„Нощногибел“ от Алекс Астър

Айсла Краун спечели любовта на двама могъщи владетели и разруши проклятията, които тормозеха шестте народа на Искронишка векове наред, но малцина знаят истинския произход на нейните сили.

След жестокото предателство, разбило сърцето ѝ, Айсла предпочита да опознава прелъстителните тайни на острова, вместо да поеме задълженията си на кралица на две от владенията. Ала бедите не идват сами и някои от другите владетели не просто не приемат победата ѝ спокойно, но и не вярват, че издигането ѝ на власт е заслужено. И са готови на всичко да я спрат.

Докато смъртта се носи към Искронишка и тайните от миналото започват да се разплитат, Айсла трябва да претегли своята отговорност към народа си срещу капризите на най-опасния предател от всички: собственото си сърце.

„Искронишка“ е една от любимите ми книги за изминалата година и може би заради това забавях прочитането на „Нощногибел“. Притеснявах се, че няма да ми е интересна и магията от първата книга ще е изчезнала. Тези мои притеснения се оказаха неоправдани и в продължението Алекс Астър хвърля светлина върху народа на Волнестрия, сблъсква Айсла с нови интриги и разкрива тайни, свързани с миналото на героите.

Вече с две кралства, които трябва да води, Айсла се изправя пред предизвикателството да приеме новата власт, идваща с отговорността за невинните хора и тяхното оцеляване. За разлика от „Искронишка“ тук тя вече е по-решителна и започва да действа според собственията си вярвания. Първата крачка е решението ѝ да опознае Волнестрия, защото до този момент тя възприема короната като бреме. Желае да е сред хората си и взаимно да се опознаят, като по този начин да разбере истински нуждите на поданиците. Докато се опитва да отключи силите си и да ги овладее, Айсла открива тъмнината в себе си. Тъмнина, която, с опознаването, спира да я плаши и всъщност ѝ дава така нужният стимул да се изправи пред съмненията си. Тъмнина, която ѝ показва колко могъща може да бъде. И Айсла вече върви по този път.

Не харесвам любовните триъгълници и ги избягвам. Грим/Айсла/Оро обаче е едно от малките изключения, защото те отразяват двете личности на Айсла. В „Искронишка“ клонях повече към Оро - като крал на Слънцестрия той буквално може да се приеме за светлината, към която Айсла се стреми. Оро я подкрепя и защитава и до голяма степен заслугата за усвояването на силите си героинята дължи на него. Той излъчва спокойствие, доверие и стабилност. От самото начало Оро я приема за съюзник и вижда потенциала в нея. От друга страна, Грим представлява тъмнината, криеща се в Айсла. Владетелят на Нощносянка също е преживял множество болки и поради тази причина успява да разбере страховете и вината ѝ. Айсла не се стреми да бъде перфектна в негово присъствие и знае, че дори и да сгреши, няма да бъде съдена. Така че след края на „Нощногибел“ клоня именно към Грим.

Неведнъж съм казвала колко обичам светът да се обогатява. Втората книга е посветена на Нощносянка и авторката показва атмосферата на родното място на Грим. То е изтъкано от мрак и тъмнина. Носи се усещането за опасност и гибел, а магията се позовава на манипулация на сенките. Волнестрия също се разгръща - заедно с Айсла читателят вижда дивата красота на острова - гъсти гори, буйни реки, тучна зеленост. Магията е свързана с емоциите на обитателите и колкото по-силни са те, толкова по-голяма е възможността за непредсказуеми ефекти. Най-интересното обаче е, че някога, много отдавна, създателите на Искронишка са избягали от свят, съставен от петте кралства. Останала е малко информация за него, но явно част от магията действа по различен начин и порталът за света се намира именно във Волнестрия.

„Нощногибел“ е заслужено продължение на поредицата, в което израстването на Айсла е централно за сюжета. Светът, изпълнен с магия и мистерии, е добре изградена основа, а интригите между владетелите продължават. Темпото на действието в средата на романа обаче беше бавно и на моменти забавяше напрежението, с което получи четири звезди.

Ревю на първа книга - тук.