„Кръвовещ“ от Сюзан Денърд

Третата книга от поредицата „Вещерия“ е страхотно продължение на историята за двете нишкосестри и техните приключения. Разделени още в края на „Веровещица“ Изьолт и Сафи се намират колкото близо, толкова и далеч една от друга. И докато търсят начин да се съберат отново, приятелките неусетно се сбилжават със своите спътници, които са поредните интересни образи, които Сюзан Денърд е създала. Ревюто ще съдържа спойлери от предишните книги, така че ако не сте ги чели, продължете на свой риск.

Още от малко дете Изьолт е научена, че като нишковещица е длъжна да сдържа емоциите си и да мисли не със сърцето, а с ума си. Общото ѝ пътуване с Едуан и Сова ѝ показа, че понякога чувствата са нещо хубава и те трябва да бъдат изразявани. Очаквах Сюзан Денърд да разкрие повече за способностите на Изьолт, имайки предвид, че тя се оказа тъкачовещица, която може да сложи край на нечий живот. Предполагам, че тази информация е оставена за следващата книга, но нямаше да имам нищо напротив, ако авторката бе споделила нещичко. Радвам се, че Изьолт успя да се справи с кошмарите си и да приеме истинската си същност. Все пак това, че един от твоя вид е лош, не те прави и теб такъв, нали? Връзката ѝ с Едуан също се промени. От съюзници по принуда се превърнаха в двама души, които си имат безгранично доверие. И въпреки че имаха няколко възможности да се разделят, избраха да не го правят, което мен много ме зарадва, защото още от „Ветровещ“ се превърнаха в любимата ми двойка.

За да спаси един народ, който дори не познава, Сафи сключи сделка с императрицата на Марсток - Ванес, която доведе веровещицата в Азмир - столицата на Марстошката империя. По този начин имах възможността да опозная още една страна и нейните традиции. На моменти обаче ми ставаше неприятно, че Изьолт търсеше толкова много начини, за да стигне до нишкосестра си, а в същото време Сафи се възхищаваше на Плаващия дворец. Затова благодаря на една черна врана, която показа начин на Сафия, чрез който да се освободи от сделката си с Ванес. За момента смятам, че Сюзан Денърд се фокусира върху развитието на Изьолт, Едуан и Вивия, отколкото на Сафи, но това е напълно нормалко. Все пак „Веровещица“ бе книгата, представяща русокосата героиня.

Още със заглавието и корицата става ясно, кой ще е в центъра на вниманието в тази книга и това е Едуан. Чаках с нетърпение да опозная същността и миналото му - как е научил за дарбата си, как е решил да стане монах в Карауенския манастир, кои точно са родителите му и защо, въпреки природата му на кръвовещ, притежава съвест и се бори за това, което смята за важно и може би дори обича. Едуан е един от многопластовите герои тук, тъй като на пръв поглед изглежда свиреп, но в себе си е мил и грижовен. И то най-вече за хората, на които вярва и обича. Може би ако преди толкова години съдбата не е била толкова жестока с него, той би бил по-добър човек. Важното за мен обаче е, че винаги е осъзнавал грешките и се е опитвал да постъпва спрямо собствените си, а не чуждите, принципи.

„Кръвовещ“ дава един по-различен поглед върху Мерик. През почти цялата книга е представен принц, който може да бъде пречупен. Ситуацията, в която попада, го кара да разбере, че понякога думите, а не нихарския му нрав, могат да го спасят. Персонажът му вече е изграден достатъчно, че да се обърне внимание не на характера му, а по-скоро на борбата му с Ярост, който едновременно е и не е Калън. Мерик попада в Познин, където прекарва доста време с Есме и научава част от историята ѝ и причината да стане Кукловода. И сега, като се замисля, Изьолт и Есме притежават еднакви способности, което означава, че авторката обяснява до голяма степен какви са възможностите на една тъкачовещица. Остава сега само Изьолт също да ги научи и усвои.

Вивия си извоюва правото на собствени глави, което е повече от страхотно, тъй като тя ми е доста интересен образ и желаех да видя какво ще направи след победата си в предишната книга и дали това ще е достатъчно за Върховния съвет да я обяви най-накрая за кралица. Личеше си, че е готова на всичко за Ловац и Нубревна - преглъщаше обидите и се съобразяваше с желанията на везирите. Приемаше титлата си на сериозно и това си пролича, докато разговаряше с Ванес. Вивия желаеше да е мечка, а не малката лисичка, за която я смятаха всички. Но нима лисицата не можеше да се справи с трудностите, когато домът и народа ѝ са заплашени от нашественици? Страхуваше се да не е наследила лудостта на майка си, но осъзнавайки че баща ѝ е най-обикновен манипулатор, прие сенките си и избра да бъде кралицата, от която страната ѝ се нуждае.

Минусите в книгата най-общо са тези, свързани със Сова и нейните способности. Както и чувството за забавяне на действието, въпреки че героите попадаха в напечени ситуация през няколко глави. Личи си, че Сюзан Денърд се е постарала на читателя да не му е скучно. В същото време обаче разкрива мистериите прекалено бавно - каква е Сова, как точно Изьолт и Сафи ще събудят Кладенците на произхода, кой точно е Кралят на бухалите. А един от големите плюсове в „Кръвовещ“ е събирането на някои от героите. Във „Веровещица“ и „Ветровещ“ бяха представени основните и второстепенните персонажи, които в началото на поредицата вървяха по своя път, но тук някои от тях се съюзяват и действат заедно за всеобщото благо на Вещерия.

Вярвам, че няма да останете разочаровани от „Кръвовещ“ и щом затворите и последната страница, ще желаете на мига да имате и четвъртата книга, която за момента е подготвена да излезе през юли месец. Стискаме палци тя да се появи по книжарниците както е по план.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.