„Дълбините“ от Алма Катсу

Ето го и него - последното ревю за 2021г. Не съм подбрала „Дълбините“ поради някаква специална причина. Просто смятах това да е последната книга, която да прочета за тази година, но плановете ми се промениха и я прочетох по-скоро, а Goodreads ми посочи, че е неин ред за ревю. Спомням си, когато излезе, как почти всеки профил, който следя в букстаграм, говореше за „Дълбините“. Още тогава я добавих в списъка си за четене, но както знаете, излизат все нови и нови книги, и успях да си я взема чак миналия месец.

Анотацията много добре дава представа за какво иде реч в романа и заради това няма да се задълбочавам в сюжета. Ще кажа само че съм голяма почитателка на цялата история с потъването на „Титаник“ и много ми допадна, че някой е решил отново да ни пренесе в онази епоха и на онова трагично пътуване. Алма Катсу представя доста герои, но този, който се поява най-често, е Ани - стюардеса на „Титаник“, а по-късно - медицинска сестра на „Британик“. Чрез нея са представени богаташите и работниците. Читателят се запознава с нея не на борда на кораба, а в приют за душевноболни „Морнингейт“, Ливърпул. Ани живее в него четири години след потъването на „Титаник“, тъй като е намерена с амнезия. В него тя започва да си спомня част от спомените си и така се съгласява с предложението на стара нейна приятелка да отиде при нея на „Британик“, за да работи. А когато Ани се качва на плаваща болница, спомените ѝ за преживяното на „Титаник“ се завръщат. Личи си, че Ани е мила, добродушна и отзивчива. Но колкото повече напредваше сюжетът, толкова осъзнавах, че нещо не е наред с нея и така и не успях да я харесам. 

Второстепенните герои в „Дълбините“ са повече, отколкото очаквах. Тези, които имат по-важна роля, са Марк и Керълайн Флетчър, Уилям Стед, Джон и Мадлен Астор, лейди Дъф-Гордън и съпругът ѝ и Бенджамин Гугенхайм - всички до един аристократи, както и Дей и Лес - боксьори и крадци. Една приятна изненада бяха разказите за миналото на голяма част от второстепенните герои, като по този начин успях да ги опозная по-добре. Така младата Мадлен Астор ми стана симпатична. Нейната история е като на повечето млади богаташки: расте с идеята, че трябва да се омъжи за богат мъж, а навършвайки 20 години, го прави. След което заминава на меден месец, през който се готви да стане майка. Въпреки че семейството ѝ има пари, то е от новобогаташките и много от аристократите не го взимат на сериозно. Може би това е и причината Мадлен да е по-състрадателна от лейди Дъф-Гордън например и да се вслушва в думите на другите. Общото между нея и Уилям Стед - друг пасажер, е, че вярват в окултното. Тук споменавам, че през онзи период ясновидците и гадателите са били модерни. Реално обаче повечето хора въобще не са вярвали, че притежават някакви дарби, а просто са се забавлявали на техен гръб. Господин Стед обаче не е като тях. Той посвещава част от живота си на окултизма и присъства на повече от един ритуал и това, което вижда със собствените си очи, го кара да осъзнае, че в света съществува паранормалното. 

Най-интересни обаче ми бяха Марк и Керълайн Флетчър. В началото бе заради усещането на Ани, че познава отнякъде Марк, но после исках да науча миналото им. Научава се, че Марк не е благородник и че обича да залага. Тоест той и съпругата му са от различни светове. Тогава как са се запознали? Също така коя е Лилиан - жената, която и двамата са обичали, и какво е станало с нея? И Алма Катсу дава отговор на въпросите ми. Имах си свои терои, които частично се оказаха верни, но някои от разкритията наистина ме изненадаха. Дей и Лес са сензациите на борда, ако мога така да се изразя. Двамата са боксьори и докато тренират в салона събират два вида публика - мъже, които да залагат кой ще победи, и жени, които да се заглеждат по потните им тела. Лес обаче използва тези тренировки и за набелязване на хора, които да обере, за да може да има по-лесно начало с Дей в Ню Йорк. И въпреки че Дей е по-високият и по-силният от тях двамата, той е и по-мекушавият. Не желае да причинява злини на хора, които не са му направили нищо лошо. Опитва се да подкрепя Лес, но в дадем момент осъзнава, че повече не може да го прави. Не и ако Лес го вижда само като средство. 

Колкото и да харесах „Дълбини“, книгата си има и своите минуси. Например дългите обяснения, които на моменти ме отклоняваха от основното действие. Също така очаквах по-голямо възхищение на поне един от героите спрямо „Титаник“. Все пак плават на един от най-големите по онова време кораби. Да не говорим, че за вечерта на потъването са отделени няколко страници. Няма описания на страха, притеснението и дори надеждата им. Но се разочаровах най-силно от липсата на паранормалния елемент. Идеята е, че именно заради този дух „Титаник“ и „Британик“ отиват на дъното на океана. Ако не се броят последните двадесет страници, в които информацията е разхвърлена, нищо съществено не се казва за духа. Смятам, че идеята на Алма Катсу е чудесна - да вплете трагедиите и паранормалното, но не се е справила с написването ѝ.