Със „Завръщането на Рейчъл Прайс“ затвърдих мнението си, че Холи Джаксън знае как да плете мрежи, да заблуждава читателя и да поднася обрати до самия края.

Анабел Прайс расте в светлината на изчезналата си майка Рейчъл. Възмущава ли се от ситуацията? Със сигурност. Свикнала ли е? Донякъде. Създала си е някакви рутина, чийто център е семейството ѝ. В крайна сметка то е на първо място. До моментът, в който баща ѝ се съгласява да заснеме документален филм за съпругата си. Анабел е принудена да гледа клипове на майка си и да слуша какво е мнението за нея и случая ѝ. Никой обаче не предполага какво ще повлече снимачния процес, а именно появата на Рейчъл, която шокира малкото градче. Ежедневието на Бел се променя, но вместо да е щастлива, че майка ѝ най-накрая се е прибрала, тя има ужасното предчувствие, че нещо не е както трябва. Улавя Рейчъл в няколко лъжи и започва да се съмнява в разказаната история. Бел не е готова да ѝ повярва, защото всъщност липсата на майчинска фигура ѝ е причинила травма, която я кара първа да отблъсква хората, за да не бъде изоставена. Анабел е сложен образ - на повърхността е остроумна, заядлива и саркастична, но в дълбочина се съмнява, страхува и гневи. Не успя да ме спечели заради високоменото, арогантното и грубото си държание. 

Затова пък щрашно много харесах братовчедката на Бел Картър. Тя е глъдка свеж въздух - мила, забавна, всеотдайна. Прави всичко по силите, за не разочарова родителите си. Пази гърба на Бел и винаги я подкрепя без значение от държанието ѝ. Тя може и да не е сърцето на случая „Рейчъл Прайс“, но се е рее в орбитата му и съществуването ѝ е тясно свързано с него. 

Какво точно се е случило преди шестнадесет години? Наистина ли Рейчъл е била отвлечена, или си е тръгнала по собствено желание. Въпреки подозрителното ѝ държание тя се опитва да се върне към нормалното. Но как да се разхожда спокойно, като всеки я следи с поглед и безгласно искат да чуят признанията ѝ. Ще я съжаляват, ще ѝ казват, че всичко е минало и най-накрая може да продължи с живота си. Само Рейчъл обаче ще си спомня опитите за бягство, молбите да не ѝ отнемат детето и страданието да знае, че извън затвора ѝ Бел расте и се превръща в млада жена. Рейчъл е лъгала и ще лъже, ако това означава, че ще предпази семейството си, защото тя е от майките, които биха направили и невъзможното за децата си. 

От съществено значение за книги от този жанр е сюжетът. Не обръщам чак такова внимание на героите и може би това е причината Анабел да не ми пречи толкова много, въпреки че не съм ѝ фен. От трилърите и мистериите очаквам именно това - напрегнатост, тайни и шокиращи разкрития. След като Речъл се появи започнах стремглаво да прелиствам страници, за да науча дали наистина е била похитена и ако да, откого и защо. Холи Джаксън заплита сюжетни линии, подхвърля улики и създава атмосфера, в която очакваш да се случи нещо изненадващо. И последните петдесет страници не ме разочароваха.

На пръв поглед „Завръщането на Рейчъл Прас“ е заинтригуващ YA трилър, представящ историята на едно семейство, което трябва да се справи с болката от загубата, а след това с промяната. Прелиствайки страниците обаче романът се задълбочава и Холи Джаксън засяга темата за порастването без майчинска фигура, създаването на връзка майка-дъщеря и силната воля на жената, която не се предава пред трудностите.

Мина малко повече от месец, откакто прочетох „Буря от оникс“ и се радвам, че изчаках да мине време, за да систематизирам плюсовете и минусите. Тази книга предизвика бурни реакции, което е показателно, че авторката знае какво прави, но искам да съм честна. След „Четвърто крило“ останалите части съдържат голяма доза пълнеж и липса на информация.

Вайълет не е една от най-любимите ми персонажи, но признавам, че този път по никакъв начин не ме подразни. Държи се уверено и взима смели решения. Поема ролята на водач и се грижи за отряда си. Готова е да стигне до непознатите кътчета на света не само за да открие седмия вид дракони, но и да помогне на Зейдън. Зейдън, който е бегла сянка на момчето от „Четвърто крило“ - самонадеян, безстрашен и дързък. Вярата и обичта му към Вайълет е похвална, но в крайна сметка той е херцог на Тирендор. Обръща се внимание и на второстепенните герои. Радвам се, че Ридък тръгна на мисия с Вайълет, защото така можех да видя приятелството им за повече от няколко часа. Имоджен, Гарик и Боди винаги ще пазят гърба на Зейдън, но Ридък е този, който ще застане срещу венин без да се замисля, за да я спаси. Няколко думи за Арик, който ми направи добро впечатление с увереността, сарказма и проницателността си. Личи си, че не желае да бездейства срещу неправдата и избира да се присъедини към ездачите, за да помогне.

В „Буря от оникс“ става едно съществено нещо - разкриват се Островните кралства - група от острови, част от които са кръстени на определен бог. Основно има 5 големи острова и 13 по-малки. Най-близо се намира Деверели, познат със силната си търговия, защото жителите му не се кланят на боговете. На Унбриел на почит е богинята на войната Дюн и в нейна чест се пролива кръв, но по-интересното е, че жриците на храма имат сребриста коса. Системата на Хедотис е изградена на знание и мир. Най-тачено е мъдростта, а общността се управлява от триумвирата, който се гласува чрез избори. На Зехилна вярват, че съдбата се определя от късмета, като богът Зинал може да дарява цяло състояние, но и да го отнема. Той е един от островите с магия. Последният е Лойсам, но героите така и не стигат до него. 

Един от малките острови, на които по случайност кацат Вайълет и компания, се оказва дом на седмия вид дракони - ириди. Те напускат Амаралис (Континентът), защото не желаят да участват във войната. Яйцето на Андарна е оставено като мерило, за да могат иридите да разберат дали човеците са се променили и са започнали да използват магията за хармония, а не за битки. Те притежават умението да създават връзка с вече обвързани ездачи и да прекъсват магически връзки. Бях силно развълнувана за срещата с тях, очаквайки да разкрият част от тайните си, но уви това не се случи. И тук идва първият минус. 

Другите два основни минуса ще ги обединя в общ абзац. Разочарована съм от минималната информация, която се дава за венините. Буквално нищо ново не научих за тях. Иридите споменават, че размяната на сила убива душата бавно, а за смъртта няма лек. Теофани неведнъж казва колко е важна Вайълет, но повече обяснения не дава. Защо, кое я прави толкова специална? Другият минус е сюжетът. Отново имаме 700+ страници, а какво точно се случи? Аз помня само пътуването до Островните кралства. Поне стилът на писане е такъв, че лесно се четат. Имах множество теории, част от които очаквах да бъдат потвърдени или отхвърлени. И тук има греда. 

„Четвърто крило“ имаше потенциал да се превърне в интригуваща поредица. Въпреки че „Железен пламък“ притежаваше доста недостатъци, се надявах „Буря от оникс“ да ги оправдае. Това не се случи, но аз отново ще дам шанс на „Емпирий“ заради надеждите и желанието ми да разбера цялостната картинка. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.