Отдавна бях хвърлила око на „Това изтъкано царство“ и нямах търпение да се потопя в историята, вдъхновена от персийската митология. Поради тази причина избрах именно този роман да ме придружи в Египет и да ми прави компания, докато разглеждам Великите пирамиди в Египет, Карнак и Долината на царете.

Тахере Мафи създава свят, в който някога джиновете били на върха. До момента, в който техният предводител не пада. Слънцето, луната и звездите им обръщат гръб и само за няколко дни хилядолетна им история бива заличена. С напредваното на тъмнината джиновете потъват в мрака и някои от тях успяват да оцелеят заради душите им, които са изковани от огън. И докато тези могъщи същества ослепявали, глинените фигури - хората, се издигали. Създали свои държави и правила. Помислили, че могат да подчинят всичко живо на волята си. Джиновете обаче били по-силни, по-бързи и по-могъщи, но не желаели да продължат с проливането на кръв и така се подписали Огнените съглашения - мирни споразумения между двата народа, които ги направили равни. Но това означавало, че джиновете трябвало да забравят за свръхестествените си способности.

За мен Ализе е интересен персонаж – свенлива, мила и трудолюбива. Винаги гледа от положителната страна на нещата, но не е наивна. Знае, че животът може да бъде несправедлив и че няма само добри хора. Често би дала втори шанс на някого, ако види, че го заслужава. В същото време обаче не би се поколебала да се защити дори и това да означава да убие нападателя си. Интересното при нея е, че винаги ѝ е студено и огънят не може да я изгори, защото ледът е сковал вените ѝ. Именно ледът обаче я прави наследница на древно царство на джиновете. Владетелят му бил белязан от студа, който някога са били принудени да понасят. А самият лед избирал най-силните сред тях и вдъхва страхопочитание сред джиновете. Но Ализе е сирак и няма съюзници. Въобще искали да е наследница? Най-вече когато среща престолонаследника на Ардуния и му симпатизира.

От друга страна, не успях да харесам Камран. Да, той има чувство на дълг към народа си и за него е много важно хората да имат права. Опитва се да защити всеки, който е невинен, и да не взима лекомислени решения. Мнението му за жените обаче е доста ниско - смята ги за глупави, безчувствени и безинтересни. Но видиш ли ти, среща Ализе и наследникът на най-силната империя е запленен от нея. Не го харесвам и защото го мисля за груб, арогантен и избухлив младеж, който се оплаква, че никой не го разбира. Вместо да намери компромис със съветниците си, от които царят няма никакви оплаквания, Камран предпочита да им крещи и да ги напада, че не си вършат работата. 

Книгата определено не ми беше скучна, но реално погледнато почти нищо съществено не се случи освен това, че Ализе намери някой и друг съюзник. Смятам, че трябваше да бъде споделено дали Ализе желае да е наследничка на царството на джиновете. Като цяло какво е мнението ѝ за цялата ситуация, в която попадна. Силно се надявам в следващата книга авторката да наблегне повече на света, джиновете и изграждането на връзки между героите. Дали обаче ще я прочета, времето ще покаже. 

Дженифър Макмеън отново ни пренася в щата Върмонт, където едно семейство ще се изправи пред трагичната историята на три поколения жени. „Поканените“ не е от онези книги, изпълнени с напрягащи моменти и страшни истории. Но мен лично ме плени с по-мрачната атмосфера на блатото и случилото се Хати Брекънридж. 

Съпрузите учители решават да заменят големия град и неговите удобства за провинцията и възможността сами да построят къщата си, като по този начин да се върнат назад във времето, когато хората са разчитали единствено на собствените си умения. Хелън, като историк, желае домът им да притежава чар и решава да проучи историята на градчето Хартсбъро. Така попада на легендите за духа на местна вещица, който всъщност обитава земите на новия ѝ дом. Хелън се впуска в опити да отдели митовете от реалността, но странната връзка между нея и Хати започва да я обсебва. В същото време Нейт, като скептик, често се присмива на съпругата си, че започва да обръща внимание на местните вярвания. До момента, в който не се обсебва от бялата кошута, за която се смята, че е духът на Хати. Всичко отива на заден план и Нейт не прави нищо друго, освен да я търси. И изведнъж ролите на съпрузите се обръщат.

Общият елемент в историята е самата Хати Брекънридж, която е свързана както с Хелън, така и с Олив. Самата Хати е обвинена неправомерно във вещерство и е обесена за наказание. Казвам неправомерно не защото не е била вещица, а защото е била обвинена за нещо, което не е извършила. Самите хора, под влиянието на скръбта и гнева, забравят колко пъти Хати им е помагала и как не би им навредила умишлено. И това, че ги е предупредила за пожара, се превръща в нейната гибел. Хати обаче има свръхестествени способности и дори като дух се опитва да защити семейството си. 

