Признавам, че дълго отлагах да напиша това ревю, защото исках да подходя с повече внимание към него, да ви предам емоциите, които изпитах, докато четях романа. „Нямаше бог за нас“ може и да започва като обикновена история на момиче, което се лута и не знае как да се върне към живота. А след това среща лошото момче, каращо я почувства любовта, страстта, болката, огорчението. Още от самото начало става ясно, че това една лична изповед на авторката и фактът, че романът е създаден от личните ѝ дневници, веднага докосна сърцето ми. 

Въпреки всичко, което е преживяла и ще преживее, Кая е парченцето светлина и надежда, което всеки от нас трябва да притежава. Тя е моралният компас, показващ ни кои неща са грешни и кои - правилни. Може и да смята, че не е обичана достатъчно, но това не ѝ пречи сама да раздава обич и подкрепа. Да бъде мълчалива или гласна опора на някого в неговата скръб. Ценностната ѝ система, включваща доброта, любезност и нежност, заедно с умението ѝ да пази тайни я правят толкова отличаваща се личност сред учениците в частното училище. Кая е рядко срещано цвете, осъзнаващо в хода на сюжета, че трябва да прекъсне токсичните си взаимоотношения, за да разцъфне отново. Прави трудни избори и взима трудни решения, които сломяват духа ѝ, но неведнъж героинята доказва, че притежава непоклатима воля и неволите я правят още по-силна.

„Нямаше бог за нас“ засяга множество тежки теми. Иван и приятелите му ясно показват, че няма как да пораснат свестни деца, когато родителите им са ги оставили на произвола на съдбата, принуждават ги да правят неща, които те не искат, желаят да контролират животите им или ясно показват пренебрежението си. Самите деца имат пари, влияние и власт, но зад купоните, алкохола и наркотиците прозира най-голямата липса - обичта. Тази липса се превръща в тъмнина, която бавно ги поглъща - тъмнина, изразена в отчаяни постъпки, разрушителни избори и болезнено усещане за самота. Именно тук романът разкрива как липсата на стабилна семейна среда, емоционална грижа и истинска връзка с родителите може да подтикне личността към зависимости, агресия и саморазрушение. Авторката показва, че зад привилегиите и привидното благополучие често се крие празнота, която трудно може да бъде запълнена.

Завършвам с още едно признание - с разгръщането на първите страници вярвах, че няма да се разберем с „Нямаше бог за нас“. Не можех да схвана повествованието на онази Кая, която е готова да сподели с приятелката си за онези години. Но щом започна разказа ѝ, се потопих в силно наситените с емоции моменти, които ме разтърсваха и често караха очите ми да се насълзят. Историята ме увлече с начина, по който едно момиче преминава през самотата, впуска се в първата си любов - любов, която я разрушава, - и въпреки това намира сили да се изправи отново и да поеме контрола над живота си. Тъкмо тази искреност и сурова емоционалност направиха романа толкова въздействащ за мен. 

Любляна Славенина успява с един завладяващ стил на писане да пресъздаде първата любов, първата загуба, първият спор, първото осъзнаване, първата борба. Показва покварата върху младото поколение и че все пак има възможност човек да прекъсне този порочен кръг и да се измъкне от разрушенията.

Приказната обстановка на „Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е основната причина да харесам романа - с мъгливите гори, суровите зимни пейзажи и усещането, че магията се спотайва зад всяко дърво. Атмосферата е създадена с внимание към детайла и те потапя напълно в света на феите.

Действието се развива в алтернативна версия на нашия свят, където хората живеят със знанието, че сред тях и дълбоко в гората живеят феи. Има множество доказателства за тяхното съществуване и на тяхна база е създадена цяла дисциплина - дриадология, имаща за цел да събере всички научни трудове, статии и енциклопедии, които да дадат по-ясна представа за Приказния народ. Двете най-разпространени подгрупи обикновени феи са стадните феи, които рядко общуват извън общността си, и браунитата, които обичат да се занимават с кражби, благословии или проклятия. А всички човекоподобни феи са известни като дворцови. Дворовете им в Юсландия им се местят със снега и организират пищни балове около замръзнали езера заради обичтта си към музиката. Могат да подмамят някого в таните си и в последствие той да бъде открит жив, но с празна черупка.  

