От доста време „Пътят на подправките“ ми беше в списъка, но все не му идваше ред - докато най-накрая не се реших да се потопя в арабската приказка на Мая Ибрахим за магия, джинове и скрита страна, изпълнена с чудовища.

Вдъхновена от митологията, културата подправките на Близкия изток, Сахир е страна, в която копринените дрехи, оживените пазари и горещината са част от ежедневието. Земите ѝ са мистични и по тях бродят различни същества, за които сме чели в арабските приказки. Специалното на Сахир е подправката мисра, която, приета под формата на чай, дарява сили, свързани с боя, сетивата и контролиране на стихии. Тези способности идват както с психическо и физическо натоварване, така и с отговорност и престиж. 

Родена в знатен род, Имани може и да притежава някакви привилегии, но напълно сама си е заслужила мястото сред щитовете - отряд, пазещ земите от чудовища. Обучена е на стратегии и бой, върти оръжието по умел начин и е винаги готова да се изправи срещу опасността. По характер тя е горда, целеустремена и дълбоко вярваща в дълга си към родината и семейството. Имани тръгва на мисия с цел да върне брат си, когото познава най-добре, и да покаже на обществото, че е имало реална причина за действията на Атир. Но колкото по-назад остава град Калия зад гърба ѝ и колкото по-навътре навлиза в царство Алкиба, толкова повече се разклаща представата ѝ за вярност и чест. Срещите с различни култури, хора и джина Кейн я карат да постави под съмнение всичко, което е приемала за даденост.

Като по-голям брат и чудесен войн, Атир е човекът, от когото Имани се вдъхновява. Въплъщение на дисциплина и самоотвержен дълг, години наред той е защитавал Калия, докато не осъзнава, че външния свят също страда, а Сахир може да помогне, въпреки че не иска да го прави. Като най-малкото дете в семейството, Амири търси начин да се различава от брат си и сестра си. Тя е импулсивна, откровена до болезненост и нетърпелива да се докаже. Неведнъж неудобните ѝ въпроси карат околните да се замислят над вярванията си. Като древен джин Кейн е свикнал да се представя като загадъчно и мистериозно създание. Със сигурност знае много тайни и истини за Сахир и Алкиба, но вътрешно все още не се е отърсил от предателството към него в миналото. 

Романът „Пътят на подправките“ завладява с живописните си описания, които пренасят читателя в един свят на величествени пейзажи, но мрачни и опасни легенди. Мая Ибрахим умело втъкава арабската култура във всеки детайл, създавайки автентична атмосфера. Дебютният ѝ роман поставя основите на политически интриги, сложни взаимоотношения и тайни, които оставят читателя нетърпелив за следващата страница.

Понякога големият шум около една книга създава очаквания, които е трудно да бъдат оправдани, и именно това ми се случи с „Алената вещица“. Лично за мен тя не блести с нещо запомнящо се и не успя да ме впечатли въпреки потенциала, който притежава.

След преврат правителството на Новата република, някога управлявана от сестрите кралици, преследва, залавя и убива жените със заклинателните белези, определящи ги като вещици. Тези белези се получават от порязванията, тъй като магията в този свят изисква кръв. Колкото по-прясна е кръвта, толкова по-мощно е заклинанието. Ако една вещица обаче е неопитна, то може да се обърне срещу нея и да я нарани. Заклинанията могат да се разделят условно на три категории - мираж: обикновени илюзии с кратка продължителност; минор: средни заклинания като запалване на свещ без кибрит; маджора: мощни заклинания като смърт. На този фон оживяват героите, принудени да избират между дълга към короната и собствените си възгледи. 

Рун е олицетворение на двойнствения образ. Сред аристократичните среди се държи като повърхностна благородничка, вълнуваща се единствено от балове, рокли и клюки. Под тази фасада обаче се крие буден ум и стратегическо мислене. Когато е нужно, дори се преструва, че наистина е предала баба си - непреклонна вещица, бореща се до самия си край, за да прикрие самоличността си на Алената пеперуда - символ на надежда. Предпочита да живее с чувството за вина, знаейки че така защитава невинните. Рун проявява смелост и състрадателност, любопитна е за заобикалящата я среда и успява да се доверя в свят, изпълнен с предатели. 

Ловец по призвание Гидиън хладнокръвно и практично преследва вещиците и не си позволява да изпитва съчувствие към тях заради травмата, нанесена му от една от посестримите им. Като син на шивачи, издигнал се сам в йерархията, той не умее да играе игрички като останалите аристократи и е до болка искрен. Не се притеснява, че думите му могат да наранят някого и именно увереността, решителността и предаността, които показва, го правят толкова добър сред Кървавата гвардия. Гидиън вижда колко проницателна е Рун и колкото повече време прекарва в нейната компания, толкова повече започва да я харесва. 