Животът на Олив се променя в деня, в който майка ѝ си тръгва. Вече ги няма домашния уют и топлина, няма ги забавленията и усмивките, няма ги приказките за съкровището на Хати. Баща ѝ по цял ден прави ремонти вкъщи с цел преустрояване, мислейки че така съпругата му ще се върне. Затова Оли се опитва да продължи с ежедневието си и вярва, че ако открие съкровището, майка ѝ ще се прибере. Но ето че се появяват хора от големия град - Хелън и Нейт, които могат да застрашат търсенето ѝ. Затова тя се опитва да ги изгони от имота им, но когато я хващат, тя им предлага да им помогне със строежа. Оли може и да е от мълчаливите и необщителни деца, но е отдадена на семейството си и би помогнала на всеки в нужда. В един момент се чувства спокойно в компанията на Хелън и Нейт и знае, че може да им довери всичко, което е научила за Хати.

Ако не броим първите няколко страници, докато навляза в историята, останалата част от книгата бе доста интересна. С всяко разкритие за Хати исках да науча истината и какво се е случило с нейните наследници. Предвидих някои от обратите, но това не ми попречи да се насладя на финалните разкрития.

Българските читатели имаме удоволствието да притежаваме прекрасно издание, което още преди да сме го прочели, ни заинтригува. Следователно имах високи очаквания, които се потвърдиха в момента, в който осъзнах, че не мога да я оставя.

Като човешко същество, израснало сред хищници, Орая се е научила да бъде колкото се може по-бързо, умна и смъртоносна. Една от най-положителните черти на нейния образ е, че  внимателното подбира думите и обмисля действията си. Много добре познава уменията си и знае кога трябва да отстъпи и кога - да се бори. Въпреки че е отгледана от вампир, Орая не е забравила какво е милост, състрадание и почтеност. В продължение на години желае да се отърве от човешката си слабост, но тогава среща Рейн и опознавайки го, осъзнава, че човешката същност в действителност е нещо незаменимо. Още с появата си знаех, че ще го харесам. Няма как да е обратното, щом не нарани Орая при първа възможност, а напротив, предложи ѝ да станат екип и да се бият заедно в Кежарите. Рейн не е имал лек вампирски живот и е претърпял множество трудности и разочарования. Затова е запазил чувството си за хумор, съчувствието си към околните и душевността си. 

Кралят на Дома на нощта избира да приюти човешко дете и да го заобича. Само че не е присъщо на един вампир, и то крал, да обича и поради тази причина почти никога не изразява чувствата си с думи, а избира да го направи с дела. Отношенията им са сложни, защото и Винсент, и Орая имат сложни характери, но затова пък са интересни за проследяване. И като допълнение ще кажа, че има причина героинята ни да притежава малка частица магия, която в смъртоносни моменти се появява с най-голямата си мощ. Много ми допадна, че в началото романтиката не беше преден план, но в последствие Орая и Рейн станаха по-открити един към друг и си личеше как Кежарите са ги сближили и двамата не само разчитат един на друг, но и имат симпатии. 

Кариса Броудбент е създала сложен и заинтригуващ свят, който в началото е объркващ за проследяване, но в помощ идва речникът в края на романа. Някога Наяксия била част от Белия пантеон на боговете, но в последствие се отлъчва от него и предлага на поклонниците си дълъг живот и свръхестествени сили. Така се появили вампирите и Обитрейс - владенията на Наяксия, състоящи се от три кралства. И трите вампирски кралства са интересни и смъртоносни посвоему, но за момента имаме поглед само върху Дома на нощта, защото Орая е осиновена от неговия владетел, който е от клана на хиажите - вампири с криле без пера, подобни на тези на прилепите. С финалните обрати вярвам, че в следващата книга ще видим повече от Дом на кръвта и неговите представители. 

Въпреки че имах високи очаквания, „Змията и крилете на нощта“ ми хареса много повече от очакваното. Дори бих казала, че е най-добрата книга, която съм прочела за първите три месеца от годината. Надявам се „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ по-бързо да издаде продължението.

С дебютната си книга Травис Болдри решава да ни представи една уютна история за новото начало. Показва, че няма значение какъв е бил предишният ни живот, защото с упоритост и желание може да постигнем мечтите си. 

В продължение на години оркът Вив се прехранва като воин и не прекарва повече от две-три нощи на едно и също място. До момента, в който не попада на легенди за камък, носещ щастие на онзи, който знае тайната му. А когато непозната, приятна миризма я приканва да престъпи прага на гномско кафене и да опита кафе, Вив разбира, че е време за нов етап от живота ѝ. След множество проучвания тя избира град Тун за новия си дом, а сградата на стара конюшня - за бъдещото си кафене. Новото начинание на Вив изисква усилия, но тя е готова да започне на чисто и се заема да запознае жителите на Тун с вкуса на кафето и латето.

