Теодосия е едва шестгодишна, когато страната ѝ е превзета. Майка ѝ, Кралицата на пламъка и яростта, е убита пред очите ѝ. На този ден императорът коронясва Теодосия със срамна титла – Принцеса на пепелта.

Десет години Теодосия, наричана Тора, чака мига, в който отново ще бъде свободна. Преструва се на празноглава и наивна, за да избегне бруталните наказания. Потиска всички свои мисли освен една: „Правѝ императора щастлив и ще бъдеш в безопасност!“... до нощта, в която той я принуждава да екзекутира последната си надежда за спасение.

Твърде дълго Принцесата на пепелта гледа земята си плячкосана, а хората си – поробени. Но сега е време всичко да приключи.

Това е още едно добро фентъзи, което прочетох през последната седмица. Бях хвърлила око на тази книга още преди издателство Егмонт да покажат издателският си план, така че когато видях, че книгата присъства много се зарадвах. Резюмето изобщо не показва, че има някакъв фентъзи елемент. Но повярвайте ми, има го. Започвам с боговете, които според Теодосия, са изоставили нея и нейната страна - Астрея. След това специалните камъни, наречени на боговете, които дават на пазителите сили, а пък тези пазители защитават не само кралицата, но и цялото кралско семейство. 

Теодосия цели десет години позволя на всички да я обиждат, да я мислят за глупава и да правят всичко с нея. Но истината е, че Тора позволява това, докато Тео се е скрила и чака подходящия момент да се покаже. И когато е принудена да убие човекът, когото обича, Теодосия надига глава готова да се бори за страната си. Тео умело балансира между Кралицата и Принцесата на пепелта. Беше леко трудно да опозная героят ѝ, защото тя играеше две роли и до средата на книгата не знаех, кое име ще избере - дали това на кралицата или на принцесата. Когато завърших книга най-накрая разбрах - Тора е всичко, което Теодосия няма да бъде и обратното. Това ми напомня на Селена и нейното превръщане в Елин, но различното е че Селена имаше цяла отделна книга за тази промяна, докато Теодосия имаше едва половината. Но се съсредоточавам върху Тео, защото тя е по-силният герой, а и все пак е кралица, която мисли как да освободи народа си. На моменти беше импулсивна, но то е защото бе чакала прекалено дълго, оказа се доста умна и цели десет години бе кървяла заради собствения си народ, но го правеше с гордост.

Харесах Сьорен, но само толкова. Има потенциал в следващата книга авторката да го развие, защото, честно той не се различава с нищо от повечето принцове в този жанр. Единственото различно е, че обича да плава. Докато Блейз е един тайнствен образ, който с радост искам да опозная. Какво е станало с него през тези години, защо е бил в мините, как се е запознал с останалите герои? Но за да съм честна приемам Блейз като брат на Теодосия, отколкото като неин любим. Смятам, че Сьорен е по-подходящ за нея, защото е израснал в същия свят като нея и малко или много я познава повече от Блейз.

Останалите герои не ме докоснаха по начина, по който се надявах, но пък историята продължава и ще имам още шансове да ги харесам. Относно действието в книгата - то се развиваше с нормално темпо, нямаше излишни моменти и информацията не се натрупваше.

Те убиха майка ми. 

Те отнеха магията ни. 

Те се опитаха да ни погребат. 

Дойде моментът да се надигнем.

Зели Адебола все още помни времето, когато почвата на Ориша е жужала със силата на пропитата в нея магия. Огнените магове са творили пламъци, Приливните магове са подчинявали вълните, а Жътварите са зовели душите на мъртвите.

Но всичко се променя в една нощ... нощта, в която магията внезапно изчезва. По заповед на безмилостен крал маговете са преследвани и убити. Това оставя Зели без майка, а народа ѝ – без надежда.

Сега Зели има възможността да възроди магията и да отвърне на удара на монархията. С помощта на една хитроумна принцеса тя трябва да изпревари онези, които са решени да заличат магията завинаги.

Добре дошли в Ориша! Страната на маговете и вълшебствата. Или е била такава преди 10 години. Сега тя е страна с магическо минало и тежко бъдеще. Всички вярват в това, но в един съдбоносен ден две момичета се сблъскват и дават надежда магията да се върне. Но има една уловка - трябва да го сторят бързо, защото кралят и неговата войска им дишат във вратовете и ако не успеят магията никога няма да се завърне....

