„Буря от оникс“ от Ребека Ярос

Мина малко повече от месец, откакто прочетох „Буря от оникс“ и се радвам, че изчаках да мине време, за да систематизирам плюсовете и минусите. Тази книга предизвика бурни реакции, което е показателно, че авторката знае какво прави, но искам да съм честна. След „Четвърто крило“ останалите части съдържат голяма доза пълнеж и липса на информация.

Вайълет не е една от най-любимите ми персонажи, но признавам, че този път по никакъв начин не ме подразни. Държи се уверено и взима смели решения. Поема ролята на водач и се грижи за отряда си. Готова е да стигне до непознатите кътчета на света не само за да открие седмия вид дракони, но и да помогне на Зейдън. Зейдън, който е бегла сянка на момчето от „Четвърто крило“ - самонадеян, безстрашен и дързък. Вярата и обичта му към Вайълет е похвална, но в крайна сметка той е херцог на Тирендор. Обръща се внимание и на второстепенните герои. Радвам се, че Ридък тръгна на мисия с Вайълет, защото така можех да видя приятелството им за повече от няколко часа. Имоджен, Гарик и Боди винаги ще пазят гърба на Зейдън, но Ридък е този, който ще застане срещу венин без да се замисля, за да я спаси. Няколко думи за Арик, който ми направи добро впечатление с увереността, сарказма и проницателността си. Личи си, че не желае да бездейства срещу неправдата и избира да се присъедини към ездачите, за да помогне.

В „Буря от оникс“ става едно съществено нещо - разкриват се Островните кралства - група от острови, част от които са кръстени на определен бог. Основно има 5 големи острова и 13 по-малки. Най-близо се намира Деверели, познат със силната си търговия, защото жителите му не се кланят на боговете. На Унбриел на почит е богинята на войната Дюн и в нейна чест се пролива кръв, но по-интересното е, че жриците на храма имат сребриста коса. Системата на Хедотис е изградена на знание и мир. Най-тачено е мъдростта, а общността се управлява от триумвирата, който се гласува чрез избори. На Зехилна вярват, че съдбата се определя от късмета, като богът Зинал може да дарява цяло състояние, но и да го отнема. Той е един от островите с магия. Последният е Лойсам, но героите така и не стигат до него. 

Един от малките острови, на които по случайност кацат Вайълет и компания, се оказва дом на седмия вид дракони - ириди. Те напускат Амаралис (Континентът), защото не желаят да участват във войната. Яйцето на Андарна е оставено като мерило, за да могат иридите да разберат дали човеците са се променили и са започнали да използват магията за хармония, а не за битки. Те притежават умението да създават връзка с вече обвързани ездачи и да прекъсват магически връзки. Бях силно развълнувана за срещата с тях, очаквайки да разкрият част от тайните си, но уви това не се случи. И тук идва първият минус. 

Другите два основни минуса ще ги обединя в общ абзац. Разочарована съм от минималната информация, която се дава за венините. Буквално нищо ново не научих за тях. Иридите споменават, че размяната на сила убива душата бавно, а за смъртта няма лек. Теофани неведнъж казва колко е важна Вайълет, но повече обяснения не дава. Защо, кое я прави толкова специална? Другият минус е сюжетът. Отново имаме 700+ страници, а какво точно се случи? Аз помня само пътуването до Островните кралства. Поне стилът на писане е такъв, че лесно се четат. Имах множество теории, част от които очаквах да бъдат потвърдени или отхвърлени. И тук има греда. 

„Четвърто крило“ имаше потенциал да се превърне в интригуваща поредица. Въпреки че „Железен пламък“ притежаваше доста недостатъци, се надявах „Буря от оникс“ да ги оправдае. Това не се случи, но аз отново ще дам шанс на „Емпирий“ заради надеждите и желанието ми да разбера цялостната картинка. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.