„Алената пеперуда“ първоначално ме впечатли с магическата си система, в която за да получиш нещо, трябва първо да дадеш от себе си. Исках обаче да видя повече заклинания и по-задълбочено обучение от страна на Рун. Главните герои имат моите симпатии, но отношенията им се развиха прекалено бързо и наивно спрямо различните им възгледи. Разкритията за самоличността на един от приближените на Рун ми харесаха и признавам, че не ги очаквах. 

Дебютният роман на Емилия Харт превзе и българските книжни среди, когато бе издаден от „Лабиринт“. Прочетох го още през февруари и изминалите месеци само потвърдиха тогавашното ми мнение, че „Непокорните“ имаше потенциал с историята си за женската сила, която е предавана чрез поколенията жени, които носят магията без да я искат и я усещат повече като товар. 

Ще започна с Кейт, защо като моя съвременница очаквах да е тази независима жена, която още с първото унижение ще се отдръпне от потисника си, защото в 21. век има цялата свобода сама да постига целите и мечтите си. Авторката обаче е искала да представи онези жени, които се поддават на обаянието и постепенно и несъзнателно се оказват зависими от половинките си. Началото ми хареса - Кейт намери сили да избяга и да изгради нов живот. Но вместо да видя този процес по оздравяване, всъщност получих само части от него. Осъзнавам, че напредъкът е деликатен и постепенен, но трите страници, в който Кейт осъзнава, че ще защити най-святото от съпруга си, не ми бяха достатъчни. Обобщено написано прочетох за промяна, но не я проследих. 

Единствената героиня към която имам по-дълбоки симпатии, е Вайълет. Копнее за нови знания, да види света, да е независима. Общещството, в което живее обаче, не ѝ позволява да се развие и диктува бъдещето ѝ. За момент Вайълет се огъва под властния си баща, но възродената ѝ връзка с природата ѝ припомня защо толкова много обича градината зад имението - там открива спокойствие, уюти приятелство. Тя черпи енергия от заобикаляща я среда и ѝ помага да устои на обществения натис, но в крайна сметка Вайълет остава пленница на своята епоха. Години по-късно обаче вижда лъч надежда в малкото момиче с буйна тъмна коса.

Гласът на хилядите жени, заклеймявани като вещици заради свободолюбиво мислене и опърничевост, е Алта. В начина, по който лекува и по който страда, ясно си личи нейното състрадание и съпричасност към околните. Научена е, че природата е дар, който трябва да се цени и пази. Така и не разбрах обаче напълно нейната роля в романа - защо историята ѝ е разказа и как нейното преживяване е свързано с Вайълет и Кейт. Поредният образ с пропилян потенциал.

„Непокорните“ се опитва да изгради разказ за женската устойчивост през три различни епохи, но идеята за оцеляването се повтаря в две от трите сюжетни линии. Вместо разнообразие в женските съдби, получаваме вариации на едно и също - бягство и мълчание. Липсва образ на жена, която оцелява и не се крие. Затова, макар романът да притежава атмосфера и добра идея, той така и не успя да ме убеди, че женската сила тук е истински свободна.

Трилогията винаги ще има специално място в сърцето ми, което не е изненадващо, предвид увлекателния стил на Симона Панова, привлекателните персонажи и увлекателния сюжет. Малко са поредиците, в които всяка следваща книга не само задълбочава развитието на героите, но и въвежда нови личности, които ясно играят своята важна роля в историята.

Спомняте ли си групичката приятели от „Змей закрилник“? Четирите деца, които в свободното си време чистеха графити от сградите и паметниците във Видин? Е, те пораснаха и се сблъскаха с митологичните фигури от българския фоклор, лазаруваха и нестинарстваха и до последно защитаваха прекрасния Видин с още по-величествената „Баба Вида“, която от столетия е достоен другар на могъщия Дунав.

След събитията от последните Горещници Рая се затваря в себе си, отдавайки се на болката от загубата. Това, което я крепи, е обещанието на един змей за отмъщение. Рая обаче е огнена личност - хаплива, избухлива и импулсивна. Не се притеснява да се противопостави на околните, но мотивите ѝ винаги са продиктувани от загриженост и обич. Толкова силно чувства и толкова лесно се оставя чувствата ѝ да я водят, че тя е идеалната представителка на юдите. Мнението ми за Йордан винаги е било, че той не е антигерой, а персонаж, който неведнъж е бил предаван и разочарован. Той е майстор на манипулацията и знае кога да мълчи, кога да напада, кога да се отдръпне. Но колкото повече се сближава с Рая и останалите, толкова повече в него започват да надделяват тихите емоции - грижата, чувството за принадлежност, сянка от вина и желание за изкупление. Така от враг се превръща в съюзник и героите се бият рамо до рамо заради доверието и подкрепата, които са изградили помежду си.

