След кратка почивка от света на Рошар се завръщам с поредното дълго ревю, в което ще ви представя „Заклеващия“. Това е роман, от който няма как да да не се гордееш, щом го прочетеш, имайки предвид обема му. Това е роман, който за пореден път разкрива така желаната информация, но в същото време поражда още куп нови въпроси. Това е роман, засягащ теми като правилно и грешно, илюзии и истини, бъдеще и минало. А сега, настанете се удобно и се пригответе за поредната доза Сияйни рицари, Пустоносни и Вечни бури. Въпреки че ще гледам да няма много разкрития, втората част на реюто определено ще съдържа СПОЙЛЕРИ, но аз ще ви предупредя за тях. 

В центъра на събитията е Далинар, който трябва да се превърне в политик, за да обедини Рошар срещу врага. А това е трудна задача, защото той е всичко друго, но не и дипломат. През целия си живот е жадувал за бойното поле и сраженията. И няма да е грешно, ако кажа, че в даден момент се превръща в оръжието на брат си. Ако в началото заедно със Садеас заедно са нападали и ограбвали земи, за да обединият Алеткар, то в последствие Гавилар (след като се раждат децата му), решава да обърне поглед изцяло на политиката и да остави Далинар да продължи с походите. Няма нищо грешно в това решение, но на Далинар също му омръзва все да се бие и се чувства по-комфортно в обсъждането на стратегии и преподаване на военни уроци на малкия Адолин. Само че съдбата му е друга и докато воюва в името на брат си, губи най-скъпия за него човек - съпругата си. И така Тоягата се пречупва. И ще му трябват няколко години, за да се оправи.

Паралелно на развитието на образа на Далинар, тези на Шалан, Каладин, Адолин и дори Мост Четири също претърпяват промени. Каладин продължава да не ми е чак толкова интересен, но винаги се наслаждавам на разговорите му с Мост Четири и Сил. Адолин към края на романа осъзна, че въпреки положението си на принц е запознат с много малка част от света на Рошар. Чувстава се объркан и незначител, но това, че не е Сияен, не означава, че не е важен. Напротив, по време на битката в град Тайлен той показа своите умения и качества на водач и принц. А самата Шалан много добре описа характера му, който ще допадне на всеки. Като стана въпрос за Шалан... Понякога се дразнех на нерешителността ѝ и желанието ѝ да бъде някоя друга. Знам, че ѝ трудно да живее със спомените за това какво е сторила на родителите си, но не е правилно да се крие зад чужди личности. И се надявам в последните глави на романа да го е разбрала.

С всяка следваща книга осъзнавам, че интерлюдиите са важни колкото и останалата част от сюжета. Благодарение на тях, ние като читатели се запознаваме с паршендите и новият им начин на живот с появата на Пустоносните. Оказва се, че не всички паршенди са зли и че са толкова невинни, колкото и други жители на Рошар. Те, несъзнателно и подтикнати от Слетите - преродени парши, служещи на Зло, просто се оказват на грешната страна във войната. В центъра на новата армия на Зло е Венли - сестрата на Ешонай. По негов план тя е трябвало да се превърне в един от Слетите, но нещо се обърква и Венли не се променя. Затова пък е избрана да води пропаганда и да разказва трагичната история за паршендите, които според разказа са се пожертвали, за да освободят паршите от тяхното безсмислено робство. Само че осъзнава, че връщането на старите им богове е грешка и не иска да има нещо общо с тях и каузата им. 

Оттук насетне споделям за всичко важно, което се научава от „Заклеващия“, и следващите редове са изпълнени със спойлери. Тъй като Слетите не умирали, а се прераждали, човечеството нямало шанс да се изправи пред тях и да ги победи. Поради тази причина десетима души, известни като Вестителите, сключват съглашение с Чест. Те се сражавали и затворили Пустоносните в Преизподнята, но на свой ред също били пленени. Вестителите били измъчвани и когато се пречупвали, се прераждали на Рошар заедно с врага. И така Опустошенията започвали наново. До последното такова, когато деветима от Вестителите решили, че не могат да се завърнат отново в Преизподнята. Един от тях вече се намирал там, тъй като умрял по време на битките, и решили, че като единственият, който не се е пречупвал, ще може да удържи на агониите. Изоставили Вълшебните си мечове и се пръснали из света. А четири хиляди и петстотин години по-късно Таленелат се предава и се завръща на Рошар, с което слага начало на Истинското Опустошение.

