„Мраколуние“ от Джей Кристоф

Многото бяха един.

И пак ще бъдат.

Трябва да възстановиш целостта на счупеното, Мия. Трябва да върнеш вълшебството на света. Да възстановиш равновесието между нощта и деня, както е било в началото. Едно слънце. Една нощ. Една луна. Равновесие.

След финала на „Божигроб“ очаквах с нетърпение третата книга да пристигне. През тези дни на чакане се появиха големите очаквания за финала на историята на Мия. За съжаление, те не се оправдаха напълно. Имаше моменти, в които описанията, които по принцип обичам, ми пречеха да се насладя на действията. Разбира се, като компромис се появиха нови герои, стари познайници, като Соколите, и ми направи впечатление, че Джей Кристоф не се притеснява да убива героите си, без значение дали са второстепенни или не. И тук е времето да кажа, че ще има спойлери от предишните две книги, така че тези, които не са ги чели, да продължат с четенето на своя отговорност.

Само за няколко минути светът на Враната се променя. Убива последните двама души, виновни за смъртта на родителите ѝ и открива, че малкото ѝ братче е живо и изненада - син на Скайва. Още в „Божигроб“ Мия започна да се променя - вече не виждаше ситуациите само като Острие, а и като гладиатор. В тази книга тя получи възможност да се покаже в нова светлина - в тази на по-голямата сестра. Радвам се, че преводачът е използвал думата „кака“, защото доста рядко се среща в книгите. Да се върна на Мия... доволна съм от това, че Джей Кристоф до последно изграждаше образа ѝ. В началото научи доста нови неща и ѝ трябваше време да ги осмисли и приеме като истина, с което се справи доста добре. От друга страна, на Мия ѝ трябваше повече време, за да започне да вярва в съдбата си, свързана с Короната на Луната. 

Eдин от новите герои е брат ѝ Йонен, който в началото едвам търпях. Държеше като типичното хлапе от богато и високопоставено семейство - капризен и очакващ всеки да прави това, което той му каже. Мия обаче му показа нов, по-различен свят и той промени Йонен. Доста време му отне да свикне с мисълта, че тя му е сестра и всячески се опитваше да избяга от нея, но постепенно я опазна и видя колко грижовна сестра е Мия. На края на книгата постъпи не както аз исках, но смятам, че без неговата роля нямаше да има страхотната битка на Мия с врага. Друг нов герой е Облака Корлеоне, който веднага харесах. Шегаджия и определено непочтен мъж, но какво да се очаква от пират. Разликата му от другите пирати е, че има добро сърце и е верен приятел на тези, които го заслужават.

Източник

Когато Ашлин се появи в „Божигроб“, не знаех каква ще бъде нейната роля. До последно смятах, че ще предаде Мия, но се изненадах приятно, когато узнах, че ѝ помага. Още по-изненадана останах от решението на Джей Кристоф да ги направи двойка, защото в началото ги възприемах само като приятелки. Цялата втора книга ми служеше като възможност да свикна с идеята за тях двете. Чак в „Мраколуние“ разбрах защо Мия държи на Аш толкова много. Все пак Ашлин също бе учила в Червената църква, знаеше как да манипулира хората за своя сметка и винаги бе готова да се отбранява и да води труден живот. Аш обаче показа и друга страна - мила, внимателна и подкрепяща любимата си. За убийца си спазваше дадената дума (само към любимите хора). Даде дума на Мия, че ще бъде до нея до самия край, и направи всичко възможно по силите си да спази обещанието си. В началото Ашлин имаше доста търкания с Трик, което си в реда нещата, имайки предвид случката от „Нивганощ“, но се радвам, че все пак намериха общ език.

Искам да обърна внимание на Адонай и Мариел, които в първата книга въобще не ми правеха голямо впечатление. Някъде в началото на „Мраколуние“ се сетих за тях, защото се говореше за Ашках, а знаем, че интересните им сили са получени именно от тази изчезнала империя. Оказа се, че и двамата имат сърце, без значение, че то биеше само за тях двамата и никой друг. Изненадах се, че бяха толкова отдадени на Ашкахската империя и бяха готови да умрат за бог Анайс. Най-накрая Джей Кристоф разкри истината за здрачините. Този момент го чакам още от края на „Нивганощ“, когато Мия получи онзи дневник на Клео. Идеята за тяхното създаване е много интересна, защото до последно бе забулена в мистерии. А и кой не желае да управлява сенките. Последно споменавам Соколите. Те се превърнаха в семейството на Мия и тя до последно се бори за тях. Неведнъж ме разсмиваха със историите си и се радвам, че те избраха да я последват, въпреки че имаха възможността да последват своите собствени мечти.

Много ми допадна идеята на автора как да разкаже историята на Мия, защото още от самото начало се разбра, че това е нещо като биография. Едновременно се изненадах и не се изненадах от това кой е авторът на разказа за Бледата щерка, Острието, Кралесъздателката или там, както искате да я наричате. Оставих за финал... самия финал, защото съм раздвоена. Хареса ми как завърши, но не смятам, че трябваше да има тази 50-та глава или поне съдържанието ѝ да бе различно. За първи път се бях примирила с нещо, а ето, че Джей Кристоф решава да го промени, но ще го преживея.

Историята на Мия Корвере, истински убиец, но със сърце, може да ви научи на толкова неща - как да не се прекланяте пред никого, да се борите за това, което силно желаете и да не се отклонявате от избрания от вас път. И помнете: Не трепери. Не се страхувай. Не забравяй.