„Кралство на плът и огън“ от Дженифър Л. Арментраут

Всичко, в което някога е вярвала Попи, се оказва лъжа, включително личността на мъжа, в когото се влюбва. Озовала се сред хора, възприемащи я като символ на чудовищно кралство, тя не знае коя е без булото на Девицата. За едно е сигурна обаче: нищо не е по-опасно от него. Тъмния. Принцът на Атлантия.

Кастийл Да’Ниър носи много имена и лица. Попи знае, че не бива да му се доверява. Нужна му е жива и цяла, за да постигне целите си. Единствено чрез него тя може да постигне своите – да намери брат си Иън и да види с очите си дали се е превърнал в бездушен Възнесен. Да се съюзи с Кастийл, вместо да му опонира, носи своите рискове. Той продължава да я изкушава, предлагайки ѝ всичко, което някога е искала, предлагащи невъобразими удоволствия, но и дълбока болка. Кастийл има планове за нея. Те могат да обвържат живота им по начини, за които никое от двете кралства не е готово.

Докато Атлантия чака завръщането на принца си, в границите ѝ се надига смут. Народът шепне за война, а Попи е в центъра на всичко. Кралят иска да я използва, за да изпрати послание на враговете си. Покварените я искат мъртва. Вълчаците стават все по-непредсказуеми. И докато способностите ѝ да усеща болката и емоциите на другите се засилват, атлантийците все повече се страхуват от нея. Върлуват мрачни тайни, напоени с кървавите грехове на две кралства, готови на всичко, за да укрият истината. Когато земята се затресе, а от небето завали кръв, вече може и да е късно.

Много е приятно, когато не чакаш дълго време, за да прочетеш продължението на книга, която си харесал. Някъде юни месец прочетох „От кръв и пепел“, септември - „Кралство на плът и огън“, а ноември трябва да се издаде и третата част, за която нямам търпение, тъй като вече имам стотици въпроси за потеклото на Попи и какво ще правят двамата с Кастийл оттук нататък. А, да, преди да забравя - ревюто ще съдържа СПОЙЛЕРИ от предишната книга, така че тези от вас, които не са я чели, да го имат предвид.

В ревюто ми за „От кръв и пепел“ споделих, че Попи ме изненадала и то приятно, защото не очаквах да е толкова твърдоглава, борбена и жадна за свобода. Във втората книга нещата не се променят и Попи се бори не само да получи така желаната свобода, но и да намери брат си Иън и да разбере какво точно става с него. Така се стига до сделка с Кастийл, която, разбира се, засилва още повече чувствата ѝ към него и ситуациите, в които попадат, ѝ позволяват да види истински Кастийл и да разбере защо е получил прозвището Тъмния. Попи ми е много симпатична, но в началото на книгата много се дразнех на честите ѝ мисли за лъжите на Кастийл, неговите постъпки спрямо нея и защо въпреки всичко тя продължава да е привлечена към него. По принцип това не би ми пречило, но в този случай тя разбра истината още в „От кръв и пепел“ и имаше предостатъчно време, за да обмисли нещата и да реши как да постъпи. Трябва да призная, че Попи с всяка следваща глава печелеше уважението на приближените на принц Кастийл, защото те виждаха, че тя няма да се откаже или предаде, когато знае, че един невинен народ, без значение дали той е от кралство Солис или кралство Атлантия, може да бъде наранен. За нея беше важно да спаси колкото се може повече животи, тъй като осъзнаваше, че именно заради нея те страдат. А когато научи истината за Възнесените, избра да застане на страната на Кастийл и да се бори за едно по-добро бъдеще.

