„Ветровещ“ от Сюзан Денърд

Веднага след „Веровещица“ започнах „Ветровещ“ и за разлика от първия прочит сега реших да дам на книгата четири звезди. Причината за това са главите, разказващи за принц Мерик. За мен те бяха скучни и да, представен е отчасти живота на нубревенците, но тези глави ги четях главно заради сестрата му Вивиан, която в тази книга има по-голяма роля. Но ако изключим този минус, „Ветровещ“ е добро продължение на поредицата, в което битките не спират. Ревюто може да съдържа спойлери от предишната книга. И също така тук може да прочетете първото ми ревю на „Ветровещ“. 

Приключението на Сафия започва на марстошки кораб, на който се намира тя и императрица Ванес. След упостушителен пожар двете едвам се спасявате и попадат на територията на Пиратска република Салдоника, където по принуда пътуват с ад-бордовете - специални войници на императора на Картора, които са обучени да залавят еретици. Въпреки че и Сафи, и Ванес бяха затворнички, успяха да покажат своите умения. Никоя от тях не се предаде и допоследно търсеха начини как да се измъкнат от похитителите си. Сафи нито веднъж не падна духом и винаги гледаше да прецени ситуацията, в която се намираше, и начинът, по който най-бързо да се справи с нея, ако нещата потръгнеха на лошо. До момента магията ѝ е все същата и затова се интересувах повече от способностите на императрица Ванес, която се оказа всеотдаен монарх. Зачиташе мнението на най-приближените си и се опитваше да взима най-добрите решения за страната си. Самата Ванес още с възкачването си на трона прави история, тъй като не само е най-младата императрица, но и най-могъщата. Силата ѝ да управлява желязото неведнъж ги спасяваше от някоя опасност. Ванес заедно със сестрата на Мерик - Вивиан, определено са новите героини, за които с интерес ще чета в следващата книга. 

Мерик също изважда огромен късмет и оживява след покушението над него и екипажа му. И решава, че като мъртвец ще му бъде по-лесно да разбере защо сестра му го е предала (нещо, което аз не смятах, че е извършила). С помощта на Кам - момиче от екипажа му, бавно започва да достига до истината, която е коренно различна от тази в представите му. Този път четях неговите глави по-скоро от необходимост, отклкото от желание. Въпреки че не липсваха битки, в тази книга Мерик се бе превърнал в човек, който бива заслепен от силното си желание да намери виновника за експлозията. Не се слушваше в думите на Кам и в по-голяма част от „Ветровещ“ се луташе някъде между себеопознаването и себеомразата. Паралелно на неговите действия бива представено какво се случва зад кралските порти. В предишната книга Вивиан бе само споменавана, но тук започва да играе по-важна роля. Страната ѝ е на път да умре от глад и тя предприема други методи за търсенето на прехрана. В същото време се опитва да покаже, че е готова да управлява Нубревна и че е готова на всичко, за да бъде народа ѝ в безопасност. Цял живот крие истинската си същност от страх да не я приемат, но истината е, че нубревенците се нуждаят именно от нихарския ѝ нрав.

Стигам и до най-любимите ми герои от поредицата - Изьолт и Едуан. Още по време на битката в Лейна се представих като добър екип и сега отново се съюзяват. Двамата имат различни цели, но осъзнават, че ако са заедно, имат по-голям шанс да оцелеят. Към края на „Веровещица“ бе загатното, че Изьолт притежава по-различни сили от тези на нишковеща. Същите като тези на Кукловода или както е истинското му име - Есме. Та Есме желае да покаже на Изьолт част от способностите си, които идват направо от Пустотата. И съм щастлива, че Из не прие познанията с отворени обятия и внимателно разсъждаваше дали да използва наученото, или не. Миналото на Едуан бавно започва да се представя. Вече се знае кой точно е баща му, но аз всъщност искам да науча какво точно е станало, за да отиде в Карауенския манастир и да се обучава в него. И въпреки че го наричат демон, Едуан има доста високи морални ценности и благодарение на тях спасява Сова, която съм много сигурна, че ще изиграе важна роля в „Кръвовещ“. Отделно се възхищавах на търпението му да научи Изьолт как да се бие като карауенските монаси и нежеланието му тя да се нарани по време на тези тренировки. Както казах, може и да е свиреп убиец, но притежава и съвест. 

Замисляйки се, „Ветровещ“ няма слаби страни. Сюзан Денърд отново се е постарала героите да не скучаят и във всяка трета или четвърта глава за даден персонаж става нещо, което го кара да бяга или да се бие. Усещам, че се задава нова война, в чийто център ще бъдат Сафи и Изьолт, но авторката тепърва поставя фигурите на шахматната дъска. А на мен като читател ми остава само да чакам следващите ѝ книги, за да разбера какво ще се случи с вече любимите ми герои.

Ревю на първа книга - тук.