Още от „Пътят на кралете“ е мистерия защо Сияните рицари са се отказали от клетвите си и са изоставили дълга си. Заради тези си действия те губят доверието на хората и оттогава се гледа с пренабрежение на тях. Какво обаче се е случило, че Сияйните рицари са пренебрегнали задълженията си? Разбират истината за своя произход! Оказва се, че хората са дошли на Рошар от друга планета, която разруширили с Повеляването на Стихиите, а паршите са коренното население. От своя страна хората започнали да водят войни за превземане на земи и в даден момент паршите станали роби. И ето тук идват моралните размишления на доста герои от романа, най-вече на Каладин, който не знае дали е герой или завоевател. 

Е, това е голямата картина. „Летописите на Светлината на бурята“ са прекалено обемни, за да навлизам в детайли, и гледам да споделям само най-важното. Дадох на „Заклеващия“ четири звезди като причината да не дам пет, е, че имах проблеми със средата. Началото бе чудесно - потопих се в познатия свят. Средата се оказа леко мудна - героите трябваше да се придвижат от едно място на друго или да успеят с плановете си, но всичко се случваше по-бавно от очакваното и се питах кога ще се стигне до някакво съществено развитие на сюжета. А пък краят бе също толкова добър, колкото и началото - битки, обрати и разкрития. 

„Малибу в пламъци“ е една от най-очакваните от мен книги, излезнали тази година на българския пазар. Причината за това е Тейлър Дженкинс Рийд, която в последните години се превърна в един от любимите ми автори, и винаги чакам с нетърпение да взема новата ѝ книга в ръце и да се потопя в света на измислените от нея герои, които всеки път ми се струват прекалено реални.

Само че нещата с този роман се оказаха малко по-различни. Не знам до колко са били високи очакванията ми, но аз се насладих на „Малибу в пламъци“, въпреки че смятам, че е с една идея по-слаба от другите книги на авторката. Насладих се на атмосферата - разходки по плажовете, сърфиране на вълните и дългите летни дни. Насладих се и на сюжета, който дотолкова ме плени, че за два дена прочетох романа. Само че най-големият минус на „Малибу в пламъци“ е липсата на задълбочени образи.

Романът разказва за четирите деца на Мик Рива (случайно да ви е познато името отнякъде?). Нина е най-голямото и именно тя е най-потърпевшата от цялата драма между родителите ѝ. От малка ѝ се налага да се грижи за братята и сестра си и да започне да работи в семейния ресторант. Тези трудности може би в началото започват да я пречупват, но тя стиска зъби и не спира да се бори, защото знае, че тя е единствената надежда за семейството си. Вярвам, че именно тези моменти я правят толкова силна и независима жена. А когато става модел и започва да изкарва повече пари, отколкото се е надявала да види, за първи път от години си позволя да се отпусне и да мисли за своите нужди. Кит - най-малкото дете в семейство Рива, е момиче, което казва това, което мисли, но в същото време се чувства в сянката на братята и сестра си. Тя, също като останалите, мечтае да прекара живота си на сърфа, но желае да се прочуе със собствено си име. За съжаление, повече няма какво да споделя за нея, защото главите от нейна гледна точка бяха малко на брой и не можах да я опозная по-добре. 

Джей е запленен от сърфирането още от дете, когато за първи път влиза във водата и яхва вълните. С годините това хоби се превръща в негова професия и с брат си Хъд, който е професионален фотограф, заедно обикалят света по състезания и фотосесии. Тяхната връзка е описана най-добре и най-подробно. На практика израстват като близнаци и нито един от тях не знае какво да прави без другия. Понякога се карат, понякога се бият, но братската им любов е по-силна от всичко и в крайна сметка си прощават. И Хъд силно се надява брат му да го обича достатъчно, за да приеме това, което е направил. Признавам, че почувствах Хъд най-близък от всичките Рива, защото е по-затворен в себе си и предпочита да вижда света през обектива на фотоапарата. Често избира да мълчи вместо да говори празни приказки, но Нина, Джей и Кит знаят, че каквото и да става, той ще е до тях и ще ги подкрепя.

Харесах децата Рива и се възхищавам на силата, която притежават, за да се справят с всичките предизвикателства още от ранна възраст. Научили са се да успяват без чужда помощ и въпреки че са деца на Мик Рива, славата по никакъв начин не ги е засегнала и са останали човечни. Като цяло обаче не успях да изградя връзка с тях, както се случи с Евелин Хюго и Дейзи Джоунс. Някак си Тейлър Дженкинс Рийд не е наблегнала достатъчно на тях, а се е опитала да представи колкото се може повече персонажи без да задълбочава.

