Дните от Нова година до Йордановден са познати още повече като Мръсни дни. Тогава преградата между светове се изтънява и чудовищата започват да бродят из човешките улици. Хората в Черноград от рано се приготвят за този период и се запасяват със светена вода, колове и отвари. Припомнят си как да се защитават от караконджули - задават им гатанки, от самодиви - пеят им песни, и от юди - да ги накарат да се погледнат в огледало. От другата страна на Стената жителите на Белоград празнуват края на старата година. Те водят охолен живот, обличат се в цветни дрехи и поздравявят с усмивки. За местните чудовищата са просто приказки. Спят спокойно, знаейки че Стената ги пази. 

Главната героиня Косара е вещица и нейната работа като такава е да създава отвари, да напява заклинания и да лекува болните. И да се справя с чудовищата. Тя обаче се мисли за посредствена не защото не притежава нужните умения, а защото това ѝ е повтаряно в продължение на седем години. В момента, в който губи сянката си, тя е убедена, че ще остане безпомощна, но това, че магията ѝ е изчезнала, не означава, че и знанията ѝ ги няма. Отзивчива и съвестна Косара не се отказва от Черноград, а до последно се бори за него. Определено на моменти се държи инатливо и смята, че сама може да се справи с даден проблем. И това често се оказва грешка, тъй като няма как без ясен план и помощници да се изправи пред най-могъщото чудовище - Змея. Именно в подобни ситуации се дразнех на държанието ѝ.

Геновева Димова не само ни разказва за митологичните същества от фоклора ни, но и ги срещаме по време на разследването на Косара. Имаме възможност да присъстваме на самодивско хоро, да се бием с упури и да видим как се създава кикимора. По този начин се привързваме още повече към чудовищата, а не ги усещаме като обикновен сюжетен елемент. Аз съм голяма почитателка на самодивите и въпреки че има само една сцена с тях, авторката се е постарала да обърне повече внимание на Царя на страшилищата - Змея. Той по принцип не би обърнал внимание на човек, ако не му се пречка, но младите жени са застрашени, когато реши да си намери нова булка. Тогава се превръща в мил, забавен и очарователен младеж. Но с всеки изминал ден, в който момичето прекарва в двореца му, Змеят помалко показва своя истински характер - този на жестоко, контролиращо и яростно същество. 

Персонажът на инспектор Бахаров е от по-интересните, защото има една противоречивост в него. Асен, израснал на доковете в Белоград, избира да стане полицай и да се бори с неправдата. Една от най-важните му мисии е тази под прикритие за контрабандиста Константин Караиванов. В онзи период трябва да върши неща, които не му се нравят, но го прави в името на мисията. След това, когато се среща с Косара, не се притеснява да използва статута си на полицай, за да премине нелегално Стената. Като цяло Асен с две ръце приема израза „целта оправдава средствата“. Лута се между моралното и неморалното и взима лоши решения, но в същината си Асен е отзивчив, подкрепящ и сърдечен. С две думи е обикновен човек.

Най-големият плюс за мен е, че романът носи усещането за уют. Описанията на легендите, магическите места и чудовищата ме пренасяха в света на героите и желаех заедно с Косара и Асен да се разхождам из уличките на двата града.

Творчеството на Сара Дж. Маас продължава да вдъхновява множество артисти. Преди няколко години ви представих част от любимите ми артове от поредицата, линк - тук. Сега е време да ви покажа още. Опитах се да включа всички герои, но както ще видите Елин и Роуан преобладават.

П.П. Изображението от корицата е дело на @imjenndove.

„Северният вятър“ е от тези книги, които купувам заради анотацията. Признавам, очаквах повече митология заради името на главния мъжки персонаж. И все пак авторката е успяла да създаде интересен фентъзи свят, който ни се разкрива с всяка изминала глава. 

Още с първите страници се усеща студа, лъхащ от Сивите земи. Рен е свикнала с премръзналите крайници и вечния глад в стомаха, но седмица след седмица излиза да ловува, за да може двете с близначката ѝ да оцелеят. Всъщност всичко, което някога е правила, е било в името на безопасността на Елора. Затова и без да се замисля заема мястото на сестра си, която е избрана за бъдеща съпруга на Северния вятър. И когато пристига в Земите на мъртвите, Рен със своята инатливост, храброст и прямота, се оказва на точното място.

