Деветият дом“ да излезе на българския пазар. Сега, след прочита на книгата, мога съвсем спокойно да кажа, че не останах разочарована. Но преди да споделя мнение за новия изграден свят, ще коментирам героите.

Галакси Стърн или както желае да я наричат - Алекс, е момиче, което е опознало и лошата страна на живота. И въпреки че в даден момент няма перспектива да промени начина си на живот, едно убийство отваря вратата към нова, по-добра възможност за Алекс. Може би защото Лий Бардуго е решила действието да не развива в хронологичен ред, а да се вмъкват от време на време ретроспекции, нямах никакви предразсъдъци спрямо главната героиня. За мен личеше, че прави всичко по силите си да се промени, а това, което ме зарадва още повече, бе желанието ѝ още от Лос Анджелис да напусне живота на наркотиците. „Йейл“ ѝ дава този шанс и Алекс решава да го сграбчи. Допадна ми, че в една глава от книгата може да се види несигурната Алекс, която иска да се впише в студентския живот, а в следващата - по-уверено момиче, което знае, че ако не се справи с дадената задача, няма кой друг да ѝ помогне.

Дарлингтън е герой, който в началото ми приличаше повече на тайнствена роля, отколкото на реален човек. С навлизане в историята обаче започнах да го опознавам и намерих общи черти с него - интересът към окултното, желанието да помагаме на приятели. Първоначално го приемах като енциклопедия, чиято цел е да те запознае с новите факти. В този случай с обичаите и историите на Деветте дома. Едва след като прочетох 13-та глава, осъзнах, че Дарлингтън също не е имал спокойно детство и всъщност семейната среда го е подтикнала да търси различен свят от този, който познава. Дарлингтън със сигурност е много по-различен като личност от Алекс и това много ми допадна, защото имаше не един сблъсък на интереси.

Някои от второстепенните герои не изпъкнаха, но за момента това не ми пречи. Все пак първите книги от поредиците имат за задача да запознаят читателя със света, който писателят е създал, да му представят героите и местата, на които ще се развива действието. Впечатление обаче ми направи Памела Доз. Оказа се, че и с нея имам нещо общо и то е нежеланието ни да сме заобиколени от голяма група хора. Предпочитаме да имаме само малък брой приятели например, но да са истински. Така че Доз се оказа човекът, който пази гърба на приятелите си и би се застъпила за тях на момента. В началото смятах, че е надута, но всъщност просто е по-затворена в себе си и ѝ е нужно повече време, за да свикне с даден човек. Съквартирантките на Алекс също не са за пренабрегване. Най-вече Мърси, защото смятам, че двете ще станат добри приятелки.

Признавам, че началото на „Деветият дом“ върви по-бавно, защото Лий Бардуго представя деветте общества и техните ритуали, както и история. Има повече описания на колежа и самите герои, но всичко това на мен не ми пречеше. Даже ми беше приятно да чета за всичко, което Бардуго е измислила, най-вече за ритуалите на домовете и като цяло всичко, свързано с окултното и духовете, наречени Сиви, които обитават колежа. Друга любима моя част от книгата е разследването на убийството на Тара Хачинс. На пръв поглед изглежда, че няма нищо общо с ритуалите на домовете, но колкото повече Алекс се рови в живота на жертвата, толкова повече осъзнава, че повече от един дом от Древните Осем е замесен в убийството. Вярвах ли, че гаджето на Тара я е убило? Не. Познах ли убиецът? Определено не.

Ако трябва да сравня „Деветият дом“ и „Вселената Гриша“, определено тази книга е с една идея по-подходяща за хора на възраст над 18 години, въпреки че според мен единственият проблем на по-младите читатели може да е първоначалното объркването, докато навлязат в историята. А самият роман те пренася в един американски универститет, който крие своята тъмна магическа страна.

Ревю на „Сянка и кост“ - тук.

Ревю на „Шест врани“ - тук.

Иронията е, че в любимия ми филм от цялата поредица са пропуснати най-много моменти от самата книга, но все още си ми е любимият. Опитвам се да не съпоставям филмите с книгите, но понякога е невъзможно. В ревюто ми ще коментирам няколко от сцените, така че четете на своя отговорност. 

С всяка следващата книга Хари израства като персонаж. Онова момче, което мълчеше и правеше всичко, което семейство Дърсли му казваше, вече не съществува. Сега Хари знае за съществуването на място, изпълнено с магии, където има приятели и щастливи моменти. Изненадах се от бързото порастване на Хари. Да, имаше моменти, в които се страхуваше, но в повечето случаи не се паникьосваше и обмисляше вариантите за действие. А Хърмаяни и Рон бяха до него и винаги го подкрепяха. В началото аз също като Рон и Хари се чудех защо Хърмаяни беше против подаръка на Хари, но след това разбрах - тя просто се страхуваше за него и се опитваше да го предпази. Възхищавам се на упоритостта ѝ да посещава толкова много часове, че чак да използва времевърт и да се връща назад във времето, за да ги посещава. А да не говорим колко домашни пишеше. Рон е герой, който с всяка следваща книга изненадва. Тук той показа колко обича Скабърс, въпреки че винаги се оплакваше от домашния си любимец.

Професор Лупин е един от малкото професори по Защита срещу Черните изкуства, когото харесвам. Интересува се от учениците и им дава шанс да се докажат. Характерът му е такъв, че с лекота вдъхва респект заради добрия му нрав и желанието му да научи децата на защита. Хагрид, от друга страна, не ми изглеждаше като подходящ за ролята на професор, защото неговите разбирания за неща като например миловидни животни се различават от тези на повечето хора.

Хогсмийд е ново място, което с интерес опознах. Място, където ученици, учители и обикновени магьосници могат да се забавляват. Място, където човек съвсем спокойно може да научи някоя тайна. Ето заради това не смятам, че разговорът за Сириус Блек трябваше да се проведе в таверна. Смятам, че когато споделяш такава важна информация, трябва да го направиш на някое уединено местенце, където няма да има любопитни уши. Най-любимата ми сцена от книгата е появата на Сириус Блек и неговото признание; голямата му мъка от загубата на Лили и Джеймс, но и надеждата Хари да се съгласи да живее при него. Един многопластов герой, когото с нетърпение очаквам отново да видя. Хитроумната карта е предмет, който на момента бих желала да получа. А историята за Лун, Опаш, Лап и Рог показва какво означава истинското приятелство.

„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ продължава да разгръща света, създаден от Дж. К. Роулинг, а героите, които се появяват в третата книга от поредицата, разкриват тайни, пазени от години.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.