Допаднаха ми няколкото различни сюжетни линии. Рийд представя на читателя запознанството на Мик Рива и Джун и техният общ живот, който е изпълнен с много компромиси от страна на Джун, които в крайна сметка обаче се оказват напразни. В началото цялото внимание бе обърнато към тях и връзката им и както казах, авторката, дори и да е искала, не е успяла да обърне необходимото внимание на децата Рива. 

И все пак „Малибу в пламъци“ ми хареса. Имам няколко забележки, но интересният сюжет и добрите описания компенсираха. Заради това романът получи 3.5✩. Препоръчвам го на всеки, който е почитател на Рийд и който желае да се потопи в атмосферата на Малибу със своите плажове и вълни, готов да посрещне всеки сърфист.

Ревю на „Дейзи Джоунс & The Six“ - тук.

Ревю на „Скандалният живот на Евелин Хюго“ - тук.

Ревю на „Сянка и кост“ - тук.

Ревю на „Шест врани“ - тук.

Ревю на „Белязания цар“ - тук.

Ако сте чели ревютата ми за поредицата „От кръв и пепел“, знаете, че Дженифър Л. Арментраут се превърна в мой любим автор. Така че не се двоумих и си купих „Полукръвна“ - книга първа от „Заветът“, чиято поредица предшества „От кръв и пепел“. И може би още с този факт трябваше да се замисля до колко е добър този роман. Е, след като вече го прочетох, заявавам, че „Полукръвна“ е от тези книги, към които имам смесени чувства. От една страна ми допадна, от друга ме разочарова.

Преди да се задълбоча в мнението си за новата творба на авторката, излезнала на български език, нека ви запозная със сюжета и героите. Действието не се развива в непознат за нас магически свят, а на два острова, общо известни като Божествения остров, намиращи се в САЩ. На единия се намира училището - Заветът, в което се обучават чистокръвните и полукръвните. Няколко години след като Александрия е принудена да напусне Завета, тя се завръща със сделката, че ако успее да навакса с ученето, няма да бъде превърната в празнограва прислужница, служеща на чистокръвните, и ще може да преследва мечтата си да стане Пазител и да преследва и убива деймони - същества, наподобяващи нашите вампири. Разбира се, нещата не се оказват толкова прости и Алекс науча неща за себе си, които ще променят Завета.

Всички знаем, че стана модерно в YA фентъзи жанра главните героини да са силни, независими и борбени. Алекс не е изключение от правилото и още в първа глава я виждаме в тази светлина. Колкото и да ми допаднаха тези ѝ качества, понякога ми идваха в повече, защото си личеше, че тя има нужда да сподели с някого за проблемите си, но вместо това се затваряше в себе си и смяташе, че ще се справи самичка. И разбира се, нямаше как Алекс да не направи нещо глупаво. Например да тръгне съвсем сама да намери деймона, който я издирваше. Толкова се подразних на тази сцена, която ясно показа нейните прибързаност и безразсъдна самостоятелност, че все още ме е яд на глупостта ѝ. 

Има няколко второстепенни герои, но аз ще спомена само трима. Ейдън, когото Алекс харесва от години, се заема с нейното обучение. Първоначално изглежда донякъде странно защо го прави, но на по-късен етап той сам споделя, но признавам, че не помня причините му. Допадна ми, че връзката им се развиваше плавно и първо се опознаха и станаха приятели, а после дадоха гласност на чувствата си. Калеб е най-близкият приятел на Алекс в Завета и не им трябваше много време след завръщането ѝ, за да подновят приятелството си. Определено бих казала, че той е верен другар, тъй като винаги разведряваше, помагаше и пазаше гърба на Алекс, дори когато тя не искаше. И накрая ви представям загадъчния Сет, с когото съдбата на нашата героиня се преплита. Имам смесено мнение за него заради характера и отношението му, но четейки анотацията на втората книга, вярвам, че в нея ще се разкрие повече от образа му.

