Всичко започва с едно домашно по литература – очаква се учениците да напишат писмо до починал президент, велик учен или философ, но за Лоръл истинският порив я отвежда другаде. Тя избира да пише на Кърт Кобейн, защото невероятната й сестра Мей е била луда по музиката му и също като него е починала млада. Скоро Лоръл успява да напълни цялата си тетрадка с писма до хора като Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Амелия Еърхарт, Джуди Гарланд и Ейми Уайнхауз, но така й не показва написаното на учителката си. Тя споделя с мъртвите за новото училище, за новите приятелства, за разбитото си семейство, за първото си истинско влюбване и – най-важното – за болката от загубата на Мей. Както и за тяхната тайна.
Ще започна с това, колко надълбоко влезна тази книга в душата ми. Защото тази книга ми показа каква трябва да е болката от загубата на родител, на сестра/брат, на приятел или просто на човек, който си познавал. Защото в днешно време доста хора се крият зад маските си и не позволяват някой да види тяхната болка. Вярно, че Лоръл призна чувствата си чак в края на книгата, но през цялото време тя споделяше болката си в писмата до мъртвите личности.
Лоръл претърпя промяна. В края на книгата беше с една идея по-мъдра, отколкото в началото ѝ. Писането на писма и помогна да види светът по по-различен начин, въпреки че приятелките и гаджето ѝ ѝ помогнаха. Бяха до нея и дори и да не знаеха какво става опитваха да ѝ помогнат. Може би подсъзнателно, но успяха. И в края на книгата се превърнаха в едно семейство от чудаци (както се наричаха в книгата).
Самата аз съм загубила две доста близки приятелки. Не са мъртви... просто спряхме да поддържаме контакти и това доста ме нарани. С първата се случи преди 3/4 години и тогава просто не осъзнавах болката, но сега когато едва преди година загубих и така наречената си най-добра приятелка... Може би вината е в мен... но се опитах. И с двете приятелства се опитах да задържа връзката помежду ни, но накрая се отказах, просто защото не виждах смисъл аз да опитвам, докато на другият човек да не му пука какво ще стане. Болеше ме, но сега осъзнавам, че всичко е за добро. Радвам се че сега осъзнах какви хора са, а не след години, когато ще имам повече за губене.
Знам, че ако след години се случи да загубя роднина ще съм прочела за човек, който се е справил с такава болка и ще знам как и аз самата да се справя с болката. За някои хора "Писма до мъртвите с любов" може би ще е депресираща, но за мен не е така. Не знам дали всичко това звучи смислено, но не знам по какъв друг начин да опиша чувствата, които бушуват в мен. Някои изливат чувствата си в някоя песен, книга или дори във филм, но аз не го мога. Може би самата аз ще започна да пиша писма до някой, когато загубя обичан човек, но сега осъзнавам, че няма значение как ще се справя с болката. Важното е да се справя с нея.
Осъзнах, че всъщност това стана по-скоро изповед, отколкото ревю така че ще кажа няколко думи за самата книга и героите. Както казах Лоръл се промени. Успя да се справи с болката си. Намери нови прияели, за които да се бори и момче, за което да обича. Скай беше онова загадъчно момче, което бе преживяло също нещо неприятно. Смятам, че Скай и Лоръл си помогнаха взаимно. Хана и Натали - новите приятелки на Лоръл. Те двете също имаха проблеми, за които да мислят и се радвам, че успяха да ги разрешат. НО истината е, че не можах да опозная всичките както исках.
Важното обаче за мен бе, че намерих книга, които показа какво е да изгубиш някой. Защото в някои книги болката от загубата на човек е показана само в началото на книгата, а през останалата част изобщо не я споменават. Бих казала на всеки, който е загубил някой да я прочете, защото така няма да се почувства сам и ще знае, че някъде по света някой се чувства по същият начин.
0 коментара:
Публикуване на коментар