Още с „Един тъмен прозорец“ Рейчъл Гилиг се превърна в нова любима писателка за мен. Знае как да изгради готическа атмосфера, която по такъв начин те обгръща, че самият ти ставаш част от сюжета. Друго, което ми харесва в нейния стил, е, че историите, които пише, се разгръщат в едва две книги без излишен пълнеж. 

Много отдавна едно сираче започнало да сънува и да предсказва според каменните предмети, което виждало – монета, мастилница, весло, камбанка и совалка. А над тях кръжала нощната пеперуда. Божествата, които ги владеели, били наречени Знамения, а мястото и хората, които тълкували техните послания - Катедралата на съновиденията и нейните Пророчици. Единствено момичетата сираци могат да станат Пророчици и само те гадаят чрез сънищата. Мистичният ритуал е болезнена и травматична - Пророчицата трябва да се удави и по този начин да сънува и да получат видения от Знаменията. 

Откакто се помни, Шест се дави и сънува. Тълкува виденията и копнее за обичта на игуменката. Животът ѝ преминава зад стените на Катедралата заедно с останалите Пророчици, които са се превърнали в нейни сестри. Шест е доволна от живота си и е най-покорната и всеотдайна от всички. Изпълнява задълженията си без да се оплаква и не се интересува от социалните интриги, съперничества и манипулациите за власт. Навлязла е в една рутина на сънища, пророчества, болка и лишения, докато другите Пророчества не започват мистериозно да изчезват точно преди да се навършат десет години от службата им и да бъдат свободни от Катедралата. Въпреки страха Шест тръгва да търси истината и по този начин се откъсва от влиянието на игуменката. Истината е, че Шест е покорната Пророчица, готова на всичко за управляваща институция, която я отделя от света и я лишава от нормалните взаимоотношения. Постепенно научава Блян в каква изкусна лъжа съществува. Бавно Шест, разбирайки как нейните страдания, преданост и жертви са се оказали напразни, се отказва от ролята си на безгласна Пророчица и си връща себе си - Сибил Делинг, която има право на собствен избор и лични желания. 

Катализаторът на цялата тази промяна е рицарят Рори - противоречива личност заради възгледите си. Макар да се е заклел във вярност към крал Бенедикт Кастор Трети, той има свой морален компас и остава скептичен към вярата, ритуалите и Катедралата на съновиденията. Като момче е бил крадец, после попада под опеката на един от васалите, но животът му продължава да бъде изпълнен със съмнения и вътрешни борби. Това го прави устойчив, но същевременно критичен към институции и готов да постави под въпрос неща, които мнозина приемат за даденост. Травмите му са оформили човек, който предпочита да мълчи, вместо да споделя, и да действа, вместо да се оправдава. Запознанството му с Шест променя вижданията му и приоритетите му. Става неин съюзник и ѝ помага да открие сестрите си. Рори е неин щит, но и човекът, който вижда под маската ѝ. Тя пък го кара да се изправи пред собствените си чувства, вместо да ги заключва зад дълга и самоконтрола. Между тях има привличане, което е едновременно нежно и опасно, защото и двамата знаят, че могат да се наранят, но и могат да си бъдат единственото истинско убежище. 

На този етап Рейчъл Гилиг е кралицата на готиката. Описанията на Блян, атмосферата на Катедралата, историята за Знаменията и сънищата на Шест бяха толкова завладяващи, че не осъзнах кога съм прочела първите стотина страници. Възхищавам се на Шест и нейните премеждия и как до последно се бори за правдата. Понякога имах чувството, че сюжетът не помръдваше, но щом героите пристигнаха в Скалите Белидайн, където се намира Скръбната тъкачка, и научиха историята ѝ, последните глави бяха прочетени на един дъх. 

Ревю на „Един тъмен прозореца“ - тук.

Примирила съм се че от толкова прочетени фентъзи романи, вече няма как някой да ме изненада с нещо ново. Вече, започвайки нов роман, се надявам просто да ми хареса дотолкова, че да го запомня. Въпреки че в „Живак“ има множество познати тропи, Кали Харт има оригинални идеи, представени по успешен начин.