Стана ви интересно, нали? Аз самата тръпнех да довърша тази история, за да мога да разбера през какви изпитания ще преминат героите и дали ще успеят да изпълнят мисията си. Ще започна със света, който авторката е създала. Радвам се, че цялото действие се развива в един напълно непознат за мен свят, защото така се наслаждавах на всяка една подробност относно него. Допадна ми, че героите са чернокожи, защото авторката спомена на няколко пъти обичайни продукти и предмети, които се срещат единствено в Африка.

Зели е главната героиня в романа. Едва на шест годишна възраст вижда как убиват майка ѝ и оттогава насам чувства една празнота, която никой не може да запълни. Въпреки че тя беше "избраната" се радвам, че брат ѝ и Амари ѝ помагаха, защото те също бяха избрани от боговете и ми стана ясно, че Зели определено няма да се справи сама. Защо ли? Защото бе импулсивна, първо действаше, а след това мислеше, а и се нуждаеше от някой, който да я държи, за да не започне да витае в облаците. И тя определено се справи. По пътя към мисията си беше залавяна, измъчвана, щастлива, пълна с надежда и още куп други неща, но те (лошите преживявания) не я спряха и дори когато бе на път да се откаже разбра колко хора се нуждаят от нея, боговете и магията.

Братята на Зели и Амари - Тзеин и Инан. Две напълно различни персонажа на пръв поглед. Тзеин от дете трябва да се грижи за баща си и по-малката си сестра, защото го чувства като дълг, докато Инан цял живот бива подготвена за бъдещ крал на Ориша. Той чувства това като дълг, защото разбира, че не е като баща си, че има добро сърце и не може да убива невинни. И двамата са готови на всичко за сестрите си, дори това да означава да ходят по въглени за тяхното щастие. Харесах повече Инан, не защото е принц, а защото се чувствах по-спокойна около него, отколкото около Тзеин. Странно, нали? Да вмъкна няколко думи относно Роен. Харесах го от момента, в който се блъсна в Зели и вярвам, че ще изиграе важна роля в следващата книга.

Но ако не беше Амари, Зели нямаше да намери свитъкът и страната щеше да си остане поробена. Въпреки че Амари бе принцесата и всички предполагаха, че живее в един розов свят, доказа че е способна на много неща. Например да се бие. Баща ѝ, кралят на Ориша, я бе научил да борави с меч една на шест годишна възраст. Тя ме впечатли с добротата си, защото все пак като знаех, кой е баща ѝ не очаквах, че тя ще бъде толкова мила и състрадателна. Радвам се че имаше доста глави разказани от нейно име, защото така успях да науча за живота в двореца и колко трудно е да слушаш и изпълняваш заповедите на родителите си. За да бъда откровена, харесах много повече Амари, отколкото Зели, което се оказа нещо ново. Очаквам с нетърпение следващата книга, защото развръзката със семейството ѝ ме остави с доста въпроси.

Имаше няколко момента (любовните), които не ми се понравиха толкова много, но всичко останало е на ниво. Личи си, че авторката е обмисляла всичко и се е постарала да ни представи светът на Ориша, така както тя го вижда.

Когато Бри Прескот пристига в идиличния малък град Пелион, щата Мейн, тя се надява, че най-сетне ще намери спокойствието, което отчаяно търси. Но още първия ден съдбата я среща с Арчър Хейл – самотен мъж, който таи огромна болка.

Арчър води изолиран и затворен живот, преди Бри да нахлуе в мълчаливия му свят. Скоро младата жена разбира, че Пелион е затънал в тайни и предателства, чийто център е младият мъж. Тяхното разкритие ще разтърси живота в малкото, спокойно градче....

„Гласът на любовта“ е историята на жена, окована от спомена за една ужасна нощ, и за мъж, чиято любов е ключът към свободата й. Разказ за един разяждан от мъка мъж, загубил гласа си при ужасен инцидент, и жена, която му помага да открие своя глас.

Започвам с корицата, защото тя е причината да си купя тази книга. Радвам се, че вътрешното ми гласче не ме подведе и заобичах историята на Бри и Арчър. Но за да бъда напълно честна имаше няколко неща, които не ми допаднаха, но не ми попречиха да се наслаждавам на разказа. За първи път чета нещо от Мия Шеридан и с удоволствие ще прочета и други нейни книги. 