Слизайки от кораб с един сандък книги и кучето си, Емили Уайлд пристига в Храпънсвик, за да изследва Потулените - тайнствен вид феи, за които се знае много малко. Селцето не е от най-гостоприемните места за чужденци и на местните им трябва време, за да се доверят на Емили, която, всъщност, не прави никакви усилия, за да се сближи с жителите. Самата тя е интроверт, разговарящи по-лесно с феите, и честна до болка без да осъзнава как думите ѝ могат да прозвучат рязко. Под повърхността ѝ обаче се крие топло сърце и способност за дълбока лоялност и грижа. Едва ли би имала някакви приятели, ако колегата ѝ Уендъл Бамбълди не игнорираше нежеланието ѝ за контакт и не ѝ предлагаше помощта си. Нейна пълна противоположност със своята вечна усмивка и харизматичност. Но зад лекомислената му фасада се крие интелигентен, проницателен и загадъчен човек, който разбира както света на феите, така и хората. Той е лоялен, неочаквано грижовен и готов да бъде опора, дори когато не е поканен.

В романа има любовна нишка, но в интерес на истината тя е неудовлетворяваща. Моментите между Емили и Бамбълди бяха недостатъчни, за да ги възприема като двойка. Предложението на Уендъл ми дойде изненадващо и прибързано, а Емили започна да го възприема като потенциален любовен интерес именно след този момент. Финалът е претупан - спасяването на Емили става припряно и накрая трябва да ни бъде казано какво се е случило с краля на дворцовите елфи в Юсландия. 

„Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е една уютна и магическа история, представяща ни  свят, удивително близък до нашия - само че такъв, в който митовете и легендите за феите са реалност. Чрез погледа на любознателна изследователка си приромняме, че магията може да се крие и в най-обикновеното стига да сме способни да я видим. А кой знае - може би Приказният народ наистина ни наблюдава от заобикалящата ни природа. 

Четвъртата книга от поредицата разгръща историята на по-голямата сестра на Самър - Уинтър, която напуска съпруга си и се мести в по-малък град. Скъсва тоскичните си отношения с майка си и бившия си, за да може да съградина наново тези с по-малката си сестра. И там, по черния път към ранчо „Кладенец на желанията“, среща протежето на Рет Итън.

Леденото и пренебрежително отношение на Уинтър се оказва фасада, зад която крие дългогодишна семейна болка, неувереност и уязвимост. Тя вече не вярва, че заслужава любов, но продължава да я дава - пълнокръвно, безрезервно и често - без да очаква нещо в замяна. Нейната сила е в директността, с която посреща хората и ситуациите. Хареса ми, че е борбена и искрена до болка - не се страхува да бъде враждебна, когато се защитава, но под тази острота има толкова ранима и лоялна душа. Душа, която избира любов, доверие и семейна принадлежност за себе си.

Всеки, който прочете за Тео, ще открие зад усмихнатата му външност още по-мила и лоялна страна. Той се наслаждава на удоволствията от живота, но и не бяга отговорност - готов е да понесе послествията от постъпките си. Тео вече носи в себе си грижовност и лоялност и чака правилния човек, на когото да ги отдаде. Малко са мъжките персонажи, които знаят кога да говорят и кога да замълчат и да ти дадат емоционална подкрепа. Тео спада към тази рядка категория и смятам, че именно поради тази причина е толкова харесван (включително и от мен) сред читателите. 

Смятам, че отношенията между главните герои са най-големият плюс за романа. Още щом Тео среща Уинтър, усеща маската, зад която тя се крие и търпеливо ѝ показва, че е обичана именно заради несъвършенствата ѝ. Тео вижда в Уинтър не нещо, което трябва да поправи, а човек, който заслужава да бъде обичан такъв, какъвто е. Минусът е, че не се задълбочи в майчинството на Уинтър. Да, темата за бременността беше засегната, но по-скоро като фон на романтичния елемент. Липсваше ми поглед към това какво е изпитала по време на раждането и през първите месеци с новородено. 

