„Това изтъкано царство“ от Тахере Мафи

За целия свят Ализе е просто невзрачна слугиня, криеща от всички коя е в действителност - отдавна изгубената наследница на древно царство на джинове. Откакто се помни, тя е преследвана, принудена да бяга, за да спаси живота си.

Докато един ден не допуска грешка.

Престолонаследникът Камран знае за пророчествата. Знае за страховитото чудовище, за което е предсказано, че ще убие неговия цар. Мрак се спуска над империята, а Камран трябва да разбере откъде идва той. В същото време, независимо колко подозрителен е към слугинята със странни очи, колкото повече научава за живота ѝ, толкова по-трудно му е да отвърне поглед встрани. Дори ако увлечението по някого като Ализе означава да загуби всичко, за което се е борил.

Отдавна бях хвърлила око на „Това изтъкано царство“ и нямах търпение да се потопя в историята, вдъхновена от персийската митология. Поради тази причина избрах именно този роман да ме придружи в Египет и да ми прави компания, докато разглеждам Великите пирамиди в Египет, Карнак и Долината на царете.

Тахере Мафи създава свят, в който някога джиновете били на върха. До момента, в който техният предводител не пада. Слънцето, луната и звездите им обръщат гръб и само за няколко дни хилядолетна им история бива заличена. С напредваното на тъмнината джиновете потъват в мрака и някои от тях успяват да оцелеят заради душите им, които са изковани от огън. И докато тези могъщи същества ослепявали, глинените фигури - хората, се издигали. Създали свои държави и правила. Помислили, че могат да подчинят всичко живо на волята си. Джиновете обаче били по-силни, по-бързи и по-могъщи, но не желаели да продължат с проливането на кръв и така се подписали Огнените съглашения - мирни споразумения между двата народа, които ги направили равни. Но това означавало, че джиновете трябвало да забравят за свръхестествените си способности.

За мен Ализе е интересен персонаж – свенлива, мила и трудолюбива. Винаги гледа от положителната страна на нещата, но не е наивна. Знае, че животът може да бъде несправедлив и че няма само добри хора. Често би дала втори шанс на някого, ако види, че го заслужава. В същото време обаче не би се поколебала да се защити дори и това да означава да убие нападателя си. Интересното при нея е, че винаги ѝ е студено и огънят не може да я изгори, защото ледът е сковал вените ѝ. Именно ледът обаче я прави наследница на древно царство на джиновете. Владетелят му бил белязан от студа, който някога са били принудени да понасят. А самият лед избирал най-силните сред тях и вдъхва страхопочитание сред джиновете. Но Ализе е сирак и няма съюзници. Въобще искали да е наследница? Най-вече когато среща престолонаследника на Ардуния и му симпатизира.

От друга страна, не успях да харесам Камран. Да, той има чувство на дълг към народа си и за него е много важно хората да имат права. Опитва се да защити всеки, който е невинен, и да не взима лекомислени решения. Мнението му за жените обаче е доста ниско - смята ги за глупави, безчувствени и безинтересни. Но видиш ли ти, среща Ализе и наследникът на най-силната империя е запленен от нея. Не го харесвам и защото го мисля за груб, арогантен и избухлив младеж, който се оплаква, че никой не го разбира. Вместо да намери компромис със съветниците си, от които царят няма никакви оплаквания, Камран предпочита да им крещи и да ги напада, че не си вършат работата.

Книгата определено не ми беше скучна, но реално погледнато почти нищо съществено не се случи освен това, че Ализе намери някой и друг съюзник. Смятам, че трябваше да бъде споделено дали Ализе желае да е наследничка на царството на джиновете. Като цяло какво е мнението ѝ за цялата ситуация, в която попадна. Силно се надявам в следващата книга авторката да наблегне повече на света, джиновете и изграждането на връзки между героите. Дали обаче ще я прочета, времето ще покаже.