Набързо вмъквам едно от общите неща между Попи и Кастийл - Атлантия. В края на предишната книга се разбра, че Пенелафи е на половина атлантийка, което обърква целия план на Кастийл. Или пък е точното извинение на Кас, за да не го изпълни? Плюсът за мен е, че се разказва повече за боговете, които спят, за техните потомци - божествата, както и за появата на изконните атлантийци. С две думи, ако в „От кръв и пепел“ Дженифър Л. Арментраут бе наблегнала на историята на кралство Солис и неговите Възнесени, то тук авторката обръща внимание на другото кралство, което възползвайки се от лъжливите сведения, че е рухнало, процъфтява точно под носа на враговете си и се подготвя за евентуална бъдеща война.

Очакванията са нещо велико. Преди да достигнеш до повратната точка си правиш какви ли не теории, които очакваш, в повечето случаи, да се окажат верни. Така аз имах очаквания Хоук и Кастийл да са двама доста различни мъже, въпреки че държанието му не се промени чак толкова, след като Попи разбра за истинската му самоличност. Но ето че Кастийл също ме изненада. Оказа се, че в дългия си живот е страдал предостатъчно и благодарение на силната си воля, не е позволил да се пречупи след годините на пленничество. Продължил е да вижда хубавите неща и да цени любовта и доверието на семейството, приятелите и поданиците си. Киеран споделя с Попи, че като дете Кастийл е бил доста сериозно момче, и че само с нея той може да се отпусне и да се чувства по-жив, да не се притеснява дали ще каже правилното, или грешното нещо. И докато в първата книга Попи се запозна и опозна безгрижния Хоук, то тук тя трябва да опознае и още една негова страна - тази на принца, който ще направи всичко, за да може кралството му да оцелее и да води мирен и щастлив живот. Не всичките му действия могат да бъдат оправдани, но нима един човек не би бил готов на всичко за това, което му е най-ценно? Самият Кастийл казва, че ако можеше да върне годините назад, би направил всичко отново, но също така казва, че смайването от смъртта, въпреки че я е виждал стотици пъти, различава него и приятелите му от Възнесените.

В предишното ми ревю не споменах Киеран, защото тогава още нямах мнение за него, а и не исках да спойлна някого за присъствието на вълчаците - наполовина хора, наполовина вълци, т.е. може да се преобразяват от човешката си форма в тази на вълк. Има възможност вълчак и изконен атлантиец да се свържат, чиято връзка задължава вълчакът да предпазва атлантиеца и ако вторият е слаб, първият да му даде от своята енергия. Следователно Киеран и Кастийл са най-добри приятели и се подкрепят непрекъснато. Поради фен артовете, които виждах в интернет, останах с впечатлението, че между тях двамата и Попи ще има любовен триъгълник и съм страшно щастлива, че такъв нямаше (знаете, че не харесвам любовните триъгълници). Просто Попи и Киеран създадоха една здрава приятелска връзка, която само ще се засилва, имайки предвид, че той е вълчак, а тя - от древен атлантийски род. С непознатите Киеран е хладен и наблюдателен, но с приятелите си може да се шегува и забавлява. И все пак различава приятелството от дълга и когато Кастийл, като негов принц, му заповяда да направи нещо, той го изпълнява без да негодува. Е, или поне не външно.

В „Кралство на плът и огън“ има разнообразие от второстепенни герои - Делано, Аластир, Емил, Джаспър, Вонета. Всички те допълват изградения свят и са готови да се изправят пред Възнесените, за да защитят домовете си. В последната глава се появяват и родителите на Кастийл и съм сигурна, че в третата книга ще има повече сцени с тях и нямам търпение да ги опозная. Друга тайнствена личност е кралицата на Солис - Илеана, и е крайно време да се научи и нейната история. Разбира се, вече имам теория и ще видим дали ще се окаже вярна, или не.

Каквито и съмнения да имах в предишната книга, че новата поредица на Дженифър Л. Арментраут няма да ми допадне, сега те се разбиха на пух и прах. Продължението на поредица е доста добро и динамично, а финалната сцена е страхотна и поражда още сто въпроса как ще се развие действието в третата книга.

Ревю на първа книга - тук.