Стартирането на бизнес е трудна, но не и непосилна задача, ако има някой, който да помогне. Вив постепенно открива помощници, които се превръщат в приятели и сътрудници. Впечатлена от качествената и усърдната работа на гоблина Кал, Вив решава именно той да ремонтира и преустанови конюшната. Може и да не е много общителен, но е трудолюбив и верен приятел. След него се появява Тандри, която е другият служител в кафенето. Като сукуб към нея има доста предразсъдъци, но тя се е научила да не им обръща внимание. Пряма, интелигентна и находчива Тандри от самото начало дава чудесни бизнес идеи, с които „Легенди и лате“ да потръгне. И най-накрая към екипа се присъединява мишокът Тимбъл, който е изкусен пекар. Не борави с много думи, но не бива да бъде подценяван в своите умения. 

В основата си „Легенди и лате“ освен история за излизането от зоната на комфорт, е и история за приятелството, трудностите и вкусните напитки и храна. Авторът също така показва, че насилието не е решение на проблема. А това е интересно за четене, защото то дълги години е правило компания на Вив, а сега тя трябва да прибере меча си и да опита по по-мирен начин да разреши конфликтите. Единственият минус за мен бе нотката на романтика. Въпреки че отношенията между Вив и Тандри се развиват бавно и позволяват на читателя да свикне с тях като двойка, не смятам, че имаше нужда от този елемент.

Ако в момента имате някакви трудности или и на вас ви предстои нещо ново и се страхувате от неизвестното бъдеще, ви препоръчвам да прочетете „Легенди и лате“. Ще се вдъхновите от пътешествието на Вив и ще видите, че не сте единствените, попаднали в подобна ситуация. Може би дори главната героиня ще ви даде сили да сте смели и да рискувате, знаейки че близките ви са до вас и ви подкрепят.

П.П. Искам още веднъж да благодаря на „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ за това, че се свърза с мен и ми предложи да си избера някое от заглавията на издателството.

„Железен пламък“ направи своя фурорт не само в чуждестранните книжни среди, но и в нашите. За мен книгата е интересна и определено има развитие на връзките между героите, напрежение и обрати. Но както с „Четвърто крило“ не се прехласнах толкова много по историята и имаше доста глави, които за мен бяха ненужни, но за тях по-надолу в ревюто. 

Вайълет вече знае тайната, която майка ѝ и останалите от командването крият. За момента обаче няма какво да направи освен да се върне в „Басгайът“ и да се впусне с всички сили във втората година от обучението си. Трябва да се справи едновременно със задълженията си, пътуването до базата на Зейдън, за да може Терн и Сагейл да се виждат, и опитите да разшифрова дневника на един от Шестимата. Трудно и сложно е, но тя обича предизвикателствата. Вайълет определено е една от най-умните героини, за които съм чела, и фактът, че в много ситуации мислеше като писар, а не като ездач, даваше свежи и нестандартни идеи. Трябва обаче да призная, че една от силните страни на Вайълет е желанието ѝ да защитава хората, които обича. Показа, че е готова да пожертва себе си, за да може приятелите ѝ да оцелеят.

След завършването на „Басгайът“ Зейдън е пратен в далечна база и връзката от разстояние е предизвикателство за него и Вайълет, имайки предвид, че в началото са в напрегнати отношения. Не се впрягах от безсмислените им разговорите на тема доверие и споделяне просто защото не им обръщах много внимание. Ясно ми е, че в поредица от пет романа няма как главните ни герои още от втората книгата да се съберат и да нямат проблеми. Този път не му симпатизирах толкова много, защото се държеше твърде покровителствено и постоянно отклоняваше по-неудобните въпроси на Вайълет. Искам да спомена и един нов персонаж - Вариш, който е създаден, за да бъде злодеят в първата част на сюжета на „Железен пламък“. Той е мрачен, безсърдечен и жесток. Изпитва удоволствие, когато разпитва враговете си и почти никога не се извинява за постъпките си. И когато осъзнаеш, че го мразиш толкова, колкото Вайълет, разбираш, че Ребека Ярос си е свършила работата. 

Неведнъж съм казвала, че за мен второстепенните герои също трябва да се развиват. За съжаление, Лиам няма да има този шанс, но Ридък, Сойър, Ри, Имоджен и още куп други персонажи израстват и съм сигурна, че ще са полезни в следващите книги. Най-голяма промяна се вижда в отношенията между Вайълет и Имоджен. Не мога да кажа дали двете ще бъдат близки приятелки, но си личи, че си имат доверие и се подкрепят. Радвам се, че Джесения също има роля в книгата и двете с Вай продължават да си съдействат. Никога не съм вярвала, че има вероятност Джесения да предаде приятелката си, имайки предвид, че залага и своя живот на опасност. Предполагам, че Дейн няма да се превърне в мой любимец, но вече не го мразя толкова много. Личи си, че се разкайва за последствията от постъпката си и прави всичко по силите си, за да се реваншира. 