Няколко думи и за митологията, от която Дженифър Л. Арментраут черпи вдъхновение, - гръцката. Първо, в анотацията по никакъв начин не се споменава този факт и второ, щом ще се споменават гръцките богове, обичаи и ритуали, смятам, че трябва да се набляга на тях, защото на моменти имах чувството, че са споменати ей така, колкото да има още няколко реда изречения за обем. Последно споделям за явния интерес на писателката към вампирите, защото както в „Полукръвна“, така и поредицата „От кръв и пепел“ магическите създания имат дълги зъби и се хранят от хората. Знам, че историята за Александрия предшества тази на Попи, но вече не ми е интересно да чета за подобни същества.

Още от първите страници действието ми вървеше бавно и често се случваше да оставя романа настрана, защото ми доскучаваше. Някъде след стотната страница обаче навлязох в историята и нещата потръгнаха. Но едва към края на „Полукръвна“ сюжетът наистина ми стана интересен и може би заради разкритията, които не ме изненадаха, но пък са добра основа за продължението, ще си взема втората книга, но все още се колебая дали да продължа с поредицата.

Бих ви препоръчала романа, ако тепърва се запознавате с творчеството на Дженифър Л. Арментраут. В противен случая може би ще се разочаровате, както стана с мен. А пък за тези от вас, на които им е допаднал, ви споделям, че „Чистокръвни“ вече е на българския пазар и може да си я закупите. 

Ревю на „От кръв и пепел“ - тук.

Днес ще ви представя един роман, който се смята за най-успешният дебют в историята. Роман, показващ, че възрастта няма значение, ако се чувстваш млад и имаш желание за приключения. Роман, в който четирима пенсионери помагат на полицията да разреши едно убийство. Приветствам ви в криминален клуб „Четвъртък“.

„Купър Чейс“ е пенсионерски комплекс, който сякаш е излязъл от корицата на някое списание. Модерните апартаменти, стаите за различни хобита и сплотената общост биха примамили всеки пенсионер да се замисли над възможносттта да заживее на тихо и спокойно място. За свой дом са го избрали и нашите главни герои, които са колкото различни един от друг, толкова и еднакви.

Преди да премина към представянето на героите нека ви въведа в обстановката на криминален клуб „Четвъртък“ в „Купър Чейс“. Всеки четвъртък четиримата приятели Елизабет, Пени, Ибрахим и Рон се събират в една от стаите за хобита и разглеждат неразкрити случаи. Елизабет и Пени - едната евентуален бивш таен агент, другата - бивше ченге, го основават, за да си припомнят не само доброто старо време, но и за да се забавляват. Само че Пени се разболява и вече няма възможността да е част от „Четвъртък“ и на нейно място се присъединява Джойс, която до този момент само е чувала за криминалния клуб.

Главните герои може и да твърдят, че само разглеждат криминалните случаи заедно, но истината е, че са си близки приятели. Дотолкова са свикнали със своите странности, че на никого не би му направило впечатление, ако Елизабет тръгне на разходна из гробището посред нощ заради някаква следа. Е, може би само на Джойс. Малко се знае за младините на Елизабет, но както вече споменах, вероятно е била таен агент. Това твърдение може да се подкрепи със самото държание на Елизабет, острият ѝ ум и различните ѝ истории, които намекват за професията ѝ. Джойс е мила и добродушна жена, които има над четиридесетгодишен трудов стаж като медицинска сестра. Бих я определила още като внимателна, любопитна и винаги оказваща помощ, но в същото време и незабележителна. Ибрахим е този, който проучва и анализира доказателствата. Но това, което го отличава от групичката, е вроденото му разпознаване и разбиране на човешките проблеми в следствие на дългогодишната му практика като психолог. И на последно място, но не и по важност, е лесно избухливият Рон, който обича да е в центъра на безредиците и в младините си се е изживявал като бунтар и пръв сред статчкуващите. В същото време обаче би помогнал на всеки, нуждаещ се от подкрепа и защита. 

Други герои, които е редно да спомена, са инспектор Крис Хъдсън и полицай Дона де Фрейтас, които се захващат с разследването на убийството. Дона идва от Лондон и иска да се докаже пред новите си колеки, но в малкото английско градче не става нищо кой знае колко опасно. Но престъплението е идеална възможност за нея и с малко помощ от страна на Елизабет и компания, Дона се включва в разследването. Признавам, че се изненадах от Крис. Очаквах, че няма да обръща внимание на Дона и дори би ѝ попречил да работи по случая, но той направи точно обратното. Да, в началото му бе леко неудобно, докато се сработваха, но после се превърнаха в чудесен екип. Даже бих казала, че между тях се зароди добро приятелство. 

