„Къщата в лазурното море“ от Т. Дж. Клун

Признавам, че останах разочарована от книгата, защото, четейки ревютата, очакванията ми за нея станаха по-високи и предполагах, че и аз ще се влюба в ,,Къщата в лазурното море". Героите наистина са многопластови и с интересни способности, а някои от тях - с интересен външен вид. Допадна ми и идеята за това, че един човек може и да е различен, но това не го прави лош. Но действието ми вървеше бавно и докато усетих силната връзка между децата в сиропиталището и между тях и учителя им Артър, то отношенията между Лин и Артър за мен си останаха на ниво приятели.

Лин Бейкър работи в СКММ от петнайсет години и за цялото това време той се е превърнал в служител мечта, въпреки че никой не забелязва този факт - не нарушава правилата, докладите му са написани точно, кратко и ясно и винаги поставя сираците на първо място, но никога не се привързва към тях. Това се променя, когато Най-висшето ръководство го изпраща на остров Марсий, за да определи дали сиропиталището трябва да се затвори. За своите четиридесет години Лин е осъзнал, че предпочита своята компания пред тази на другите. Единственият му другар е котка, която не е много гальовна, но това не му пречи да я обича, въпреки че никога не би си го признал пред нея. Не обръща внимание и на света, нито си отваря за нередностите в него. След едномесечния си престой на острова и запознанството му с Артър, шестте деца и нимфата Зоуи обаче разбира, че някой трябва да направи първата крачка, за да се променят мирогледите на обикновените хора.

На един остров в една къща до лазурното море живеят шест уникални деца. Заради външния си вид или заради способностите си са отритнати от обществото. Но в тази къща те намират обич и разбиране в лицето на Артър Парнас, който се е наел да превърне сиропиталището в истински дом. Първото дете е момичето гном Талия, което се държи резервирано с непознати хора и е почти сигурно, че в даден момент ще ги заплаши да ги зарови в градината си. Но опознавайки я, силната ѝ преданост и обич, се показват. Горската нифма Фий в началото е сдържана и не допуска всеки до себе си обаче растенията са всичко за нея и чрез тях се изразява. За мен тя е един от интересните персонажи в книгата, но за съжаление Т. Дж. Клун, не ѝ бе обърнал достатъчно внимание и заради това не можеш да се докоснеш до нея, както до Луси например. Чонси е едно от най-милите същества, за което съм чела. В продължение на години му е било втълпявано, че е чудовище, но истината е коренно различна. То е малко дете с една единствена мечта - да стане пиколо, за да може да помага на хората. 

Двукракото драгонче Теодор е изключителен по рода си, защото е от малкото оцелели дракони, които имат разум и чувства. За него най-ценното са съкровището и приятелите му.  Когато Сал се страхува, се превръща в куче и то по-точно в померан. Третирали са го като животно без да се интересуват, че има чувства, които ще наранят. Това го превръща в затворено четиринадесетгодишно хлапе, което намира утеха в писането. Луси... определено той е детето, заради което Лин е изпратен на Марсий, защото е Антихристът. Съдят го не по това кой е той, а по това кой е баща му. Не си правят труда да го опознаят и да разберат, че Луси не иска да наранява хората, а да играе с приятелите си, да слуша музика и да готви със Зоуи. Артър му помага да преодолее страховете си и така създават връзката не между ученик и учител, а между баща и син.

Заради трудното си минало Артър решава да отвори наново сиропиталище, за да даде на хора като него място, в което да се чувстват щастливи. Осъзнава, че обществото ще съди децата и затова трябва да ги накара да повярват в себе си, за да може един ден да излязат навън и да не се страхуват. Беше приел ролята на родител и това си личеше в постоянната му тревожност и обичта, която винаги показваше, разговарайки с тях. Даваше им съвети и ги подкрепяше във всяко тяхно начинание. Харесах Артър заради лъчезарния му характер и готовността му да те предразположи. Не харесах обаче възродилата се връзка между него и Лин, защото ги прех по-скоро като приятели, отколкото като двойка.  

Доста време четох книгата, защото, както казах, действието се развиваше по-бавно от очакваното и някак си от всички деца се наблегна на Луси, докато персонажа на Фий се пренабрегна. Т. Дж. Клун се е справил чудесно с изграждането на всички герои, като ги е направил многопластови и готови да изненадат читателя по всяко време, засегнал е и темата за различните и как трябва да се гордеем от себе си дори и околните да не ни разбират, но на мен това не ми стигна, за да дам максимума звезди и затова се спрях на 3✩.