„Кръв и мед“ от Шелби Махурин

„Змия и гълъб“ се превърна в една от любимите ми поредици, защото чисто и просто се говори за вещиците и тяхната битка с Църквата. Продължението на дебюта на Шелби Махурин ме потопи още повече в света на Белтера и представя нови същества като върколаци и русалки.

„Кръв и мед“ донякъде оправда очакванията ми. По принцип втората книга от поредица или ще я харесаш, или ще я смяташ за по-лошо продължение. Аз съм някъде посредата. Действието пък е ту забързано, ту забавено, но лично аз нямах чак такъв проблем с него. Смятам, че всичко ставаше плавно и авторката не е прибързала с нито един момент. Истината е, че Ш. Махурин обръща повече внимание на образите на героите и тяхната борба с постъпките им в предишната книга.

Лу вече не трябва да мисли само за себе си. Ако не победи майка си, целият народ ще страда. Затова заедно с Рийд и приятелите ѝ съставят план, който се състои от това да сключат временен мир с Кръвните вещици, върколаците и ловците. В същото време обаче трябва да запази същите отношенията с Рийд, защото след смъртта на архиепископа той не е същият. Представена е силата ѝ, която сякаш е станала още по-мощна и трудна за управляване. А решенията, които вземаше, не винаги се нравеха на групичката, но пък бяха необходими. Още в „Змия и гълъб“ Лу си задаваше въпроси за това дали прилича на майка си. В „Кръв и мед“ тези въпроси също не липсваха, но сега приятелите ѝ бяха до нея и ѝ казваха истината, от която тя се нуждаеше да чуе - че е много по-добра от Морган льо Блан.

Рийд не само разбира, че е вещер, но и жертва живота на човека, който е приел ролята на негов баща, за този на момичето, което обича. И трябва да живее с последствията. Разбираемо е да е объркан и да не знае къде е неговото място в света, който е смятал, че познава. „Кръв и мед“ е книгата, в която Рийд израства. Вече не е ловец, но това не означава, че трябва да захвърли с лека ръка всичките морални ценности, на които го е научила Църквата. На моменти се възхищавах на желанието му да не използва магията, която притежава, защото това бе лесният път. В други обаче благодарение именно на нея успяваше да спаси живота си. Обръща се внимание както на връзката му с Луиз, така и с мадам Лабел и с Бо. 

Кръвните вещици ме заинтригуваха още в предишната книга със способностите на Коко. Те не черпят силите си от природата, от собствената и чуждата кръв. Различават се от Белите дами, но са същото толкова кръвожадни, колкото и те. Ла Воазин не я харесах още с появата ѝ, а във финала на „Кръв и мед“ мнението ми за нея се затвърди. И все пак не мога да не кажа, че е умна, хитра и готова на всичко за сборището си. Мадам Лабел е другата вещица, която възприемам за водач на сборище. С всичките ѝ години опит знае кога е подходящия момент да се бори и кога - не. Също взимаше трудни, но необходими решения. Личеше си, че иска да се сближи с Рийд и да го накара да използва магическите си дарби.

Любимите герои отново се появяват и правят атмосферата по-приятна. Бо се появи някъде към края на „Змия и гълъб“ и затова сега имах по-добра възможност да го опозная. Определено не се държеше като бъдещ монарх, а по-скоро като обикновено момче, което обича на флиртува и да се шегува. Коко продължава да е подкрепящата приятелка, но се разкрива малко повече от ролята ѝ на бъдеща водачка на Кръвните вещици. Ансел пък желае да се докаже пред приятелите си, че е способен да се защитава и че могат да разчитат на него.

Едновременно харесвам и мразя финала, което отдавна не ми се беше случвало. Тръпна в очакване да видя какво ще стане с Морган и с крал Огюст. На сцената се появяват нови герои, които могат да изиграят важна роля в бъдещите събития. Ако „Змия и гълъб“ ви е харесала, вярвам, че ще останете доволни от продължението ѝ.

Ревю на първа книга - тук.