Единственият минус за мен бе неуспехът в описването на разследването. Да, споделят се уликите и се проследяват хрумванията на героите, но се предлагат много малко теории и заподозрени. За мен тръпката е когато знаеш със сигурност, че е някои от дадените герои, но не можеш да предположиш кой точно и какъв е мотивът му. Елизабет някакси се досеща какво е станало с единия случай (да, има две убийства; за другия самият извършител си признава), а пък полицията е приела, че е някакъв престъпник просто защото изглежда логично да е той. 

Въпреки че „Криминален клуб „Четвъртък“ ми допадна и се наслаждавах на цялата история, бих казала, че романът е надценен. Реално няма нищо „уау“, което да подкрепи твърдението, че е „най-успешният криминален дебют в историята“. И все пак, ако го започнете без много високи очаквания, вярвам, че също ще му се насладите и ще се забавлявате с четиримата приятели, които всеки четвъртък разследват неразгадани престъпления. 

Много, много отдавна, разправят старите хора, живеел род, който дължал богатствата си на сделка с морските хора - корабите на О'Мали успешно се завръщали в родното градче, а в замяна родът жертвал по едно дете на всяко поколение. Годините изминавали и постепенно богатствата и влиянието на О'Мали започнали да изчезват поради невъзможността да се изплати дълга към морето. А когато Мирен останала последната наследница, която можела да спаси рода, баба ѝ не се поколебала да вземе сурово решение. Това би могла да бъде историята на рода О'Мали, ако Мирен не бе взела съдбата си в свои ръце...

Когато живееш в имение, което след някоя и друга година ще се разруши, и си израснала със стотици истории за великолепието на семейството си, но ти виждаш само нищетата и големите усилия за поддържане на нещо, което скоро няма да съществува, би искал да загърбиш познатото и да се гмурнеш в неизвестното, но евентуално по-добро бъдеще. Това е желанието на Мирен, което обаче е спирано от привързаността ѝ към хората, помогнали с отглеждането ѝ, и дълга ѝ към баба ѝ. Само че едни писма и нежелан годеж с безсърдечен и жесток мъж подканват Мирен да напусне „Гоблинова бърлога“ и да потърси родителите си, които са я изоставили като малка. Мирен ми допадна като главен герой - добра, находчива и досетлива, но не и заблудена за случващото се около нея. Израстнала е без много любов и внимание, но би направила всичко за хората, които самата тя цени и обича.

Не липсва разнообразие от второстепенни герои, които не се задържат за дълго време, но са подбрани за определени сцени и изиграват чудесно ролите си. Такива например са Ифа - бабата на Мирен, която също се е жертвала в името на О'Мали; Мора и Малакай - слуги в имението, но с годините превърнали се в част от семейството; Ейдън - целеустременият, но жесток годеник на Мирен; Едуард Елиът - роднина на Мирен, управляващ имение наделеч от „Гоблинова бърлога“, и Джедадая - работник с прям език и проницателни очи.

Още с първите страници си личи, че книгата е богата на митични същества, най-вече такива от ирландската митология - келпи, селки, банши, водни духове, сирени/русалки и др. Някои от тях са само приказки, други обаче, като сирените и келпите, са реално съществуващи създания във „Всички шепнещи кости“. Вещереството също е засегнато и има доста описания на билки и отвари, приготвени от тях. Лично на мен много ми допадна идеята О'Мали да има семейни книги с приказки, включващи митични създания. Само че дали всички са само измислени истории, или са истински случки, които предишни О'Мали са записвали?

Романът се води готическо фентъзи и то наистина е такова. Или поне в първата част на книгата, в която се описва животът в порутеното имение. След това аз го възприемам само като фентъзи. Всъщност „Всички шепнещи кости“ може да се счита за друга творба от света на „Sourdough and Other Stories“ и „The Bitterwood Bible and Other Recountings“. Накратко, историите, които Мирен си разказва, са приказките, включени в тези сборници, които за момента не са издадени на български език. 

„Всички шепнещи кости“ е първата книга, която чета от авторката, и най-общо казано я харесах. Започнах я с интерес и я довърших с интерес. Само средата малко ми куцаше и това е причината да отнема половин звезда от дадената оценка, която е 3.50✩. Допадна ми стилът на писане, както и самият сюжет, така че се надявам издателство „Сиела“ да издаде и следващата книга на Анджела Слейтър, която се развива в същия свят.