„Финал“ от Стефани Гарбър

Каравалът е приключил, но изглежда, е започнала най-великата игра. Този път зрители няма – останали са единствено онези, които ще спечелят, и онези, които ще изгубят всичко.

Преди да започна това ревю прочетох тези за „Каравал“ и „Легендата“. Дори не си спомням, че съм обмисляла да спра поредицата, защото спомените ми за първата книга са доста мътни, докато тези за втората ме накараха при първа възможност да започна „Финал“. Не успях да я прочета веднага след излизането ѝ на българския пазар, но през последните три дни единственото което правех, бе да чета финалната книга от поредицата на Стефани Гарбър, за да разбера как свършва историята на сестрите Драгна и дали тя ще бъде с хубав, или лош край. От сега предупреждавам, че ревюто ще съдържа спойлери от предишните две книги, най-вече за това кой е Легендата и мистериите около орисиите.

Още в предишното ревю споделих, че харесвам много повече Тела и мнението ми за нея няма да се промени. Тя е импулсивна, хитра и жертвоготовна. Преценява много добре кога няма друг вариант, освен да сключи сделка с някого. Харесах отношенията ѝ с Джакс, защото винаги имаше едно наум, когато ставаше дума за помощ от негова страна. Мисля, че ако той не беше толкова обсебен от нея, двамата можеха да станат страхотен екип, тъй като Джакс неведнъж помогна на Тела. Отделно имаше няколко момента, в които предпочитах Донатела да е с него, отколкото с Легендата, но в същото време обаче самата Тела осъзнаваше, че единственият човек, на когото може да даде сърцето си е именно Легендата, защото, за разлика от Джакс, той се опитваше да я разбере, да я защитава и използваше магията си, за да ѝ покаже, че чрез нея светът става по-хубаво място.

Да си призная, че не останах много изненадана от това кой е Легендата, защото самата Тела неведнъж обмисляше възможността Данте да е господарят на Каравала. Така и не успях да опозная докрай Легендата, защото самият той не позволяваше това да стане. Предпочиташе образът му да бъде забулен в илюзии, за да не може Тела да се влюби в него. За съжалние, планът му не подейства. И все пак успяваше да ме изненадва. Винаги бе толкова спокоен въпреки опасностите, срещу които се изправяше. Маската му се смъкваше единствено когато бе с Донатела и тогава показваше, че все пак има чувства. Малко съм разочарована, че няма глави и от неговата гледна точка, защото по този начин щях да видя повече от магията на Легендата.

В началото не харесвах, че в книгата има и глави, проследяващи историята на Скарлет, защото за мен тя не беше интересната сестра. Притеснявах се, че ще се появяват в моментите, в които интересни неща щяха да се случват на Тела. Радвам се, че в крайна сметка сгреших, защото Скарлет ме изненада приятно. Някак си нейният персонаж беше израснал и взимаше много по-добри решения от първата книга. Разбра, че майка ѝ е направила каквото е нужно и че все пак е обичала нея и Тела. Събдата на Скарлет се преплете с тази на няколко орисии и благодарение на това, имах удобен случай да разкрия повече от мистерията, свързана с тях. Добре, че нямаше много любовни драми между нея и Джулиан, защото тези между Донатела и Легендата ми бяха достатъчни. Не си спомням с подробности как започна връзката между Скарлет и Джулиан, но във „Финал“ и двамата са готови да покажат чувствата си и да направят всичко възможно другият да е в безопасност.

Орисиите, въпреки ужасите, които са причинявали на хората, бяха едни от най-интересните персонажи в цялата история. Някои харесах, други не. Въпреки че се разбира, че орисиите са създадени от вещица и Падналата звезда, не става ясно защо и как. Щеше да е хубаво, ако в книгата имаше предистория, в която да се обяснят тези неща. Любимецът ми със сигурност е Джакс. Още в „Легендата“ го харесах, защото въпреки студенината, с която се славеше, винаги помагаше на Тела. Образът му не спря да се развива до самия край на „Финал“. Другата орисия, която успях да опозная, е Падналата звезда. Нея не харесах поради ред причини, като главната е желанието ѝ да пороби обикновените хора от Валенда. От висшите орисии изпъкнаха Девичата смърт, Убиецът и Отровителят, а от нисшите - Затворничката. Всички тях, също като Принцът на сърцата, харесах.

Стефани Гарбър отново показва страхотното си умение така да заплита историята, пропита с магии и тайни, че до последно читателят да си няма и на идея какъв ще бъде финалът, който в този случай е задоволителен. Както и се очаква, Тела и Скарлет побеждават Падналата звезда, но по пътя към тази цел двете израснаха, сключваха сделки и дори имаше пътуване назад във времето.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.