Доволна съм от финала. Просълзих се на сцената в помещението с преградния камък. Но. Защо бяха нужни двеста страници пълнеж, за да се стигне до последните глави? Постигна се някакво примирие между ездачите и летците и Вайълет разбра как в миналото са създали защитите над Навара, но нищо друго не се случи. Лично аз се вълнувах повече за Андарна и нейното положение, за Първите шестима и венините. Затова се надявам в следващата книга да има повече информация по тези теми.

Египет е от тези страни с хилядолетна история. Изумяваме се от знанията, които древните египтяни са имали. Отнело ни е векове, за да изровим от планините с пясък съкровищата на фараонската страна и ще ти отнеме още много векове, за да разкрием всичките ѝ тайни. Ако въобще го направим. Аз самата имах възможността за една седмица да се докосна до този велик народ и да се изправя пред монументите, които вдъхват респект и почуда. И ще ви споделя за моето приключението под формата на ежедневен дневник. 

Много обичам, когато полетът е рано сутринта, защото така отрано започвам с опознаването на забележителностите. А сега ставаше въпрос и за нова култура с всичките им обичаи и традиции. С кацането на летището ни се дадоха визи, които на момента се попълват и в замяна на тях в паспорта се бие печат за допускане в страната. Щом минахме проверките и си взехме багажа, се запътихме към организирания ни автобус за първата ни спирка в Кайро - Историческият музей. В него се помещават статуи на Хефрен, Хатшептут и различни богове, както и мумии на фараоните Рамзес III, Рамзес IV, Тутмос IV, Сети I и др. Разбира се, най-интересният експонат е съкровището на Тутанкамон. В отделната зала може да се види небеизвестната му погребална златна маска, саркофазите и тронът му. За съжаление, е забранено правенето на снимки. 

След музея дойде ред и на Великите пирамиди в Гиза. Не мога да опиша чувството да застанеш пред пирамидата на Хеопс. Когато застанах пред нея и се опитах да възприема гледката, ме връхлетя чувството на благоговоление. Нито един филм, снимка или разказ не може да те подготви за видяното. Останалите две пирамиди също са забележителни, но си личи отпечатък на изминалите години и климатичните условия и смятам, че е време да се започне с тяхната реставрация. Не влязох във вътрешността на пирамидата, защото знам, че е прекалено тясно и почти няма какво да се види. Великият сфинкс е още едно египетско чудо, за което има множество легенди. Не можеш да се доближиш до него дотолкова, че да го докоснеш, но веждайки го отдалеч, осъзнаваш истинските му размери и красота. 

Най-големият град не само в Египет, а и в цяла Африка е Кайро със своите 25 милиона жители. Следователно трафикът е много натоварен. И въпреки че в града има точно два светофара, които почти никога не работят, и никой шофьор не зачита правилника на движение, почти няма катастрофи. Това се дължи на факта, че пътните ленти са разделени и няма как да се навлезе в отсрещното движение. Също така липсват и пешеходни пътеки и за да пресечеш, трябва да минеш между колите. Ако някоя кола блъсне пешеходеч, се счита, че това е съдба от Бог. От толкова много жители е нормално да има преливащи от боклук кофи, но в Кайро, а и в други по-големи египетски градове, чистота е под всякаква критики - по улиците има всякакви боклуци. 

Рано сутринта се качихме в автобуса и се запътихме към Хургада - град, който от рибарско градче се е превърнал в курорт. Ако очаквате да разглеждате музеи и паметници, ще се разочаровате. В Хургада отивате, за да си отпочинете и да се насладите на слънцето, морето и всякакви дейности като гмуркате и сафари в пустинята. Неочаквах, че комбинацията от екскурзия и почивка ще ми хареса толкова много, но беше приятно след натоварен ден да имам няколко по-спокойни, които да прекарам на плажа и басейна.

Днешният ден бе предвиден за почивка и решихме първо да обиколим магазините срещу хотела за сувенири. Египтянските продавачи са същите като тези в Дубай и постоянно трябваше да се пазарим за покупките ни. Ако ви предложат някаква скъпа цена, не се притеснявайте да се пазарите и да смъкнете до тази, която искате. В най-лошия случай ще си тръгнете с празни ръце. Следобедът бе предвиден за плаж и тъй като хотелът бе на брега на Червено море, нямаше как да не отидем на плажната ивица. В началото на март водата не е много топла и аз реших да си топна само краката и остатъка от деня да прекарам в хващане на тен. 

Трябваше да станем в 4 сутринта, за да отпътуваме за Луксор, но това си заслужаваше, защото към 10 часа вече бяхме пред храмовия комплекс Карнак, построен в чест на бога на слънцето Ра. Гледала съм множество снимки от залата с колоните и съм щастлива, че и аз най-накрая успях не само да ги видя, но и да ги докосна и да проследя с пръст йероглифите, които са на хиляди години. Продължихме с кратка разходка по река Нил, чиято цел бе да преминем от източния бряг (страната на живите) на западния бряг (страната на мъртвите) и да посетим храмът на Хатшепсут. Той е популярен не само защото е построен от втората жена фараон в Египет, но и защото има невероятна архитектура - вграден е в самата скала, има три огромни тераси, разположени една върху друга, и множестество статуи и релефи. Последната спирка бе Долината на царете. Откритите гробници са около 63 на брой, но отворените за посещение са под половината. Сред тях е и тази на Тутанкамон, но почти няма какво да се види в нея, тъй като златото е в музея в Кайро. И все пак красотата на гробниците е в йероглифите по стените, които разказват най-различни истории. 

