„Роуз Хил“ от Елси Силвър

Форд Грант може и да е секси милиардер, но единственото, което иска, е да избяга от светлината на прожекторите, затова се установява в живописното планинско градче Роуз Хил, за което пази топли спомени. Там отваря малко звукозаписно студио с намерението да продуцира музиканти, които самият той харесва.

Спокойствието обаче е нарушено, когато на прага му се появява дванайсетгодишната Кора и заявява, че той е биологичният ѝ баща. Форд прекарва дните си в опити да балансира между работата, общуването с вечно нацупена тийнейджърка и неимоверното усилие да държи ръцете си далеч от Роузи Белмонт. Сестрата на най-добрия му приятел, завърнала се в Роуз Хил след горчивия си опит в големия град. Момичето, което някога е обичал и все още не може да забрави.

Форд предлага на Роузи работа в студиото, обещавайки си да стои далеч от нея заради най-добрия си приятел. Но спазването на обещанието се оказва по-трудно от очакваното и невинните им закачки скоро прерастват в неконтролируема страст. А когато Роузи се сближава и с Кора, Форд осъзнава, че момичето от миналото му ще се превърне в жената на живота му. Остава само да убеди и самата нея в това.

Почитателка съм на Елси Силвър, която във всяка своя книга успява да ме потопи в провинциалната атмосфера – къщи с големи дворове, забавен начин на живот и уютни моменти. „Дива любов“ обаче се оказа изненадващо разочарование. Не съм разочарована от сюжета – лично за мен вървеше с добро темпо, но липсата на химия между главните герои ме остави с усещането, че историята не блести с емоционалната сила, на която съм свикнала от авторката.

С Роузи усетих близост, вероятно защото споделяме сходни представи за партньорство, заради което бях по-склонна да приема чертите ѝ, които за други читатели бяха дразнещи. За мен тя не е независима от инат, а от необходимост – научила се е да разчита на себе си, защото не иска да бъде тежест за родителите си. Именно затова професионалният ѝ път и разочарованието ѝ от начина, по който се отнасят с нея на работа, ми се сториха реални. Остроумието ѝ често внася свежест и живот в сцените, макар че понякога наистина прекалява с репликите си. Най-силната страна на образа ѝ за мен остава връзката с Кора – там Роузи естествено и ненатрапчиво се превръща в още една майчина фигура, което ѝ придава допълнителна дълбочина и топлина.

Истинският ми проблем с книгата обаче е Форд. Той влиза в добре познатия образ на милиардер – дистанциран и намусен към всички останали, но внимателен и нежен единствено към жената, която обича. Любовта му към Роузи, започнала още в тийнейджърските им години, за мен остана трудно убедителна, най-вече заради огромната пауза от десет години, в които той сякаш напълно я е изключил от живота си. Това е прекалено дълъг период, в който хората се променят, а чувствата рядко се връщат със същата лекота и интензитет, колкото и силни да са били някога. Отношението му към дъщеря му безспорно е похвално – той бързо поема отговорност и застава зад нея, но ми липсваше задълбочаване в процеса на приемането на новата му роля като баща.

Двамата, в различни етапи от животите си, стигат до момента, в който осъзнават, че имат нужда от промяна – не като бягство, а като осъзнат избор. Докато някои хора търсят ново начало в непознат град, те се връщат към корените си – Форд към музикалното си студио и усещането да не е под светлината на прожекторите, а Роузи към идеята за дом, близките хора и малките, прости радости, като това да седиш на кея и да ядеш чипс. В този смисъл книгата говори не толкова за бягство напред, колкото за намиране на баланс между самостоятелност, отговорност и нуждата да се върнеш там, където се чувстваш цял.

Честно казано, „Дива любов“ съдържа любими мои тропи (моля, самотен баща да не се включва, защото не е напълно вярно), сюжетът става интересен и напрегнат на моменти, но просто ме разочарова с начина, по който Форд е представен – героите често действат неубедително, а химията между Роузи и Форд не се усеща толкова естествено, колкото би могла.

Ревю на „Безупречен“ - тук.