Осъден от враговете си да загине от окаяната смърт на военен роб, Каладин оцелява и е сложен начело на кралските телохранители. Тази служба на нископоставения тъмноок не се приема еднакво от всички. И така, Каладин трябва да опази краля и Далинар от всяка обичайна заплаха, пък и от съвършено необичайния Убиец в бяло. При това, докато тайно се бори да усъвършенства своите удивителни сили, които са някак свързани с неговото духче на честта, Сил.
Необикновената, ала и неспокойна Шалан, с усилия следва сходен път. Прекършена от нещо, което отказва да признае пред себе си, тя носи страшно бреме – някак да възпре завръщането на Пустоносните от преданията, защото след това надвисва Опустошението и краят на цивилизацията. Нужни са ѝ тайни, скрити в Пустите равнини. Ала дори пътят дотам се оказва по-тежък, отколкото си е представяла.
Бавно, но словно, продължавам с „Летописите на Светлината на Бурята“. Като по-малка не съм и предполагала, че ще се наслаждавам на книги с повече от 800 страници. Разбира се, в този случай „виновникът“ е Брандън Сандерсън и неговото въображение. И така, отварям тефтера, в който си водя записки по романите на Сандерсън, и да започваме. Излишно е да предупреждавам, че в ревюто ще има СПОЙЛЕРИ. Просто няма как да засегна израстването на някои от героите без да споделя за техните преживявания в „Пътят на кралете“.
Нещо, от което се притеснявах, бе как роман с подобен обем ще задържи вниманието ми. Ясно е, че ще има много бойни сцени и политически игри. Това е неизменна част от фентъзито. Аз лично ценя най-много магията и се радвам, че с всяка следваща книга магическата система се разгръща. Най-големият плюс на тази поредица според мен е специалното обръщане на внимание на всеки главен герой в различен роман. Например в „Пътят на кралете“ Каладин бе в центъра на събитията. А в „Сияйни слова“ е Шалан, което мен много ме радва.
Още от „Пътят на кралете“ харесах персонажа на Шалан. Въпреки че искаше да открадне от Ясна Колин, си личеше, че го прави само защото така ще помогне на семейството си. Растейки, затворена за големия свят, пътуването ѝ до Карбрант бе първото, в което да се почуства свободна и сама да взима решения. В този ред на мисли още тогава нейният образ започна да израства. А в „Сияйни слова“ Шалан вече бе истинска Сияйна господарка. Знаеше, че за да я вземат насериозно, трябва да е настоятелна и неотстъпчива. И тези две черти заедно със смелостта, интелигентността и упоритостта ѝ ѝ помогнаха в пътуването до Пустите равнини. А тъй като Ясна основно е свързана с главите на Шалан, трябва да я спомена. С епилога няма как да не си задам един единствен въпрос. Какво ще стане с Ясна? Защото съм сигурна, че Брандън Сандерсън не я е забравил.
След като се притичаха на помощ на Далинар, Каладин и Мост 4 вече са част от телохранителите на кралското семейство. И отново е време бившият роб да покаже своите умения и да впечатли останалите стражи. В същото време обаче трябва да усъвършенства силите си, които са свързани със Сил. Точно тези глави ми бяха интересни, защото исках да видя Каладин в една нова ситуация, в която не е учителят, а ученикът. А едни реални ситуации за него бяха битките с Убиеца в бяло, в които изследваше границата на възможностите си. Признавам, че последната между тях в романа бе интригуваща за четене.
Смятам, че един от малкото полузавършени образи е този на Адолин. На това мнение съм, защото каквото ѝ израстване да има, то е минимално. И този факт по никакъв начин не ми пречи, тъй като образите на Каладин, Шалан и Далинар компенсират за това. А относно връзката между него и Шалан... подкрепям с две ръце. Няма да се задълбочавам в Далинар, защото за него ще си говорим повече в ревюто за третата книга. Вмъквам само че продължава да вдъхва респект и страхопочитание и щом се разбира, че виденията му са истински, приема задачата си да възстанови Сияйните рицари и евентуално да спре задаващото се Зло.
В този и следващия абзац ще има спойлери, отнасящи се за паршендите и духчетата. Така че ако все още не сте прочели „Сияйни слова“, ви препоръчвам да прескочите двата абзаца. Ще започна с паршендите, защото повече будят интереса ми. Интересен факт е, че „паршенди“ е човешката дума за тях, докато помежду си се наричат „слушачи“. Те могат да се свързват с духчетата и да се появят в различна форма - безлична (която се приближава до вида на паршите), съпружеска, трудова, сръчна, бойна и буреносна. Всичко това се научава от някои от интерлюдиите, в които главен герой е Ешонаи - паршендка, която е и единственият останал Броненосец.
Сил е един добър пример за духче, което постепенно започва да помни и мисли. Връзката ѝ с Каладин ѝ помога да стане по-силна. За духчетата се знае малко. Самата Ясна споделя, че според нея те са елемент от Царството на познанието (Когнитивната сфера), които са проникнали във физическия свят. Постепенно се научава, че Сияйните рицари могат да убиват своите духчета, ако забравят клетвите си. И че Мечовете са мъртви духчета, които се съживяват донякъде, щом някой ги повика. В този ред на мисли самата Сил също може да се променя в Меч, въпреки че предпочитаната форма е копие (вероятно, защото Каладин харесва именно това оръжие).
За пореден път това е една малка част от всичко прочетено. Със сигурност за момента „Сияйни слова“ е любимата ми книга от поредицата и то заради развитието на Шалан и темите, които се засягат в романа - истините и лъжите, споделяни от хората, както и маските, които си поставят, за да скрият истинската си същност. Определено Брандън Сандерсън те кара да се замисляш върху тези теми, докато на заден фон се води война.
0 коментара:
Публикуване на коментар