Като царкиня на Видин Вида носи тежката отговорност достойно да защитава града. Когато приятелите ѝ и героите около нея се намират в криза, тя се опитва да поеме част от тежестта им. Вида притежава и  способността да остане неутрална, когато се налага - не позволява на личните си чувства да пречат на това, което е най-добро за Видин. Това качество я прави стратег, но и владетел, разбиращ мащаба на събитията. Всеки един от героите има своя момент на израстване в „Змей омайник“, но смятам, че единственото заключение е Пламен. Той си остава същия мъж, който е наследил повече човешки черти, отколкото змейски. В него няма злоба, а дълбоко осъзната преданост и болка. Въпреки всичко, той не търси мъст, а разбиране. Пламен е змеят закрилник, който не мрази, а помни. 

Ледената увереност, която Зора демонсрира, често се бърка със студенина. Трудно допуска хора до себе си, не се оплаква и не се хаби в празни приказки. Под повърхността обаче Зора е справедлива и лоялна. Не прощава лесно, но никога няма да изостави човек, на когото се е доверила. Нейната роля в групичката е да взима трудните решения, когато другите не желаят, и да бъде гласът на разума. На този етап Тони продължава да ми е най-безинтересният персонаж. Не защото няма никакви способности, а просто заради философската му и поетична душа. Просто го усещам най-далеч до мен. И все пак няма как да не спомена колко практичен, искрен и предан е, дори когато ситуацията го кара да се чувства безполезен. 

„Змей закрилник“ слага край на едно приключение, започнало с четирима младежи, които поотделно търсеха себе си, но заедно станаха част от нещо по-голямо и по-велико от тях самите. Но краят на тази история е и начало на друга - легендата за Видин, където ламя и змей пазят града, където под сенките на „Баба Вида“ живее юда със самодивско сърце, а по калдъръмените улици вървят змей и юда, които тепърва ще разберат какво е да бъдеш обичан.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

„Искронишка“ е една от любимите ми книги за изминалата година и може би заради това забавях прочитането на „Нощногибел“. Притеснявах се, че няма да ми е интересна и магията от първата книга ще е изчезнала. Тези мои притеснения се оказаха неоправдани и в продължението Алекс Астър хвърля светлина върху народа на Волнестрия, сблъсква Айсла с нови интриги и разкрива тайни, свързани с миналото на героите.

Вече с две кралства, които трябва да води, Айсла се изправя пред предизвикателството да приеме новата власт, идваща с отговорността за невинните хора и тяхното оцеляване. За разлика от „Искронишка“ тук тя вече е по-решителна и започва да действа според собственията си вярвания. Първата крачка е решението ѝ да опознае Волнестрия, защото до този момент тя възприема короната като бреме. Желае да е сред хората си и взаимно да се опознаят, като по този начин да разбере истински нуждите на поданиците. Докато се опитва да отключи силите си и да ги овладее, Айсла открива тъмнината в себе си. Тъмнина, която, с опознаването, спира да я плаши и всъщност ѝ дава така нужният стимул да се изправи пред съмненията си. Тъмнина, която ѝ показва колко могъща може да бъде. И Айсла вече върви по този път. 

Не харесвам любовните триъгълници и ги избягвам. Грим/Айсла/Оро обаче е едно от малките изключения, защото те отразяват двете личности на Айсла. В „Искронишка“ клонях повече към Оро - като крал на Слънцестрия той буквално може да се приеме за светлината, към която Айсла се стреми. Оро я подкрепя и защитава и до голяма степен заслугата за усвояването на силите си героинята дължи на него. Той излъчва спокойствие, доверие и стабилност. От самото начало Оро я приема за съюзник и вижда потенциала в нея. От друга страна, Грим представлява тъмнината, криеща се в Айсла. Владетелят на Нощносянка също е преживял множество болки и поради тази причина успява да разбере страховете и вината ѝ. Айсла не се стреми да бъде перфектна в негово присъствие и знае, че дори и да сгреши, няма да бъде съдена. Така че след края на „Нощногибел“ клоня именно към Грим.