Двата дена бяха посветени на плаж и ги прекарахме под египетското слънце. В комплекса всеки ден имаше най-различни забавления - зумба, плажен волейбол, тенис и др. Хотелът ни беше препоръчан от агенцията, от която запазихме екскурзията, и съм много доволна от него. Desert Rose Resort има невероятно озеленяване и заедно с хубавия интериор, доброто обслужване и вкусната храна нямаше как да не ме спечели.

На седмия ден посетихме града Ел Гуна, който е познат още като египетската Венеция. Изкуствено създаден е и през пустинята са прекарани канали, за да създадат малки острови. По бреговете има вили и хотели, които са предназначени за по-богатите хора. В Ел Гуна дори има частно летище, училище, болница и голф игрище. Разходката из каналите бе чудесна, но кратка. Оттам се запътихме към яхта, която ни отведе в Червено море за гмуркане сред коралите. Дори успяхме на видим делфини в естествения им хабитат. Имахме възможност да се возим и в частична подводница, от която да видим по-добре коралите. Тъй като полетът на следващия ден бе вечерта, денят го прекарахме в стягане на багажа и една последна разходка по брега на Червено море. 

Останах доволна от екскурзията, като единствената ми забележка е откъм организацията. Имаше два автобуса и само един български екскурзовод. Туристите бяхме разпръснати из доста хотели и отнемаше дълго време, за да ни върнат в тях след края на еднодневните екскурзии. Накрая на летището стана проблем с билетите ни и добре, че се разреши от само себе си, защото нямахме с нас представител от агенцията. 

Турция - колкото близка до Европа, толкова и далечна - тук. 

10 места, които да посетите във Великобритания - тук. 

Красотата на България - тук. 

Северна Италия - тук.

5 дена в Лондон - тук. 

Време е за ревю на една дългоочаквана за мен книга. „Дом на пламъци и сенки“ разкрива доста от вселената на Маас, но по такъв начин, че поредиците ѝ не се преплитат толкова много и си остават самостоятелни. Ревюто ще бъде разделено на две части. В първата ще бъде същинското ревю, докато във втората споделям мнение за разкритията и размишлявам върху бъдещето на Мидгард.

Действието в книгата проследява приключенията на няколко герои. Харесах Лидия още като Ясен ден, а в „Дом на пламъци и сенки“ я харесах още повече. Дори и като Кошутата, защото се разкрива нейната история и става ясно защо се е съгласила да стане агент на Офион. Готова е да направи всичко по силите си, за да спаси Рун и въпреки че той все още не е готов да приеме, че Лидия и Кошутата са един и същ човек, самата Лидия не съжалява за действията си, защото с тях дълги години е защитавала любими хора. Лидия е интелигентна, забавна и находчива. Разбираемо е защо Рун се влюбва в нея. За самия принц няма какво да кажа, защото още от „Дом на пръст и кръв“ той е подкрепящ, добър и самоотвержен. За наше щастие дори мъченията не го пречупват и Рун продължава да бъде толкова прекрасен образ. Много ги харесвам като двойка и вярвам, че заслужават един щастлив и спокоен живот.

Вярвам, че много от нас се вълнуваха именно за главите на Брайс, която в края на „Дом на небеса и дихания“ се озова в Притиан. Докато се лута из тунелите, Брайс успява да разбере как елфите от Притиан са пристигнали на Мидгард и какво точно се е случило с Тея и двете ѝ дъщери. Тук множество теории се потвърдиха, но и се оказа, че Тея не е била толкова благородна. Колкото и вълнуващи да бяха тези глави, държанието на Брайс не ми допадна. На моменти се държеше вироглаво и взимаше недообмислени решения. А когато се върна в Лунния град започна да пази част от плановете си в тайна вместо да споделя и да се допитва до другаря си и брат си, които определено имат повече опит в битките. Самият Хънт е представен в една различна светлина. Той показва своята ранима и нерешителна страна. Което е напълно нормално, имайки предвид, че отново се озовава в тъмницата и то с хора, на които държи. А Брайс дори не се опита да го разбере и подкрепи.

Главите на Итън и Тарион продължават да са ненужни. Донякъде с интерес следях Итън и опитите му да поправи грешките си. Той се чувства отговорен за Сигрид, но с всяка сцена, в която наследницата на Фендир взимаше участие, толкова повече виждах колко е злобна и неблагодарна. В един момент не знаеше, че е алфа, а в следващия се държеше така все едно е била отгледана да бъде водач и всички са длъжни да ѝ се подчиняват. Така че Итън не трябваше да се чувства отговорен за случилото се с нея. От друга страна, Тарион продължава да взима лоши и глупави решения. За мен главите му бяха ненужни и скучни и добре, че се появи Сатия, за да стане по-интересно. Не знам за Тарион, но определено Итън ще трябва да се справи с новата си роля сред вълците и да се докаже като силен и справедлив водач.