Бри Прескот бяга от предишният си живот. И така попада в тихото и спокойно градче Пелион. Бри вярва, че градът ще бъде нейния нов дом за известно време, докато намери сили да се върне в родния си град и да се изправи лице в лице с проблемите си. Но неочаквано се появява Арчър (който аз наричах в първите 100 страници Артър) и Бри разбира, че е запленена от този непознат и самотен мъж. От там нататък двамата се изправят пред доста предизвикателства и трябва да докажат любовта си един към друг, но както винаги любовта побеждава.

Разбирам че ви звучи като клише, но не е така. Да, има го този хепи енд, но това е нормално за почти всяка книга. Обаче дори и да беше клише нямаше да ми пука, защото от толкова много фентъзита през последно време главата ми щеше да се пръсне. Исках една лека и неангажираща книга и "Гласът на любовта" се оказа точно такава. Сещам се за още две подобни книги като тази - "Ново начало" от Кристен Ашли и "От пръв поглед" от Нора Робъртс. И в двете книги мястото на действието е провинциално градче и аз винаги се влюбвам в тях заради спокойствието и тайните, които градът пази. Но пък те за мен винаги ще бъдат място за почивка, място на което можеш да забравиш за проблемите си и да се отдадеш на времето прекарано със себе си или човек, на когото държиш.

За мен Арчър беше необикновен герой. За първи път срещам главен герой, който не може да говори и използва езикът на глухонемите. Той беше преживял голяма трагедия. За период от няколко минути губи майка си и баща си. А след това губи и нормалният си начин на живот. Но чичо му го учи на най-основните неща и му дава полезни съвети. За съжаление той умира и оставя Арчър да се оправя сам с живота си. И от тогава Арчър си има рутина, която тотално се променя при появата на Бри. Тя му показва какво е да обичаш, какво е да мечтаеш и какво е да имаш хора, на които им пука за тебе. 

Останалите герои също помогнаха да се потопя максимално до обстановката в градчето. От Маги и Норм до Травик Хейл. Така че я препоръчвам с две ръце, защото всеки се нуждае от едно леко четиво за летните дни.

В една галактика, в която насилието и отмъщението доминират в живота на хората, всеки има дарба – уникална сила, която предопределя бъдещето му. А някои дарби могат да бъдат смъртоностни…

Сайра е сестра на брутален тиранин. Нейната дарба носи болка и сила – нещо, от което брат й се възползва, за да измъчва враговете си. Но Сайра е много повече от оръжие в ръцете на брат си – тя е силна, бърза и много по-умна, отколкото Ризек подозира.

Акос е син на оракул от далечната и мразовита планета Тухве. Той е щедър и добър, а предаността, която изпитва към семейството си, не познава граници. Заловен от войниците на Ризек, младият мъж се опитва да освободи брат си независимо от цената.

Нишките на течението заплитат съдбата им и двамата ще трябва да решат дали да си помогнат, или да се унищожат взаимно…

Разбрах че аз и Вероника Рот не може да се спогодим. Не харесах "Дивергенти", но както беше в случая с Лейни Тейлър, реших да дам още един шанс на авторката. За мое огромно съжаление и тази книга не ми допадна. Да Рот е изградила невероятен и различен свят, да досега не съм чела нещо подобно и да героите притежават страхотни сили, но историята не можа да ме грабне. Действието за мен се развиваше бавно, имаше доста моменти, които според мен не трябваха да присъстват и целият ми ентусиазъм изчезна.

Но както казах харесах героите. Сайра се оказа нещо много повече от оръжието на брат си. Докато четях и разбирах нейната история ме заболя, защото осъзнах в какъв свят е трябвало да живее, вечно изпълнявайки командите на своят брат - тиранинът. Но се появи Акос и той ѝ даде глътка свеж въздух. Неговата дарба я караше да се чувства свободна. Двамата не се харесаха особено по време на първата си среща, но постепенно се опознаха и решиха, че могат да научат полезна информация взаимно един от друг.

За съжаление това е всичко, което ми направи най-голямо (добро) впечатление. Това ревю е прекалено късо, но не виждам смисъл да разтягам локуми. Няма да ви убеждавам дали да я прочетете или не, защото вече знам, че всеки има различни предпочитания, а и от личен опит знам колко гадно е да четеш разочароващо ревю на книга, която толкова много обичаш. 

Не обичам да пиша ревюта на книги, които не са ми допаднали, но осъзнавам, че не мога да пиша единствено за книги, които харесвам. Още веднъж казвам, че това е моето мнение и не е важно да сте съгласни с него. Ако искате да разберете повече защо не ми е допаднала тази книга, спокойно можете да оставите коментар под ревюто и аз с радост ще ви отговоря.