Четвъртата книга от поредицата разгръща историята на по-голямата сестра на Самър - Уинтър, която напуска съпруга си и се мести в по-малък град. Скъсва тоскичните си отношения с майка си и бившия си, за да може да съградина наново тези с по-малката си сестра. И там, по черния път към ранчо „Кладенец на желанията“, среща протежето на Рет Итън.

Леденото и пренебрежително отношение на Уинтър се оказва фасада, зад която крие дългогодишна семейна болка, неувереност и уязвимост. Тя вече не вярва, че заслужава любов, но продължава да я дава - пълнокръвно, безрезервно и често - без да очаква нещо в замяна. Нейната сила е в директността, с която посреща хората и ситуациите. Хареса ми, че е борбена и искрена до болка - не се страхува да бъде враждебна, когато се защитава, но под тази острота има толкова ранима и лоялна душа. Душа, която избира любов, доверие и семейна принадлежност за себе си.

Всеки, който прочете за Тео, ще открие зад усмихнатата му външност още по-мила и лоялна страна. Той се наслаждава на удоволствията от живота, но и не бяга отговорност - готов е да понесе послествията от постъпките си. Тео вече носи в себе си грижовност и лоялност и чака правилния човек, на когото да ги отдаде. Малко са мъжките персонажи, които знаят кога да говорят и кога да замълчат и да ти дадат емоционална подкрепа. Тео спада към тази рядка категория и смятам, че именно поради тази причина е толкова харесван (включително и от мен) сред читателите. 

Смятам, че отношенията между главните герои са най-големият плюс за романа. Още щом Тео среща Уинтър, усеща маската, зад която тя се крие и търпеливо ѝ показва, че е обичана именно заради несъвършенствата ѝ. Тео вижда в Уинтър не нещо, което трябва да поправи, а човек, който заслужава да бъде обичан такъв, какъвто е. Минусът е, че не се задълбочи в майчинството на Уинтър. Да, темата за бременността беше засегната, но по-скоро като фон на романтичния елемент. Липсваше ми поглед към това какво е изпитала по време на раждането и през първите месеци с новородено. 

Въпреки малките липси, които ми се искаше да бъдат разгърнати, се насладих на „Безразсъден“. Харесах динамиката между героите, атмосферата на малкото градче и семейните моменти. И е време да прочета „Безнадежден“ не само за да опозная Бо, но и за да завърша тази стопляща сърцето поредица. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук. 

От доста време „Пътят на подправките“ ми беше в списъка, но все не му идваше ред - докато най-накрая не се реших да се потопя в арабската приказка на Мая Ибрахим за магия, джинове и скрита страна, изпълнена с чудовища.

Вдъхновена от митологията, културата подправките на Близкия изток, Сахир е страна, в която копринените дрехи, оживените пазари и горещината са част от ежедневието. Земите ѝ са мистични и по тях бродят различни същества, за които сме чели в арабските приказки. Специалното на Сахир е подправката мисра, която, приета под формата на чай, дарява сили, свързани с боя, сетивата и контролиране на стихии. Тези способности идват както с психическо и физическо натоварване, така и с отговорност и престиж. 

Родена в знатен род, Имани може и да притежава някакви привилегии, но напълно сама си е заслужила мястото сред щитовете - отряд, пазещ земите от чудовища. Обучена е на стратегии и бой, върти оръжието по умел начин и е винаги готова да се изправи срещу опасността. По характер тя е горда, целеустремена и дълбоко вярваща в дълга си към родината и семейството. Имани тръгва на мисия с цел да върне брат си, когото познава най-добре, и да покаже на обществото, че е имало реална причина за действията на Атир. Но колкото по-назад остава град Калия зад гърба ѝ и колкото по-навътре навлиза в царство Алкиба, толкова повече се разклаща представата ѝ за вярност и чест. Срещите с различни култури, хора и джина Кейн я карат да постави под съмнение всичко, което е приемала за даденост.

Като по-голям брат и чудесен войн, Атир е човекът, от когото Имани се вдъхновява. Въплъщение на дисциплина и самоотвержен дълг, години наред той е защитавал Калия, докато не осъзнава, че външния свят също страда, а Сахир може да помогне, въпреки че не иска да го прави. Като най-малкото дете в семейството, Амири търси начин да се различава от брат си и сестра си. Тя е импулсивна, откровена до болезненост и нетърпелива да се докаже. Неведнъж неудобните ѝ въпроси карат околните да се замислят над вярванията си. Като древен джин Кейн е свикнал да се представя като загадъчно и мистериозно създание. Със сигурност знае много тайни и истини за Сахир и Алкиба, но вътрешно все още не се е отърсил от предателството към него в миналото. 

Романът „Пътят на подправките“ завладява с живописните си описания, които пренасят читателя в един свят на величествени пейзажи, но мрачни и опасни легенди. Мая Ибрахим умело втъкава арабската култура във всеки детайл, създавайки автентична атмосфера. Дебютният ѝ роман поставя основите на политически интриги, сложни взаимоотношения и тайни, които оставят читателя нетърпелив за следващата страница.

Понякога големият шум около една книга създава очаквания, които е трудно да бъдат оправдани, и именно това ми се случи с „Алената вещица“. Лично за мен тя не блести с нещо запомнящо се и не успя да ме впечатли въпреки потенциала, който притежава.

След преврат правителството на Новата република, някога управлявана от сестрите кралици, преследва, залавя и убива жените със заклинателните белези, определящи ги като вещици. Тези белези се получават от порязванията, тъй като магията в този свят изисква кръв. Колкото по-прясна е кръвта, толкова по-мощно е заклинанието. Ако една вещица обаче е неопитна, то може да се обърне срещу нея и да я нарани. Заклинанията могат да се разделят условно на три категории - мираж: обикновени илюзии с кратка продължителност; минор: средни заклинания като запалване на свещ без кибрит; маджора: мощни заклинания като смърт. На този фон оживяват героите, принудени да избират между дълга към короната и собствените си възгледи. 

Рун е олицетворение на двойнствения образ. Сред аристократичните среди се държи като повърхностна благородничка, вълнуваща се единствено от балове, рокли и клюки. Под тази фасада обаче се крие буден ум и стратегическо мислене. Когато е нужно, дори се преструва, че наистина е предала баба си - непреклонна вещица, бореща се до самия си край, за да прикрие самоличността си на Алената пеперуда - символ на надежда. Предпочита да живее с чувството за вина, знаейки че така защитава невинните. Рун проявява смелост и състрадателност, любопитна е за заобикалящата я среда и успява да се доверя в свят, изпълнен с предатели. 

Ловец по призвание Гидиън хладнокръвно и практично преследва вещиците и не си позволява да изпитва съчувствие към тях заради травмата, нанесена му от една от посестримите им. Като син на шивачи, издигнал се сам в йерархията, той не умее да играе игрички като останалите аристократи и е до болка искрен. Не се притеснява, че думите му могат да наранят някого и именно увереността, решителността и предаността, които показва, го правят толкова добър сред Кървавата гвардия. Гидиън вижда колко проницателна е Рун и колкото повече време прекарва в нейната компания, толкова повече започва да я харесва. 

„Алената пеперуда“ първоначално ме впечатли с магическата си система, в която за да получиш нещо, трябва първо да дадеш от себе си. Исках обаче да видя повече заклинания и по-задълбочено обучение от страна на Рун. Главните герои имат моите симпатии, но отношенията им се развиха прекалено бързо и наивно спрямо различните им възгледи. Разкритията за самоличността на един от приближените на Рун ми харесаха и признавам, че не ги очаквах.