„Изгревът в деня на Жътвата“ от Сюзан Колинс

Когато съдбата ти е да изгубиш всичко, което обичаш, има ли за какво да се бориш?

Когато слънцето изгрява в деня на Петдесетите игри на глада, окръзите на Панем са сковани от страх. Тази година е юбилейна и от домовете им ще бъдат взети два пъти повече трибути. В Окръг 12 Хеймич Абърнати се мъчи да не се тревожи прекалено за шансовете си. Интересува го единствено да преживее този ден и да бъде с момичето, което обича.

Когато чува името си, усеща как всичките му мечти се разбиват. Откъснат е от семейството и любимата си и е изпратен с още трима други от Окръг 12 в Капитола: малката му съседка, която му е почти като сестра, местния букмейкър и най-превзетото момиче в града. Игрите започват и Хеймич разбира, че му е писано да изгуби. Но в него има нещо, което не иска да се предаде... и борбата продължава далече извън смъртоносната арена.

Всеки път, когато се завърна в света на Игрите на глада, с нетърпение очаквам да прочета какво е измислила Сюзан Колинс и как задълбава в темата за пропагандата. В „Изгревът в деня на Жътвата“ бъдещето на младия Хеймич Абърнати се променя за една секунда - момче, чието единствено желание е просто да живее спокойно и да прекарва времето си със своята любима. Ние, читателите, обаче познаваме един съвсем различен Хеймич - циничния, отчужден и почти винаги пиян ментор от Окръг 12. Каква обаче е причината за тази опустошителна трансформация? Какво му е отнел президентът Сноу? И какво толкова е направил победителят от тези Юбилейни игри, за да заслужи подобно жестоко наказание?

Изпитвах огромно любопитство да разбера какъв е бил Хеймич като младеж. Всички знаем за бедния Окръг 12 и суровото миньорско ежедневие, съпроводено с глад и тежък труд. Той обаче успява да се абстрахира от тази сива реалност, насочвайки вниманието си към производството на контрабанден алкохол. Още тогава той притежава онова специфично, черно чувство за хумор и ирония, чрез които умело крие страха и уязвимостта си. Безспорно притежава ум на стратег и забелязва детайли, които околните пропускат. Абсолютната независимост, която той излъчва, вбесява Капитола, защото системата е изградена така, че да пречупва трибутите и да ги кара да молят за милост. Хеймич отказва да играе по техните правила, което го прави психологически по-силен от самия режим на Сноу.

Колинс обогатява историята и с изключително интересни второстепенни образи, които дават допълнителна плътност на събитията. Герои като Мейсили Донър и Ампър показват различни лица на храбростта, но лично за мен най-вълнуващ беше образът на Ленор Дав. Момичето от рода Кови веднага ме провокира да градя теории за нейното потекло - нямаше как да не се запитам дали тя няма пряка родова връзка с самата Луси Грей Беърд. Всички тези персонажи задълбочават темата за неподчинението и борбата за свобода, показвайки как искрата на бунта се предава през поколенията.

Сюзан Колинс майсторски показва и красотата на самата Арена. Начинът, по който скритата смърт и отрова са вплетени в нея, е ясен показател за това как повърхността може да изглежда прекрасна, но отвътре да е изцяло гнила. Това е директна препратка към системата на президент Сноу - бляскава фасада, криеща брутална тирания. Когато Хеймич използва самото силово поле, за да обърне оръжието на Капитола срещу него, той доказва, че чистият интелект може да надхитри системата, поставяйки началото на една тиха, но необратима революция.

Както често се случва с предисториите, тук също се появява въпросът за реда на четене. Ако желаете да разберете всички скрити детайли, символи и прикрити истини в оригинала, прочетете първо историите за младия Сноу и Хеймич. Ако обаче търсите по-силна първоначална емоция и по-дълбока емоционална привързаност към героите, тогава заложете на класическия ред на издаване.

Ревю на „Игрите на глада“ - тук.

Ревю на „Балада за пойни птици и змии“ - тук.