„Пепел в снега“ от Рута Сепетис

Зимата на 1941 г., Литва.

Лина е обикновено петнайсетгодишно момиче – рисува, заяжда се с брат си, влюбва се силно. Докато една съдбовна нощ офицерите на чудовищната съветска военна полиция – НКВД, нахлуват в дома ѝ и разбиват на парчета семейството ѝ и живота, който познава.

Баща ѝ, уважаваният ректор на университета в столицата Вилнюс, изчезва безследно, а Лина, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са натъпкани във вагон за добитък заедно с други жертви, сред които адвокати, учители и лекари. По заповед на Сталин сякаш безкрайният влак поема на север, към Сибир. Пътешествието е бавно и мъчително, мнозина умират – убити от глад, изтощение или ликвидирани от безмилостните руснаци.

Лина намира утеха само в рисуването. С риск за живота си и въоръжена с парченца въглен, тя документира зловещите събития около себе си. Крепи я надеждата, че може би ги карат към лагера, в който е затворен баща ѝ. Младото момиче вярва, че може да оцелее там, където да живееш, е престъпление.

Помня годината, в която се запознах с творчеството на Рута Сепетис посредством книгата ѝ „Сол при солта“. Прекрасна творба. Героите може и да са измислени, но те са прототипи на реални хора, които са преживели Втората световна война и разказват на авторката историите си. И все пак, ако всичко бе една измислица, стилът на писане на Рута Сепетис и емоциите, които предава, няма как да не докоснат читателя. Това се повтаря и със следващата ѝ книга „Фонтани на мълчанието“. „Пепел в снега“ не е по-различна и ако не знаеш, няма да предположиш, че това е първата ѝ публикувана творба.

Лина има мечта - да отиде във Вилнюс, за да усъвършенства рисуването си. Вместо това обаче се озовава във влак с майка си и по-малкия си брат без да знае какво се случва с баща ѝ. До последно никой не им казва къде отиват, докато не пристигат в един от трудовите лагери на Съветския съюз. И трудностите продължават - всеки ден работят от сутрин до вечер, за да получат някаква мижава дажба. Със собствените си очи Лина вижда как убиват хора или пък как непознат човек заспива вечер и никога повече не се събужда; търпи подигравките на войниците и е принудена да мълчи и да не изразява мислите си на глас, защото в противен случай и тя ще е от тези, които един ден са живи, а на следващия - мъртви. Затова рисува - сцените показват неправдите към тях и жестокостта на руснаците. Дните се нижат и въпреки че никой от познатите ѝ не пада духом, осъзнават, че така желаната помощ може и да не дойде. Но не се предават. Не желаят да доставят това удоволствие на съветските войници. И когато Лина и семейството ѝ са изпратени в друг лагер продължават да се борят. И така преживяват войната.

Майката на Лина - Елена, е начетена жена, която винаги преценява ситуацията и знае кога какво да каже. Тя е спойката на Лина и брат ѝ Йонас. Елена е типичната майка - прави всичко възможно, за да оцелеят децата ѝ, би се жертвала заради тях и никога няма да съжалявава за направения избор. За крехките си десет години Йонас е смело момче. Да, страхува се и внимава винаги да бъде до майка си, за да не бъде отделен от нея, но в същото време осъзнава реалността и постъпките му са отговорни и предпазливи. Той е от тези деца, които бързо трябва да пораснат и тяхното детство ще бъде загубено завинаги. Андриус е от персонажите, които с непокорството си показват, че няма лесно да сведат глава пред врага. Той е човекът, който се грижи за Йонас, когато майка му или сестра му не могат. Донякъде харесах връзката между Лина и Андриус, но не я почувствах толкова близка, колкото тези между други герои.

Ако попитате хората кой е бил по-зъл - Хитлер или Сталин, ще получите различен отговор. Евреите и повечето хора в Западна и Централна Европа ще ви кажат, че е Хитлер, но за Източна Европа и по-точно прибалтийските народи това е Сталин. И имайки предвид, че бащата на Рута Сепетис е бежанец от Литва, е разбираемо защо иска в първата си книга да представи съдбата на тази страна. За да пресъздаде най-точно животът на литовци, тя се среща с такива, които са оцелели от трудовите лагери и желаят да споделят видяното и преживяното. Самата авторката споделя малко повече за историята на Прибалтийските държави в „бележка от автора“, която винаги чета, ставайки дума за Рута Сепетис, и всеки път ме разчувства.

Онзи ден разбрах, че има адаптация на романа и снощи го изгледах. Добър е, но не колкото книгата. Просто режисьорите и актьорите не са успели да пресъдадат силните емоции. (В следващите редове споделям за някои от моментите в книгата, които може да се считат за СПОЙЛЕРИ.) Смятам, че сцената, в която Лина и Йонас се срещат с баща си, е важна, защото това им вдъхва надежда, че той е жив и някой ден ще се съберат. Сцената, в която карат Лина и Елена да влязат в дупките, които самите те са изкопали, също трябваше да бъде пресъздадена, тъй като това бе поредното подиграване с тях и показа жестокостта на командира. Финалът се оказа донякъде щастлив, а не реален. На мен щеше да ми хареса, ако той бе останал същия като този в романа, защото по време на Втората световна война няма много щастливи моменти.

Ревю на „Сол при солта“ - тук.

Ревю на „Фонтани на мълчанието“ - тук.