Когато започнах „Шест алени жерава“ не предполагах, че Райкама ще се превърне в толкова интригуващ персонаж. В първата книга от дуологията е представена като студената и усамотена мащеха. С проклятието, което хвърля върху Шиори и братята ѝ, се превръща в злодей, но в края се разбира, че действията ѝ са продиктувани от защита и обич. А в „Обещанието на дракона“ в няколко глави е представено родното място на Безименната кралица и част от нейното минало като момичето със змийското лице.

„Сияйно проклятие“ е така желаната предистория на Чанари - момичето, пожертвано от баща си и белязано от демонско проклятие, но и дарено със сила от змиите. Въпреки физическата си трансформация и социалната изолация, тя не се превръща в жертва на съдбата си, а избира да бъде любяща сестра, която открива красотата в малките неща. Многопластовият ѝ образ е интересен за проследяване, защото едновременно е прокълната и благословена, уязвима и непоколебима. Въпреки че Чанари и Ванна са пълни противоположности, между тях съществува дълбока, неподправена обич - те се подкрепят, пазят гърбовете си и избират една друга пред всичко. Чанари търпи безразличието и нападките от баща си само за да види сестра си щастлива. След проклятието змиите се превръщат в нейно истинско семейство - те я приемат, обучават и ѝ разкриват тайните на света, който никога не я е разбирал. В тях тя намира сила, принадлежност и уважение, което ѝ е отказано от хората.

 а

Авторката обогатява света на Лор'ян и най-накрая представя островите Тамбу, обвити в тайнственост и митове. Като роднината на демоните, местните са научени от ранна възраст да живеят в баланс с тях. Почитат ги, но и ги уважават дотолкова, че да странят. По принцип самите демони са слабо засегнати в „Сияйно проклятие“, но пък този абзац ми дава идеалната възможност да споделя, че те, като видове, са разнородни. Най-силните могат да откраднат душите на хората или пък да омагьоса други демони под своята власт. В историята се засяга и конфликтът между змии и дракони, като змиите някога са имали крила, които са били отнети от драконите, водещо до вековна вражда между двата вида. Имам чувството, че Елизабет Лим ще дава по парченца информация за Лор'ян в различните поредица. За което нямам нищо против. Даже се вълнувам. 

Наистина имах нужда от предисторията на Райкама, защото исках да науча причината да се премести на такова далечно място и да се съгласи да стане доведена майка на седем деца. Както споделих, Чанари не е получавала много любов, но това не я отказва да дава от обичта си. И за да разберем държанието на Райкама, беше необходимо да се запознаем с по-младото ѝ аз заедно с всичките ѝ трудности и постижения.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук. 

В „Обещанието на дракона“ Шиори отново тръгва на приключение, като този път изследва дълбините на драконовото кралство Ай'лонг, за да изпълни обещанието, което е дала на мащехата си. Защото обещанието не е целувка на вятъра, което можеш да захвърлиш безгрижно.

Кралството на драконите е красиво и плашещо място. Разположено в дълбините на океана, то е обгърнато от древна магия, която не се подчинява на човешки или божествени закони. Драконите живеят по свои правила, а сделките им винаги крият уловка, защото условията им рядко са напълно ясни. Перлата им, източник на сили и слабости, е обещание, което дарява със сили, но и обвързва с тяхната воля. Престоят на Шиори в Ай'лонг показва цялата красота и измамност на кралството, но и опасността, криеща се зад всяка усмивка и обещание. Самите дракони не са нито чудовища, нито съюзни, а древни създания, уважаващи само тези, които умеят да играят тяхната игра. Лим майсторски разкрива двуличната им природа, като ни показва, че магията има цена, а доверието - граници.

Трябва да призная, че Шиори продължава да се променя положително. Тя вече владее силата си и ясно избира как да я използва, дори когато това ѝ коства усилия. По-зряла и сдържана е, но все така пламтяща отвътре. В „Обещанието на дракона“ ясно се вижда как започва да носи тежестта на силата си с отговорност, а не с импулс. Научава се да прощава, да слуша и да поставя граници. Шиори е смела, но не безстрашна. Въпреки страха и съмненията си, не се отказва пред всичките препятствия, съпътстващи изпълнението на даденото от нея обещание. И точно тази смесица от смелост, несигурност и неподправена доброта прави образа ѝ толкова лесен за обичане.

