„Сборището“ от Харпър Л. Уудс
Уилоу е последната наследница на древен род вещици и в кръвта ѝ тече магия, по-силна от тази на мнозина други. Магия, от която Сборището се нуждае, за да оцелее.
Ала същата тази кръв крие тайна. Тайна, която ще донесе края на Сборището.
Родена в тайна и обучена от баща си, за да бъде негово оръжие в плана му за отмъщение, младата жена би направила всичко, за да защити по-малкия си брат от същата съдба. Дългът я отвежда в тайния град Кристъл Холоу и престижния университет „Холоус Гроув“, където най-талантливите и надарени представители на нейния вид усъвършенстват магията си, скрити от човешки очи.
Най-после сред своите, Уилоу би трябвало да се чувства у дома. Ала се сблъсква с необичайна враждебност – най-вече от загадъчния, мрачен и нечестиво привлекателен ректор, изкусителен като атлазения мрак, от който е роден. Аларик Грейсън Торн – мъж, който я презира точно толкова, колкото тя самата ненавижда всичко, което той представлява. Всичко, което се е заклела да унищожи.
От всички магически същества съм почитателка най-вече на вещиците – тези жени, които са силни, смели и независими. Владеят тайни знания, магии и ритуали, което ги прави толкова интересни за мен. Свързват се с природата около себе си и се заобикалят с кристали, билки и мистериозни книги.
Това е причината да започна „Сборището“ – роман, в който главната героиня е принудена да учи в университета „Холоус Гроув“. В него вещиците разгръщат знанията си и се подготвят за бъдещето си. Самите те се делят на осем вида, като всеки вид има по двама представителни рода без некромантите. Имаме кристални, космични, земни, въздушни, водни, огнени, некроманти и вещици на желанието и секса. Към тях се присъединяват Носителите - същества, които се хранят с кръвта на вещиците, за да поддържат силата си. Над всички стои Сбора – група, контролираща Сборището и неговите ритуали.
Сбора очаква, че Уилоу е невежа в магията си, но те не знаят, че след инсценираната си смърт майка ѝ я учи на древните традиции и как да цени връзката с природата. Като земна вещица тя усеща болката, тъгата и щастието на растенията, може да ги кара да растат и да унищожават с цел защита. Научена е да дава от кръвта си на земята, за да може да я изцели и да не търси нищо в замяна. В тези моменти Уилоу е нежна, хармонична и умиротворена, сякаш самата природа откликва на емоционалната ѝ уязвимост. Уилоу обаче притежава една по-мрачна страна, подхранена от баща ѝ, желаещ да я превърна в оръжие. Но когато я води болката, е безпощадна, студена и не се колебае, а действа с ледена решителност. Непокорна и инатлива, тя не се подчинява на авторитети, търси истината и се противопоставя на системата, дори когато това я поставя в опасност.
Засягам много малко от образа на Грей просто защото през по-голямата част от книгата е типичният мрачен преподавател. Знае, че е уважаван от колегите си, а пък студентите се страхуват от него заради способността си да прониква в съзнанието, да манипулира и да усеща емоции. Едва в края на „Сборището“ се разкрива истинската му същност и тя вече ще е по-интересна за разглеждане. Това обаче когато стигна до втората книга. Не харесах отношенията между Грей и Уилоу достатъчно, че да им симпатизирам като двойка. И двамата през почти цялото време бяха водени от похотта и не видях връзката им да се променя към по-емоционална близост.
Очаквах „Сборището“ да бъде мрачна роман, който да разгръща вещерския свят с плътност и ритуална естетика. Вместо това, вещерските ритуали и истории са бегло засегнати, за да може читателят да чете поредната лошо изградена връзка между преподавател и студент. Сигурно ще дам шанс на втората книга с цел да видя как ще се развие сюжета, надявайки си да получа така желаните тайни и ритуали.
.jpg)



