За Рен осигуряването на добър живот за Елора е нейната най-голяма гордост. С по-твърдия си характер знае, че ще може да се справи с трудностите и нито веднъж не се оплаква. В един момент осъзнава, че Елора удобно е приела ролята си на по-хубавата сестра и чака на готово храната и материалите, с които да оцеляват. Така и не поема част от товара, който Рен носи на плещите си. Хубавото е, че накрая Елора осъзнава грешките си и признава колко егоистична е самата тя. А Рен приема извинението ѝ, защото не иска да изгуби сестрата, която толкова силно обича. 

Някога, много отдавна, четирима братя подпомогнали бунта срещу родителите си. Но вместо да им благодарят, новите богове ги прокудили от страх да не се обърнат и срещу тях. Така Борей станал Северният вятър и в продължение на хилядолетия управлявал зимата. Въпреки че е бог, страданията не го подминават и след тежко предателство, в което губи най-ценните за него хора, той се оставя на самотата и предпочита околните да се страхуват от него, отколкото отново да се сближи с някого и да бъде наранен. Рен обаче пробива защитата му и може да види така ясно страховете му, както той – нейните проблеми.

Книгата започна много обещаващо и се наслаждавах на бавно развиващите се отношения между героите. Постепенно се разкриваше от света, а заедно с него и образа на Борей. В един момент обаче нещата се забавиха откъм сюжет и започнах да прескачам абзаци, докато стигна до интересен момент. Но куриозното е, че в същото време финалът се оказа прибързан и не осъзнах как се стигна до сцената в пещерата и саможертвата на Северния вятър. Това са причините романът да получи три звезди.

Мисля, че ще се превърне в традиция да правя пост, в който да ви споделям част от любимите ми рисунки, вдъхновени от някоя книжна поредица. В блога вече има за „Стъкленият трон“, „Дворовете“ и „Лунатион“ и тъй като наскоро препрочетох „Лунните хроники“, реших тя да е следващата поредица, която да оживее, благодарение на таланта на различни творци. 

П.П. Изображението от корицата е на @crookedyew.

Не останах очарована от другата поредица на Кери Манискалко, но отдавна исках да прочета „Да дебнеш Джак Изкормвача“ и затова реших да дам нов шанс на авторката.

Като чирак при чичо си, аристократката Одри Роуз най-много обича съдебната медицина. Тя неведнъж престъпва нормите на висшето общество, но характерът ѝ не ѝ позволява да се откаже от това, което ѝ доставя удоволствие. Затова се бори за така желаното образование, което жените не получават. Не свежда глава пред очакванията на баща си и леля си и следва собствения си морален компас. Така избира да открие кой е убиецът на жените и да раздаде справедливост в тяхно име въпреки професията им. 

Още в класната стая Томас Кресуел привлича вниманието на Одри със своята интелигентност. Оказва се, че той е достоен съперник, който умело използва дедуктивните си умения и обича да изтъква успехите си. Томас умее да се откъсне от емоциите си, когато оглежда трупове, и да сложи маската си на студен и арогантен младеж. Но щом отмине напрегната ситуации, отново се превръща в саркастичния Томас, от когото се дразни Одри. Има редки моменти, в които е чаровен и загрижен и станели дума за Одри той става флиртуващ и закрилнически настроен.

Харесах обстановката на викториански Лондон – малките тъмни улички и джентълменското държание на мъжете. Отношението към жените и всичките болести за огромен минус, заради който не бих живяла в тази ера. Кери Манискалко много добре създава мрачната атмосфера, а описанията, свързани с жертвите, са до болка реални. Самоличността на Джак Изкормвача обаче бе предвидима. Авторката не дава улики, но не беше трудно да се сетя. Също така исках да има повече второстепенни герои. Чичото и братовчедката на Одри бяха добра отправна точка, но можеше да се напишат още сцени с тях двамата. 

Дадох три звезди на книгата, защото си има и други минути. Например главната героиня на моменти се държеше противоречиво - хем изтъква, че е силна и несломима, хем в трудна ситуация предпочита да отстъпи. Харесах Одри и Томас, но все още не ги виждам като двойка, защото не прекараха кой знае колко време заедно, за да се опознаят и чувствата да започнат да се появяват. И все пак съм заинтригувана от пътуването на Одри и Томас до Румъния, където дълбоко в Карпатите живее Дракула.