"Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн

Добре дошли в „Циркът на мечтите“: в тези бяло-черни раирани палатки ви очаква уникално преживяване – ще се изгубите в лабиринт от облаци, ще бродите безцелно през тучни ледени градини и ще се взирате учудени в татуираната акробатка, която се прегъва в малка стъклена кутия.

Зад дима и огледалата обаче се крие жестоко състезание – дуел между двама млади илюзионисти. Находчиви врагове инструктори са обучили още от малки Силия и Марко специално за тази цел. От състезателите остава скрита жестока истина – съревнованието е безпощадна игра, в която само един ще оцелее, а циркът е сцената за забележителните битки на въображението им.

Но когато Силия и Марко наивно се впускат с главата напред в своята любов, инструкторите им се намесват и предизвикват опасни последствия.

Еха... От доста време не ме беше грабвала някоя книга. От началото до самия край на "Нощният цирк" магията бе на преден план, а самият цирк ме погълна и ме остави да се лутам между различните му шатри, в които се криеха истории, оставени от толкова различни хора, почувствали циркът като свой дом.

Книгата проследява историята на двама илюзионисти - Силия и Марко. Детството им протича по коренно различен начин. А също и тяхното обучение. Единия прилага повече практика, докато другия - теория. Радвам се, че любовната им връзка се разви с бавни темпове. Не бе онзи тип "любов от пръв поглед", което е плюс, тъй като щеше да стане доста голямо клише. Двамата се допълваха взаимно, защото въпреки еднаквата им магия, те бяха коренно различни хора и постъпваха по-различни начини. Удивих се на лекотата, с която разкриваха уменията си без да се притесняват един от друг.

Определено Силия бе главният герой в тази история. Нямаше значение коя година бе - тя винаги присъстваше. Не очаквах да ми допадне толкова много. Може би, защото вярвах, че е същата като своя баща - леко арогантна, чакаща всички да ѝ се кланят. Но за добро или лошо, Силия се бе метнала на майка си - остроумна, мила и готова на всичко, за да впечатли хората около нея. В началото ми беше доста жал за нея, виждайки я през какво преминава. Обаче това нейно обучение я направи толкова добра магьосница. Не осъзнавах до каква голяма степен тя е част от цирка. Знаех много добре, че той е нейната сцена за изяви, но не очаквах, че цирка се е вплел в душата ѝ. Че без нея, "Le cirque des Rêves" ще стане на прах. Заобичах страшно много връзката ѝ с близнаците. Силия се явяваше като тяхна учителка, но толкова по-различна от баща си в неговата роля - нито един път не ги накара да направят нещо. Неин приоритет бе те да имат възможността да отказват, защото тя така и не бе получила тази способност.

Харесах Марко, най-вече заради добротата му към всекиго. Впечатлена съм от неговата книга, пълна с най-различни рисунки и снимки, текстове написани с йероглифи и специални знаци. Марко има едно невероятно въображение, което постепенно се превръща в реалност и аз много исках наистина да се намирам в книгата и да видя с очите си всички тези нови шатри, в които се появят от коя коя по-красива въртележка със собствена история. Обаче се надявах да науча повече за връзката му с Изобел. Може би това бе минуса на книгата - нямаше информация за останалите герои. Как са придобили силите си, от какво семейство са или как са попаднали на г-н Чандреш Лефевр.

Попет и Уиджит се превърнаха в едни от любимите ми герои. Близнаците, които имаха късмета да се родят в нощта на откриването на "Le cirque des Rêves", влязоха под кожата ми. Очаквах всяка една глава, за да видя дали тези малки сладури ще се появят. Също както със Силия, четях с интерес как порастват и стават част от цирка. До края на книгата бях свикнала, когато кажа цирк, в съзнанието ми да се появят техните образи - две дечица с рижава коса, облечени в бял и черен костюм, играейки си с котенца. Харесах връзката, която двамата изградиха със Силия. Както казах тя зачиташе тяхното мнение и нито веднъж не я видях да ги кара да вършат нещо против тяхната воля. Силите, които притежаваха бяха доста интересни - Попет можеше да чете и вижда бъдещето по звездите, а пък Уиджит можеше освен да съхранява своите истории в буркани, да чете хората само като ги погледне. Удивителни деца. За едно още по-удивително място.

Бейли също ми стана симпатичен. Неговите глави се развиваха в бъдещето и това ми даваше възможност да надникна в цирка години след като е отворен. Все още ли е толкова магичен? Продължава ли да се появява от нищото? Още ли е сцена за илюзионистите? Да, да и пак да. Бейли моментално беше приет от цялото "семейство" на Попет и Уиджит и смятам, че това повлия на неговото решение в края на книгата.

Направи ми голямо впечатление колко задружни бяха членовете на цирка. Още в нощта на отварянето му се сплотиха, най-вече заради раждането на близнаците. Толкова бях погълната от обстановката на "Le cirque des Rêves", че все още жадувам за повече информация относно него и всички герои. Магията със сигурност беше най-голямата част от цялото представление, заедно с мистерията, която караше толкова хора от целия свят да се редят на опашки и да чакат отварянето на това магично място. А още повече харесах времевият период в историята, а именно - викторианската епоха! Луда съм по този период. Толкова много исторически моменти, Англия - в своя разцвет и красивите сгради, които до ден днешен са произведения на изкуството...

Препоръчвам книгата и с двете ръце! Ако се нуждаете от място, в което въображението взима превес, хора с най-различни и интересни дарби ви предоставят един нов свят, а магията е неотлъчно до тях, то "Нощният цирк" е точно за вас.