„Деветият дом“ от Лий Бардуго

Галакси „Алекс“ Стърн е може би най-необичайната личност сред първокурсниците в „Йейл“. Отгледана в покрайнините на Лос Анджелис от майка хипарка, Алекс отпада рано от училище и навлиза в свят на наркодилъри, престъпници и безперспективност. На двадесет години тя е единствената оцеляла след ужасяващо неразкрито убийство. Някои биха казали, че е заплюла на собствения си живот, но на болничното легло, Алекс получава своя втори шанс – да се запише за един от най-елитните университети в света. А каква е уловката? Защо точно тя е избраната?

В търсене на отговорите на тези въпроси, Алекс пристига в Ню Хейвън. Нейните мистериозни благодетели ѝ възлагат да наблюдава дейността на тайните общества в Йейл. Добре известно е, че тези осем „гробници“ без прозорци създават бъдещите богати и влиятелни личности – от най-значимите политици до най-големите играчи на Уолстрийт и в Холивуд. Но техните окултни дейности се оказват по-зловещи и по-необикновени, отколкото което и да е параноично въображение би могло да си представи.

Лий Бардуго е писател, с чието творчество съм запозната от две или три години, но чак миналият септември заобичах. „Вселената Гриша“ е една от любимите ми поредици и чакам с нетърпение „Белязания принц“. Поради тази причина тръпнех в очакване и „Деветият дом“ да излезе на българския пазар. Сега, след прочита на книгата, мога съвсем спокойно да кажа, че не останах разочарована. Но преди да споделя мнение за новия изграден свят, ще коментирам героите.

Галакси Стърн или както желае да я наричат - Алекс, е момиче, което е опознало и лошата страна на живота. И въпреки че в даден момент няма перспектива да промени начина си на живот, едно убийство отваря вратата към нова, по-добра възможност за Алекс. Може би защото Лий Бардуго е решила действието да не развива в хронологичен ред, а да се вмъкват от време на време ретроспекции, нямах никакви предразсъдъци спрямо главната героиня. За мен личеше, че прави всичко по силите си да се промени, а това, което ме зарадва още повече, бе желанието ѝ още от Лос Анджелис да напусне живота на наркотиците. „Йейл“ ѝ дава този шанс и Алекс решава да го сграбчи. Допадна ми, че в една глава от книгата може да се види несигурната Алекс, която иска да се впише в студентския живот, а в следващата - по-уверено момиче, което знае, че ако не се справи с дадената задача, няма кой друг да ѝ помогне.

Дарлингтън е герой, който в началото ми приличаше повече на тайнствена роля, отколкото на реален човек. С навлизане в историята обаче започнах да го опознавам и намерих общи черти с него - интересът към окултното, желанието да помагаме на приятели. Първоначално го приемах като енциклопедия, чиято цел е да те запознае с новите факти. В този случай с обичаите и историите на Деветте дома. Едва след като прочетох 13-та глава, осъзнах, че Дарлингтън също не е имал спокойно детство и всъщност семейната среда го е подтикнала да търси различен свят от този, който познава. Дарлингтън със сигурност е много по-различен като личност от Алекс и това много ми допадна, защото имаше не един сблъсък на интереси.

Някои от второстепенните герои не изпъкнаха, но за момента това не ми пречи. Все пак първите книги от поредиците имат за задача да запознаят читателя със света, който писателят е създал, да му представят героите и местата, на които ще се развива действието. Впечатление обаче ми направи Памела Доз. Оказа се, че и с нея имам нещо общо и то е нежеланието ни да сме заобиколени от голяма група хора. Предпочитаме да имаме само малък брой приятели например, но да са истински. Така че Доз се оказа човекът, който пази гърба на приятелите си и би се застъпила за тях на момента. В началото смятах, че е надута, но всъщност просто е по-затворена в себе си и ѝ е нужно повече време, за да свикне с даден човек. Съквартирантките на Алекс също не са за пренабрегване. Най-вече Мърси, защото смятам, че двете ще станат добри приятелки.

Признавам, че началото на „Деветият дом“ върви по-бавно, защото Лий Бардуго представя деветте общества и техните ритуали, както и история. Има повече описания на колежа и самите герои, но всичко това на мен не ми пречеше. Даже ми беше приятно да чета за всичко, което Бардуго е измислила, най-вече за ритуалите на домовете и като цяло всичко, свързано с окултното и духовете, наречени Сиви, които обитават колежа. Друга любима моя част от книгата е разследването на убийството на Тара Хачинс. На пръв поглед изглежда, че няма нищо общо с ритуалите на домовете, но колкото повече Алекс се рови в живота на жертвата, толкова повече осъзнава, че повече от един дом от Древните Осем е замесен в убийството. Вярвах ли, че гаджето на Тара я е убило? Не. Познах ли убиецът? Определено не.

Ако трябва да сравня „Деветият дом“ и „Вселената Гриша“, определено тази книга е с една идея по-подходяща за хора на възраст над 18 години, въпреки че според мен единственият проблем на по-младите читатели може да е първоначалното объркването, докато навлязат в историята. А самият роман те пренася в един американски универститет, който крие своята тъмна магическа страна.

Ревю на „Сянка и кост“ - тук.

Ревю на „Шест врани“ - тук.