Неведнъж съм казвала колко обичам светът да се обогатява. Втората книга е посветена на Нощносянка и авторката показва атмосферата на родното място на Грим. То е изтъкано от мрак и тъмнина. Носи се усещането за опасност и гибел, а магията се позовава на манипулация на сенките. Волнестрия също се разгръща - заедно с Айсла читателят вижда дивата красота на острова - гъсти гори, буйни реки, тучна зеленост. Магията е свързана с емоциите на обитателите и колкото по-силни са те, толкова по-голяма е възможността за непредсказуеми ефекти. Най-интересното обаче е, че някога, много отдавна, създателите на Искронишка са избягали от свят, съставен от петте кралства. Останала е малко информация за него, но явно част от магията действа по различен начин и порталът за света се намира именно във Волнестрия.

„Нощногибел“ е заслужено продължение на поредицата, в което израстването на Айсла е централно за сюжета. Светът, изпълнен с магия и мистерии, е добре изградена основа, а интригите между владетелите продължават. Темпото на действието в средата на романа обаче беше бавно и на моменти забавяше напрежението, с което получи четири звезди. 

Ревю на първа книга - тук.

Със „Завръщането на Рейчъл Прайс“ затвърдих мнението си, че Холи Джаксън знае как да плете мрежи, да заблуждава читателя и да поднася обрати до самия края.

Анабел Прайс расте в светлината на изчезналата си майка Рейчъл. Възмущава ли се от ситуацията? Със сигурност. Свикнала ли е? Донякъде. Създала си е някакви рутина, чийто център е семейството ѝ. В крайна сметка то е на първо място. До моментът, в който баща ѝ се съгласява да заснеме документален филм за съпругата си. Анабел е принудена да гледа клипове на майка си и да слуша какво е мнението за нея и случая ѝ. Никой обаче не предполага какво ще повлече снимачния процес, а именно появата на Рейчъл, която шокира малкото градче. Ежедневието на Бел се променя, но вместо да е щастлива, че майка ѝ най-накрая се е прибрала, тя има ужасното предчувствие, че нещо не е както трябва. Улавя Рейчъл в няколко лъжи и започва да се съмнява в разказаната история. Бел не е готова да ѝ повярва, защото всъщност липсата на майчинска фигура ѝ е причинила травма, която я кара първа да отблъсква хората, за да не бъде изоставена. Анабел е сложен образ - на повърхността е остроумна, заядлива и саркастична, но в дълбочина се съмнява, страхува и гневи. Не успя да ме спечели заради високоменото, арогантното и грубото си държание. 

Затова пък щрашно много харесах братовчедката на Бел Картър. Тя е глъдка свеж въздух - мила, забавна, всеотдайна. Прави всичко по силите, за не разочарова родителите си. Пази гърба на Бел и винаги я подкрепя без значение от държанието ѝ. Тя може и да не е сърцето на случая „Рейчъл Прайс“, но се е рее в орбитата му и съществуването ѝ е тясно свързано с него. 

Какво точно се е случило преди шестнадесет години? Наистина ли Рейчъл е била отвлечена, или си е тръгнала по собствено желание. Въпреки подозрителното ѝ държание тя се опитва да се върне към нормалното. Но как да се разхожда спокойно, като всеки я следи с поглед и безгласно искат да чуят признанията ѝ. Ще я съжаляват, ще ѝ казват, че всичко е минало и най-накрая може да продължи с живота си. Само Рейчъл обаче ще си спомня опитите за бягство, молбите да не ѝ отнемат детето и страданието да знае, че извън затвора ѝ Бел расте и се превръща в млада жена. Рейчъл е лъгала и ще лъже, ако това означава, че ще предпази семейството си, защото тя е от майките, които биха направили и невъзможното за децата си. 

От съществено значение за книги от този жанр е сюжетът. Не обръщам чак такова внимание на героите и може би това е причината Анабел да не ми пречи толкова много, въпреки че не съм ѝ фен. От трилърите и мистериите очаквам именно това - напрегнатост, тайни и шокиращи разкрития. След като Речъл се появи започнах стремглаво да прелиствам страници, за да науча дали наистина е била похитена и ако да, откого и защо. Холи Джаксън заплита сюжетни линии, подхвърля улики и създава атмосфера, в която очакваш да се случи нещо изненадващо. И последните петдесет страници не ме разочароваха.

На пръв поглед „Завръщането на Рейчъл Прас“ е заинтригуващ YA трилър, представящ историята на едно семейство, което трябва да се справи с болката от загубата, а след това с промяната. Прелиствайки страниците обаче романът се задълбочава и Холи Джаксън засяга темата за порастването без майчинска фигура, създаването на връзка майка-дъщеря и силната воля на жената, която не се предава пред трудностите.