Въпреки малките липси, които ми се искаше да бъдат разгърнати, се насладих на „Безразсъден“. Харесах динамиката между героите, атмосферата на малкото градче и семейните моменти. И е време да прочета „Безнадежден“ не само за да опозная Бо, но и за да завърша тази стопляща сърцето поредица. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук. 

От доста време „Пътят на подправките“ ми беше в списъка, но все не му идваше ред - докато най-накрая не се реших да се потопя в арабската приказка на Мая Ибрахим за магия, джинове и скрита страна, изпълнена с чудовища.

Вдъхновена от митологията, културата подправките на Близкия изток, Сахир е страна, в която копринените дрехи, оживените пазари и горещината са част от ежедневието. Земите ѝ са мистични и по тях бродят различни същества, за които сме чели в арабските приказки. Специалното на Сахир е подправката мисра, която, приета под формата на чай, дарява сили, свързани с боя, сетивата и контролиране на стихии. Тези способности идват както с психическо и физическо натоварване, така и с отговорност и престиж. 

Родена в знатен род, Имани може и да притежава някакви привилегии, но напълно сама си е заслужила мястото сред щитовете - отряд, пазещ земите от чудовища. Обучена е на стратегии и бой, върти оръжието по умел начин и е винаги готова да се изправи срещу опасността. По характер тя е горда, целеустремена и дълбоко вярваща в дълга си към родината и семейството. Имани тръгва на мисия с цел да върне брат си, когото познава най-добре, и да покаже на обществото, че е имало реална причина за действията на Атир. Но колкото по-назад остава град Калия зад гърба ѝ и колкото по-навътре навлиза в царство Алкиба, толкова повече се разклаща представата ѝ за вярност и чест. Срещите с различни култури, хора и джина Кейн я карат да постави под съмнение всичко, което е приемала за даденост.

Като по-голям брат и чудесен войн, Атир е човекът, от когото Имани се вдъхновява. Въплъщение на дисциплина и самоотвержен дълг, години наред той е защитавал Калия, докато не осъзнава, че външния свят също страда, а Сахир може да помогне, въпреки че не иска да го прави. Като най-малкото дете в семейството, Амири търси начин да се различава от брат си и сестра си. Тя е импулсивна, откровена до болезненост и нетърпелива да се докаже. Неведнъж неудобните ѝ въпроси карат околните да се замислят над вярванията си. Като древен джин Кейн е свикнал да се представя като загадъчно и мистериозно създание. Със сигурност знае много тайни и истини за Сахир и Алкиба, но вътрешно все още не се е отърсил от предателството към него в миналото. 

Романът „Пътят на подправките“ завладява с живописните си описания, които пренасят читателя в един свят на величествени пейзажи, но мрачни и опасни легенди. Мая Ибрахим умело втъкава арабската култура във всеки детайл, създавайки автентична атмосфера. Дебютният ѝ роман поставя основите на политически интриги, сложни взаимоотношения и тайни, които оставят читателя нетърпелив за следващата страница.

Понякога големият шум около една книга създава очаквания, които е трудно да бъдат оправдани, и именно това ми се случи с „Алената вещица“. Лично за мен тя не блести с нещо запомнящо се и не успя да ме впечатли въпреки потенциала, който притежава.

След преврат правителството на Новата република, някога управлявана от сестрите кралици, преследва, залавя и убива жените със заклинателните белези, определящи ги като вещици. Тези белези се получават от порязванията, тъй като магията в този свят изисква кръв. Колкото по-прясна е кръвта, толкова по-мощно е заклинанието. Ако една вещица обаче е неопитна, то може да се обърне срещу нея и да я нарани. Заклинанията могат да се разделят условно на три категории - мираж: обикновени илюзии с кратка продължителност; минор: средни заклинания като запалване на свещ без кибрит; маджора: мощни заклинания като смърт. На този фон оживяват героите, принудени да избират между дълга към короната и собствените си възгледи. 

