„Смок. Село по време на любов“ от Ели Лозанова

Когато фотографката Изабел попада случайно в Наше село – поредното занемарено, изоставено и почти забравено село в Северозапада – очаква да направи няколко артистични кадъра в черно-бяло, да се качи на колата си и да се прибере обратно в столицата, където я очакват обичайните проблеми и хаотичния ѝ личен живот. Със сигурност обаче не е очаквала да бъде непреодолимо привлечена към красива, но изоставена къща, легендата за която мълви, че е пазена от смок с особен нрав. Ала Бела е разумна, зряла жена от големия град и изобщо не вярва в подобни смахнати селски легенди.

Столичанката скоро се сприятелява със съседите си от Бъкавец маала. Решени да впечатлят новодошлата, те малко по малко започват да си припомнят и възстановяват разни стари и позабравени ритуали. По неволя увлечена в дивия, но колоритен бит на селото, пропит от алкохол, обагрен с цветистия, но непонятен диалект и още по-непонятен светоглед, в един момент дори става идеен генератор и неохотен организатор на цял-целеничък международен кулинарен фестивал! На село няма място за фалш и преструвки, а истината избуява като цвете между плевелите. Както прави и любовта – красива, трогателна и дошла тъкмо навреме, за да реши Изабел коя е самата тя и накъде трябва да върви.

Към големия град, който я иска настоятелно обратно, или натам, накъдето я тегли сърцето.

Уикендите в детството ми бяха запазени за село. Събота сутрин пристигахме и всеки се захващаше със задачите си. На мен най-често ми възлагаха да поливам цветята в саксиите и градината или да мета. Пораснах и задълженията ми се промениха – започнах да чистя тревата, да помагам при засаждането и да бера реколтата.

„Смок“ ме върна именно към тези мигове, в които си толкова зает, че дори нямаш време да си помислиш за почивка. Селският труд е непрестанен, но удовлетворението от добре свършените задачи и видимият резултат те карат да забравиш умората, потта и болките в гърба в края на деня. Няма по-сладък вкус от този на храната, която сам си отгледал и за която ежедневно си полагал грижи. В романа си Ели Лозанова показва ежедневието на селския човек – ранното ставане, храненето и грижата за животните, поддържането на градината, подрязването на лозето. Но отвъд труда са махалите, в които съседите си помагат, общите празници, които не минават без премяна в носии и извиване на хора, спокойствието и вслушването в природата – птичите песни сутрин и нощните звуци на щурците.

Често споделяме, че животът в големия град е напрягащ и стресиращ. Мечтаем да избягаме на някое спокойно и уединено кътче. Много от нас в подобни ситуации си представяме къщата на село. Едно е обаче да отидеш за няколко дни и друго е да заживееш на подобно място, защото то изисква непрекъсната грижа. Няма как да избягаш от отговорност – ако занемариш двора и къщата, всичко ще започне да се руши или ако не си приготвил зимнината, ще останеш гладен. Всяко действие има тежест и смисъл, а трудът е неразделна част от ежедневието. И въпреки това именно в тази непрестанна работа има нещо удовлетворяващо и истинско. В селото човек е принуден да се заземи – да слуша природата, да следва ритъма на сезоните и да бъде част от общност, в която всички знаят всичко за теб. Това усещане за принадлежност и взаимност прави атмосферата на романа толкова уютна и жива.

Качвайки се в колата и бягайки от София, Изабел не предполага, че ще открие новия си дом в Наше село. Като фотограф на свободна практика тя може да си позволи тази рязка промяна и да остави зад гърба си объркания си личен живот. Жителите на селото бързо я приемат, защото характерът ѝ удивително напомня техния – цапната е в устата, инатлива, пряма и не се страхува да отвърне, когато някой я предизвика. Докато Бела свиква със селските порядки – ранното ставане, работата по двора, грижата за животните и постоянната ангажираност – тя постепенно се научава и да отстоява себе си. Не бяга от трудностите, а се изправя срещу тях – къде със сълзи, къде със смях – и продължава напред. Освен Бела, голяма част от чара на романа идва и от второстепенните персонажи. Павел и останалите жители на Наше село дейно участват в сюжета със своите истории и навици. Чрез тях „Смок“ носи усещането за общност – непрестанните закачки, клюките, взаимната помощ и събирането по празници. Те са колоритни, шумни и човечни. Радвам се, че героите не са идеализирани, а всеки носи своите желания, успехи и болки. Те напомнят, че животът не е само песни и танци.

Както споделих няколко пъти, атмосферата на „Смок“ ме плени. Ели Лозанова умело съчетава хумора със сериозните теми. Единствено не разбрах защо Бела започва да говори с диалект почти веднага след пристигането си в селото (слушах книгата в „Storytel“). За мен щеше да бъде много по-автентично, ако тази промяна се случваше постепенно, за да покаже как тя бавно се вписва в живота на Наше село и започва да го приема като свой. Имаше и няколко сцени, които ми се сториха излишно драматични, най-вече последната, свързана с любовната нишка.