Сюжетът в „Дом на пламъци и сенки“ разбираемо проследява опитите на героите да съставят план как да победят астерите и да освободят Мидгард от тяхното влияние. Допадна ми, че всеки от персонажите имаше някаква роля и различните Домове се обединиха срещу общото зло. Но пък се разочаровах, че нямаше повече сцени с Хипаксия, защото тя е доста интересна личност и със сигурност щеше да е по-полезна на Брайс и компания. Надявам се обаче да видим повече от нея в „Лунатион 4“. Всъщност доста неща искам да бъдат обяснени в продължението. 

Следва частта със спойлерите и размишленията върху „Дом на пламъци и сенки“.

Винаги се наслаждавам на книги, които са вдъхновени от българската митология. И „Приказка за Долната земя“ не е изключение. А какво по-хубаво от история за момче, което трябва да прекара лятната ваканция при баба си в забутано селце?

Като малка аз също прекарвах по някоя и друга седмица на село и въпреки че тогава не исках да ходя при баба и дядо, сега с удоволствие бих се наслаждавала на тишината и спокойствието. Разбира се, в моето село не живеят същества като караконджул, орисници, плътеници, добри вещици и всякакви други долноземци. И определено не прекарвах дните си в разговори с дъщерята и внучката на Баба Яга, отгатване на гатанки в езерен дворец и борба с Мрака.

Алекс е най-обикновено тринадесетгодишно момче, което иска лятната ваканция да е изпълнена с видеоигри и гледане на телевизия. Плановете му обаче се променени и родителите му го изпращат при баба му. И още с подминаването на табелката на село Вратня става ясно, че лятото ще бъде необикновено. Запознавайки се с близначките Ана и Яна, които въпреки еднаквия си лик са различни по характер и хобита, Алекс се впуска в тайните на чудноватото село с постоянно чезнещи и появяващи се улички и сгради, гора, изпълнена с митични създания, и баба, която крие своето минало. Нямаше как да не харесам младите герои, които, въпреки крехката си възраст, решават да се изправят пред Мрак и да спасят Горната земя. А докато го правят, се научават на храброст, доброта и прозорливост.

Истински се насладих на книгата. Авторката успя да ме пренесе във Вратня с цялата му странност и вълшебност както с описанията, така и с илюстрациите на Мира Мирославова. Затова я препоръчвам на малки и големи читатели, които искат да прочетат история, вдъхновена от българския фолклор. История, изпълнена с приключения, приятелство и добри дела. 

„Разбити сърца“ е история за момиче, което от малко се е научило да разчита само на себе си. Никой не се грижи за нея, никой не се интересува от нея, никой не е ходел на волейболните ѝ мачове. Докато не се появява едно момче.

Съдбата не е била благосклонна към Бея. Тя обаче има силна воля и това ѝ позволя да не се откаже от целите си. Характерът ѝ определено е доизграден от трудното ѝ минало - нетолкова заинтересован баща и зависима от наркотиците майка, заради която живеят в нищета. Всичко, което е постигнала, дължи единствено на себе си. Трудно ѝ е да се довери и осланя на някой друг. Постепенно в „Разбити сърца“ Бея събира парченцата от нещастния си живот и превъзмогва терзанията си, благодарение на новите си приятели и сплотеното семейството, което не е очаквала да получи. 

Съдбата не е била благосклонна и към Самсон. Неговият живот също не е бил изпълнен с хубави моменти. Първоначално е представен като богато хлапе, забулено в мистерии. И със сигурност крие доста неща. Самсон е борбена личност, а когато среща Бея е готов на всичко, за да може тя да изживее пълноценно живота си. Харесах тяхната връзка. Да, може и да се градеше на няколко премълчани истини и лъжи, но затова пък суровият им живот ги бе сближил дотолкова, че да не се поколебаят да се борят един за друг.

Исках да прочета книга на Колийн Хувър, която да засяга тийнейджърите и техните проблеми. Само че Хувър нямаше да е Хувър, ако не вплете сериозни теми в творбата си и аз не я приключа с насълзени очи, но с усмивка на устата. „Разбити сърца“ е книга за разбитите хора, които успяват да излязат от тъмнината и да намерят щастието, за което биха направили всичко, за да не го загубят. 

Време ме е да се върна към едно от любимите ми книжни семейства - Бриджъртън. В тази втора част ще ви представя останалите четирима Бриджъртън, а именно Елоиз, Франческа, Хайъсинт и Грегъри. Общата ми оценка за романите е положителна и ако не броим няколкото минуса, ми беше много приятно отново да се потопя сред висшето общество на Регентския период на Великобритания.