В „Обещанието на дракона“ Шиори се научава да разбира мотивите на близките си хора дори и те да я нараняват. Връзката ѝ с Райкама, изпълнена с недоизказаност и премълчаване, е точен пример, защото принцесата вече разбира действията на мащехата си. Прощава ѝ и спира да я съди. Отделно Шиори е готова на всичко, за да защити хората, които обича. Дори ако това означава да постави себе си в опасност. С Такан отношенията ѝ се задълбочават и връзката им се гради на стабилен съюз, изграден върху взаимна грижа и доверие, които устояват на изпитанията. А братята ѝ остават нейната емоционална опора - дом, който винаги ще защитава.

Дуологията се оказа истинско съкровище в библиотеката ми. Признавам, че началото ми с първата книга беше трудно и заради това не очаквах да се потопя така дълбоко в света на Киата, нито да се привържа към героите. Но с всяка следваща страница се потапях в приключението на Шиори и продължавам да твърдя, че нейното израстване като персонаж е едно от най-добрите, за които съм чела през последните години.

Реню на първа книга - тук.

Големият град може и да предлага възможности и да сбъдва мечтите, но в замяна взима своето - дълги часове, прекарани на път за работа, в работене и вършене на чужди задачи. Животът се превръща в стресиращо оцеляване и в един момент човек си прави равносметка и осъзнава, че почти нищо не е постигал в личен план.

След инфарктът на шефа ѝ Джийни осъзнава, че не иска живот, в който работата изцежда всичко от нея. Напуска големия град, приемайки предложението на леля си да поеме местното кафене. Със смесица от страх и колебание, тя постепенно свиква с новия си живот, потапя се в рутината на кафето, разговорите с новите приятелки и срещите с фермера Логан. Джийни е забавна, жизнена и добронамерена - лесно се сприятелява и успява да внася радост в живота на хората около себе си. Когато си науми нещо, измисля най-различни, понякога пресилени решения, което я прави чаровна, но същевременно понякога я поставя в нереалистични ситуации. Въпреки симпатичната ѝ енергия и стремежа ѝ да открие своето място, героинята остава леко повърхностна и понякога предсказуема

Логан определено имаше потенциал да спечели симпатиите ми. Той е мил, добър и всеотдаен - човек, който винаги е готов да помогне на нуждаещите се и който се грижи за общността си. Само че се дразнех на нерешителността му. Да, бил е наранен и изоставен и целият град е станал свидетел на случилото се, което го е направило по-предпазлив. Но като зрял мъж би трябвало да знае как да комуникира открито с жената до себе си. Вместо това Логан понякога се затваря в собствените си съмнения, позволява им да го объркат и отблъсква Джийни с неверни предположения.

Главната причина да посегна към „Кафене Пъмпкин Спайс“ беше именно есенната атмосфера, която обещаваше уют, аромат на кафе и тиквени сладкиши. И наистина, в началото описанията са очарователни - по улиците на Дрийм Харбър падат златисти листа, витрините са украсени с тикви, а въздухът ухае на канела и карамфил. Лори Гилмор успява да създаде усещане за топлина и спокойствие, което веднага те потапя в сезона. Само че тези моменти са малко и с напредването на историята есенният дух постепенно се губи. Очаквах повече сцени в самото кафене - моменти, в които Джийни се учи да прави кафе, да общува с клиентите и да намира удоволствие в малките детайли на новата си работа. Вместо това авторката просто споменава тези действия, без да им придаде дълбочина.

Книгата е лека и приятна, с типично уютно настроение и усещане за ново начало. Героите са симпатични, но им липсва дълбочина, а романтичната линия остава твърде повърхностна и предвидима. Все пак книгата е подходящ избор, ако търсите нещо леко и ненатоварващо - история, която се чете бързо, дори и да не оставя трайна следа.