Рун е олицетворение на двойнствения образ. Сред аристократичните среди се държи като повърхностна благородничка, вълнуваща се единствено от балове, рокли и клюки. Под тази фасада обаче се крие буден ум и стратегическо мислене. Когато е нужно, дори се преструва, че наистина е предала баба си - непреклонна вещица, бореща се до самия си край, за да прикрие самоличността си на Алената пеперуда - символ на надежда. Предпочита да живее с чувството за вина, знаейки че така защитава невинните. Рун проявява смелост и състрадателност, любопитна е за заобикалящата я среда и успява да се доверя в свят, изпълнен с предатели. 

Ловец по призвание Гидиън хладнокръвно и практично преследва вещиците и не си позволява да изпитва съчувствие към тях заради травмата, нанесена му от една от посестримите им. Като син на шивачи, издигнал се сам в йерархията, той не умее да играе игрички като останалите аристократи и е до болка искрен. Не се притеснява, че думите му могат да наранят някого и именно увереността, решителността и предаността, които показва, го правят толкова добър сред Кървавата гвардия. Гидиън вижда колко проницателна е Рун и колкото повече време прекарва в нейната компания, толкова повече започва да я харесва. 

„Алената пеперуда“ първоначално ме впечатли с магическата си система, в която за да получиш нещо, трябва първо да дадеш от себе си. Исках обаче да видя повече заклинания и по-задълбочено обучение от страна на Рун. Главните герои имат моите симпатии, но отношенията им се развиха прекалено бързо и наивно спрямо различните им възгледи. Разкритията за самоличността на един от приближените на Рун ми харесаха и признавам, че не ги очаквах. 

Дебютният роман на Емилия Харт превзе и българските книжни среди, когато бе издаден от „Лабиринт“. Прочетох го още през февруари и изминалите месеци само потвърдиха тогавашното ми мнение, че „Непокорните“ имаше потенциал с историята си за женската сила, която е предавана чрез поколенията жени, които носят магията без да я искат и я усещат повече като товар. 

Ще започна с Кейт, защо като моя съвременница очаквах да е тази независима жена, която още с първото унижение ще се отдръпне от потисника си, защото в 21. век има цялата свобода сама да постига целите и мечтите си. Авторката обаче е искала да представи онези жени, които се поддават на обаянието и постепенно и несъзнателно се оказват зависими от половинките си. Началото ми хареса - Кейт намери сили да избяга и да изгради нов живот. Но вместо да видя този процес по оздравяване, всъщност получих само части от него. Осъзнавам, че напредъкът е деликатен и постепенен, но трите страници, в който Кейт осъзнава, че ще защити най-святото от съпруга си, не ми бяха достатъчни. Обобщено написано прочетох за промяна, но не я проследих. 

Единствената героиня към която имам по-дълбоки симпатии, е Вайълет. Копнее за нови знания, да види света, да е независима. Общещството, в което живее обаче, не ѝ позволява да се развие и диктува бъдещето ѝ. За момент Вайълет се огъва под властния си баща, но възродената ѝ връзка с природата ѝ припомня защо толкова много обича градината зад имението - там открива спокойствие, уюти приятелство. Тя черпи енергия от заобикаляща я среда и ѝ помага да устои на обществения натис, но в крайна сметка Вайълет остава пленница на своята епоха. Години по-късно обаче вижда лъч надежда в малкото момиче с буйна тъмна коса.

Гласът на хилядите жени, заклеймявани като вещици заради свободолюбиво мислене и опърничевост, е Алта. В начина, по който лекува и по който страда, ясно си личи нейното състрадание и съпричасност към околните. Научена е, че природата е дар, който трябва да се цени и пази. Така и не разбрах обаче напълно нейната роля в романа - защо историята ѝ е разказа и как нейното преживяване е свързано с Вайълет и Кейт. Поредният образ с пропилян потенциал.

„Непокорните“ се опитва да изгради разказ за женската устойчивост през три различни епохи, но идеята за оцеляването се повтаря в две от трите сюжетни линии. Вместо разнообразие в женските съдби, получаваме вариации на едно и също - бягство и мълчание. Липсва образ на жена, която оцелява и не се крие. Затова, макар романът да притежава атмосфера и добра идея, той така и не успя да ме убеди, че женската сила тук е истински свободна.