Истинската причина да се запозная с книжното семейство Бриджъртън е самата Елоиз. Исках да науча кой ще спечели сърцето ѝ дотолкова, че да приеме да се омъжи за него. И ето, че „На сър Филип, с любов“ насочва вниманието на читателя към Елоиз, която обича да си вре носа в чуждите работи и да се препира с роднините си. Разбира се, всичко това прави от добри подбуди. А когато си науми нещо, никой не може да я спре. Така тя се озовава насред провинцията на Англия готова да се запознае с мъжа, с когото от цяла година си разменя писма. И ако всичко върви по план, Елоиз може и да стане лейди Крейн. Само че сър Филип не е това, което тя си е представяла. Въпреки че го бива в писането, думите в разговор му убягват. Най-вече когато красива жена изненадващо се появи в дома му. Може и да е по-стеснителен, но е мил, почтен, загрижен и готов на всичко за децата си. И Елоиз разбира, че е щастлива с него в провинциалното имение. Действието в книгата на моменти ми вървеше бавно, но затова пък се наслаждавах на забавните моменти.

Една от любимите ми книги от поредицата е „Очарователен негодник“ най-вече заради двамата главни герои и тяхната история, която започва със силно приятелство и завършва със също толкова силно влюбване. Франческа обича с цялото си сърце своето семейство, но в същото време няма нищо против да стои отстрани и да наблюдава. Може да е по-сдържана и внимателно да подбира думите си, но е и забавна, умна и саркастична. Майкъл се влюбва във Франчеса в момента, в който я среща, но е принуден да крие чувстата си. И се справя добре с криенето - сред висшето общество е известен като голям чаровник, флиртаджия и женкар. Истината обаче е, че само една жена притежава сърцето му. Няма да си кривя душата, страшно много харесах Майкъл, защото не е само истински джентълмен, но и е очарователен, остроумен и шеговит. И Франи, и Майкъл имат своите страхове и терзания. Франческа не иска да наруши обещанията си към Джон, а пък Майкъл не е готов да открадне поредното нещо от мъртвия си братовчед. Само че и двамата грешат, защото Джон би искал да бъдат щастливи.

„Заради неговата целувка“ е още една книга от поредицата, която ми хареса повече от очакваното. Историята бе приятна, забавна и без излишна драма, а главните герои с техните характери се превърнаха в едни от любимите ми Бриджъртън. Хайъсинт, като най-малкото дете в семейството, си е извоювала правото мнението ѝ да бъде чуто и зачитано. Тя е умна, дръзка и пряма. Затова и толкова добре се разбира с лейди Данбъри, която на свой ред не се притеснява да каже истината дори и на някой по-височайш. Но именно защото Хайъсинт се чувства толкова добре в кожата си и казва това, което мисли, много мъже се отказва от идеята за брак с нея. До поява на внука на лейди Данбъри. Гарет не е някакъв мекушав, разглезен и безотговорен мъж. Въпреки репутацията, която му се носи, той има добро сърце и ще направи всичко за хората, които истински обича. Покрай превода на италиански дневник двамата се опознават и се влюбват. Допадна ми, че Гарет не използва чара си, за да примами Хайъсинт да се омъжи за него заради проблемите си, а ѝ предложи брак, защото я харесваше и му бе приятно в компанията ѝ.

Този абзац е предназначен за „На път за олтара“, проследяваща любовната история на Грегъри. За съжаление, все още не съм я прочела и се надявам скоро да стигна до тази книга. И когато го направя, ще пренапиша абзаца и ще ви разкажа повече за Грегъри и Луси. 

По традиция през февруари качвам ревюта на любовни романи, за да почета месеца на любовта. Реших първото ревю да е на поредица от автор, който не очаквах да ми допадне. Като цяло книгите ми харесаха. Всяка от тях си има положителни и отрицателни страни, но истински им се наслаждавах и разпусках в тяхната компания. 

Започвам с „Порочна любов“, която ни запознава с винаги усмихната Ейва, която вижда доброто у всеки въпреки трагедията в детството си. В някои отношения се припознах в Ейва като например любовта към фотографията. Радвам се, че авторката не я описала като поредното наивно момиче, което се заплита в чувствата си към някого и светът ѝ започва да се върти около него. От друга страна, не успях да изградя някаква връзка с Алекс. Прекалено студен и безчувствен ми се стори през по-голямата част на книгата. Признавам, че ми допадна (донякъде) покровителството му над Ейва и как бе готов на всичко за нея, но дотук. Разбирам, че и той има травмиращи детски спомени, но ми дойде в повече студеното му държание, прякорите в спалнята и драмата в края на романа, защото го бе страх да признае чувствата си.

