„Една секунда да обичаш“

Ейвъри, Лий, Одина, Изабела и Джоузи са най-добри приятелки още откакто се запознават като тийнейджърки на летен лагер за сърфисти в Харбър Бридж – идиличен остров в Южна Каролина. Харбър Бридж е техният малък рай, докато едно лято не ги застига трагедия. Джоузи изчезва безследно и оставя четирите момичета с разбити сърца и с дълбоко чувство за вина.

Десет години по-късно Ейвъри, в разцвета на кариерата си, се завръща в Харбър Бридж. Изтощена от динамичния живот на рок звезда, тя желае единствено да превъзмогне на спокойствие чувствата си към харизматичния китарист Джейк. Никой не я познава по-добре от него, но и никой не я е наранявал толкова жестоко. Затова след една съдбовна луда вечер в Берлин, която двамата прекарват заедно, Ейвъри поставя край на връзката им. Ала Джейк решава да я последва в Харбър Бридж, за да си извоюва отново любовта ѝ.

Междувременно някой на острова изпраща криптирани съобщения на Ейвъри и Одина. Дали е възможно да идват от Джоузи и тя да е все още жива? Момичетата тръгват по следите на изчезналата преди десет години Джоузи. Дълбоко пазени тайни и дълго потискани чувства започват да изплуват на повърхността. Готови ли са приятелките да застанат очи в очи с истината?

„Една секунда да обичаш“ ме заинтригува още в момента, в който я зърнах – съчетанието от красивото ѝ българско оформление и интригуващата анотация веднага приковаха вниманието ми. Започнах книгата без никакви предварителни очаквания, освен едно – нагласата за история, която се доближава до динамиката на един от любимите ми сериали „Малки сладки лъжкини“. Именно това мое любопитство ме подтикна да се потопя в страниците, където Кристина Монингер ни пренася в Харбър Бридж, където миналото отказва да остане погребано, а истината има своя собствена, разрушителна цена.

Всичко започва години по-рано, когато пет коренно различни момичета прекарват всяко свое лято на острова, обединени от страстта към сърфирането и безгрижните дни. В центъра на тяхната малка вселена е Джоузи – момичето, което зад слънчевите очила и усмивката си, крие своите демони. Знае как да бъде в центъра на вниманието и не се притеснява да използва това знание, за да манипулира околните. Когато по време на последната им ваканция Джоузи изчезва безследно, това събитие оставя след себе си смазваща, колективна вина. Сянката на случилото се оказва твърде тежка и приятелството им се разпада на парчета, оставяйки ги да продължат живота си поотделно, белязани от мълчанието.

Години по-късно обаче фокусът се измества към повратен момент за музикалната кариера на Ейвъри. Нещо я дърпа обратно към Харбър Бридж – мястото, където лета наред е намирала спасение чрез сърфа от трудното си приобщаване към американския начин на живот. С появата си там Джейк ѝ дава смелост, комфорт и усещане за принадлежност. Ейвъри е артистична, дълбоко уязвима и чувствителна душа, която изпитва нужда от емоционално заземяване, докато Джейк е харизматичен, уверен и със закрилящо, но понякога твърде доминантно присъствие. Именно тази негова стабилност я пленява. Години наред тя заживява с объркващи чувства, на които не дава гласност, защото той не изглежда да изпитва същото. Вместо това двамата изграждат силно приятелство, споено от любовта към музиката и общата мечта за Берлин. Докато четях за тийнейджърските им години обаче, останах с впечатлението, че Джейк по-скоро дърпа назад Ейвъри, вместо да ѝ даде свободата да бъде себе си. Двамата доказват, че са страхотен отбор на сцената и в приятелството, но не и в любовта.

Паралелно с тяхната драма, в историята се прокрадват и съдбите на останалите три момичета от някогашната компания, чиито истории предстои да бъдат разгърнати в следващите книги – Изабел, Одина и Лий. Всяка от тях е поела по свой собствен път в опит да избяга от призраците на Харбър Бридж. Изабел е изградила емоционална броня около себе си, Одина се бори с реални битови и финансови проблеми на острова, Лий е някъде на Хаваите. Статуквото и привидното им спокойствие обаче биват взривени, когато Ейвъри се завръща на острова за концерт на групата си и попада на следа, която подсказва, че Джоузи може би все още е жива, принуждавайки ги отново да се погледнат в очите.

Ако „Една секунда да обичаш“ бе промотиран чисто и просто като любовен роман, вярвам, че щях да му се насладя много повече. Проблемът ми с книгата дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия и загадка, по която героите тръгват активно. Проблемът ми дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия, разследване и търсене на улики, докато в действителност тези елементи бяха сведени до минимум, а изчезването на Джоузи остана на заден план. На този етап признавам, че не знам дали изобщо ще продължа с поредицата „Вълни на разрухата“. По време на четенето не успях да изградя истинска връзка с героите, да им симпатизирам искрено или да почувствам специфичната атмосфера на острова. „Една секунда да обичаш“ остава за мен по-скоро емоционална драма за неосъществената тийнейджърска любов, отколкото напрежението, което обещаваше.