Нямах търпение да продължа с „Порочни игри“, защото още от първата книга си личеше химията между Бриджит и Рийс. Бриджит никога не е искала да стане кралица, но абдикацията на брат ѝ променя живота ѝ. Тя се притеснява дали ще е добър владетел, но всеки, близък до нея, вижда колко земна, състрадателна и мила е. Отстоява себе си и желанията си и не губи самообладание в напрягащи ситуации. А как да не се влюбиш в Рийс? На пръв поглед е затворен и арогантен. Но е добър в работата си и първата му грижа е Бриджит да е в безопасност. Любовта им е толкова силна, че Бриджит е решена да направи всичко възможно, за да се отмени кралски закон от XVIII век. Бих дала пет звезди на книгата, ако в първата част действието не се развиваше с по-бавни темпове. Също така драмата към края на романа ми дойде в повече, но добре, че все пак двамата скоро се събраха.

Не очаквах, че „Порочна омраза“, чиито главни герои са Джулс и Джош, ще ми хареса толкова много. Смятах, че ще се дразня на постоянното им заяждане. Ето обаче, че с интерес следях разговорите им и се вълнувах в моментите, в които и двамата осъзнаваха, че имат по-дълбоки чувства. Цял живот Джулс е подценявана заради външния си вид. И това я мотивира да покаже на околните колко много грешат. Успява да избяга от миналото си, да влезе в един от престижните университети в САЩ и да вземе дипломата си по право. Всички тези успехи дължи единствено на себе си. Самият Джош някога може и да е имал щастливо семейство, но след разкритията в „Порочна любов“ светът му се променя. Бива лъган и мамен от най-близките му хора и решава да се потопи в работата си като специализант в Спешното отделение. Джулс и препиранията помежду им са константа в ежедневието му. До момента, в който връзката им се променя.

Завършвам с „Порочни лъжи“, която представя любимата ми двойка от поредицата. Действието в самата книга ми бе бавно и почти нямаше никаква динамика. Самите герои обаче израстват като персонажи и променят мисленето си, благодарение на връзката си. Страстта на Стела е модата. Тя обаче няма нужния кураж да се изправи пред родителите си и да отстои позицията си. До момента, в който не осъзнава, че няма да позволи някой да контролира живота ѝ. Има цели и мечти и ще ги преследва, докато не ги осъществи. И да, със сигурност част от увереността ѝ дойде от самия Крисчън, който от самото начало я разбира и подкрепя. Самият той не е перфектен. На моменти е спокоен, хладнокръвен и сдържан. Никой и нищо не може да го разконцентрира. Освен Стела, която му показва любовта.

Както споменах в началото на ревюто, не очаквах, че книгите ще ми допаднат толкова много. Но ето че четях епилога на „Порочни лъжи“ с умиление, спомняйки си студентките Ейва, Бриджит, Джулс и Стела. Четирите извървяха дълъг път и всяка се изправи пред собствени си проблеми и трудности. Накрая обаче откриха своето щастие. Радвам се, че най-накрая се запознах с творчеството на Ана Хуанг и продължавам с другите ѝ книги.

Най-накрая успях да прочета и тази новела на Брандън Сандерсън. Тя ни пренася на нова планета от Космера – Лумар. Над нея са надвесени цели дванадесет луни, които са толкова близо, че едва от тях винаги се вижда. От луните се сипе цветен пясък, наречен още спори. Спорите изпълват океаните и оформят разноцветни морета, в които плават кораби. За пореден път Сандерсън създава интересен и цветен свят. 

На пръв поглед Трес е обикновено момиче, доволно да живее на Скалата, да събира чаши, да мие прозорците на имението на херцога и да разговаря с Чарли, който въобще не е градинар. Но ето че решава да спаси любимия си и се отправя на пътешествие, което ще я промени и ще покаже всичките ѝ добри качества. Тя става истински герой не защото е смела и добра, а защото внимателно обмисля плановете си. Чрез образа на Трес авторът показва чистата доброта, смелост и справедливост. А по време на приключенията си героинята открива своето ново семейство в лицето на Салей, Форт и Ан.

Нашият разказвач е любимият ни Хойд и определено бих прочела друга история, разказана от него. Забавлявах се с неговия персонаж и самонадеяност, която се явява в убеждението му, че ще развали проклятието на Магьосницата. Не мисля, че има някой (от читателите, запознати с Космера), който вече да не се е привързал към Хойд и неговите странни коментари. А в „Трес от Смарагдово море“ изобилстват. Също така искам да дам едно пояснение. Въпреки че новелата е самостоятелна история, ви препоръчвам първо да прочетете другите романи от Сандерсън, за да ви станат по-ясни дребните детайли, които Хойд споделя.

Началото на новелата ми тръгна бавно. И може би трябваше да минат стотина страници и Трес да се присъедини към екипажа на „Гарванова песен“, за да стане действието вълнуващо. Поради тази причина давам четири звезди. Новелата е изпълнена с философски разсъждения, на които по принцип не съм почитателка, но авторът знае как да ги предаде по един достъпен и забавен начин. Истински се насладих на разказа и сега чакам следващите новели.