Представете си, че се качвате във влака без определена спирка и слизате на последната, оповестена от кондуктора. Отвъд желязната врата ви посрещат заснежени планински върхове. Без да го осъзнавате, стъпвате върху древна земя, където според легендите дошла среброкоса жена със своя вълк и, докато предяла нишките на съдбата, изрекла, че именно тук ще се издигне гара „Орфейна“ - забравена спирка високо в планината, обвита в митове и шепот от миналото. Несигурни накъде да поемете, пристъпвате към малката топла стая на пазача. Там неочаквано се оказвате сред непознати съдби и споделени истории, а навън снежинките продължават да се сипят тихо и неумолимо, превръщайки времето в нещо второстепенно.

Първите страници на романа внасят именно тази магическа обстановка. Препрочитах няколко пъти описанията, защото истински ме впечатли колко реалистични бяха. Още тогава се оформи усещането за място, което съществува на границата между действителното и приказното. Подготвих се за уютна история за надеждата, която всеки от нас носи в себе си и която се проявява най-ясно в моменти на споделеност и близост. Всъщност точно това обещава анотацията, а корицата подсказва и наличието на любовна нишка. Не мога да кажа, че тези елементи липсват в „Коледа на гара „Орфейна“, но почти не им обърнах внимание, тъй като усещането за пренасищане постепенно измести първоначалното ми вълнение.

Постепенно обаче тази идилия започна да ми идва в повече. Страница след страница всичко беше толкова съвършено коледно, че вместо да ме стопля, започна да ме уморява. Оставям настрана разговорите между възрастните герои, но образът на Рая ми се стори най-нереалистичен - десетгодишно дете, което мисли и говори по този начин, може да съществува единствено в приказка. Нейните реакции и мисли често звучаха прекалено зряло, сякаш преживяванията ѝ се простираха извън възможностите на едно дете, което би трябвало да се движи и чувства по естествен начин. Илия, от своя страна, постоянно изливаше философски прозрения, които повече забавяха ритъма на историята, отколкото да ѝ придава дълбочина. Чувствах неговите разсъждения претрупани и натрапчиви, които ме разсейваха от сюжета.

„Коледа на гара „Орфейна“ е добър пример за това как прекаляването може да обезсмисли иначе добра идея. Романът имаше потенциала да бъде сладка и уютна коледна история за загубата и намирането, но пренасищането с идеали и поучителност го задушава. Вероятно книгата би се харесала на дете, което търси приказка за лека нощ. Читател, който очаква по-реалистична, фина доза коледна магия, по-скоро ще остане разочарован.

Какво ще направите ако в една декемврийска нощ пред вас се появи мъж, представящ се за дух на отминалите Коледи и ви сподели, че щом присъства в дома ви, сигурно сте лош човек? За целта трябва да се върнете в спомените си и да разберете каква е причината. Със сигурност няма да повярвате. Ще поискате доказателство за магията. Но пък всичко това е препоставка за по-забаван и интересна история от типичните сладникави коледни сюжети.

Настъпили първи декември официално най-любимият период на Хариет от годината започва. Къщата ѝ е претъпкана с коледна украса, носи разнообразни коледни пижами и във всеки джоб на дрехите ѝ се крият захарни бастунчета. Целият блясък, топлина и уют на празника отразяват нейния характер. Още от малка Хариет се бори с тесногръдието и емоционалната дистанция на родителите си, които я игнорират и се отнасят към нея така, сякаш чувствата ѝ нямат значение. Това я е научило да се старае прекалено, да бъде удобна и да търси одобрение, което така и не идва. Разговорите и разходките из миналото с призрака Нолан я връщат към ключови спомени - болезнени, но нужни - които постепенно ѝ помагат да осъзнае, че е крайно време да спре с опитите да се вписва в семейство, което не я вижда истински, и да се променя, за да удовлетвори майка си. Вместо това Хариет започва да разбира, че празничният уют, който толкова ревностно пази, е и нейното право - нещо, което заслужава без да се доказва.

Очаква се Нолан, като призрак, да не изпитва съмнения, страх и неувереност. И именно като един уверен, дързък и упорит мъж се представя на Хариет. Той я възприема като поредна задача, с която трябва да се справи за няколко дни и да я предаде на следващия призрак. Под тази привидна дистанция обаче се крие човек, който много бързо започва да се привързва. Хариет успява да стопли сърцето му по начин, който не е очаквал и постепенно Нолан разкрива своята по-мека, любвеобилна и силно защитническа страна. Той е внимателен, търпелив и искрено загрижен, дори когато не го изразява с думи. Осъзнавам, че няма много мъже, които да прекарват свободното си време в плетене на дрехи, четене на книги и грижи за котките, но именно тези детайли го правят толкова очарователен и различен. Нолан ме спечели именно със своето разбиране, съобразителност и способността да бъде до някого тихо и истински.

Много често за мен един от минусите на любовните романи е прекалено бързото развитие на любовните взаимоотношения между героите. В случая е важно да се има предвид, че от запознанството им до епилога на романа е изминал почти месец - период, който по принцип бих определила като нереалистичен за осъзнаване колко значим може да бъде отсрещният човек. И въпреки това, изненадващо дори за самата мен, този факт изобщо не ми попречи да се насладя на сюжета. Причината е, че връзката между Хариет и Нолан се развива не толкова чрез големи жестове, колкото чрез споделени моменти, разговори и взаимна подкрепа. Хареса ми как те постепенно започнаха да се виждат такива, каквито са, и да си помагат там, където сами не успяват.

„Добри духове“ се фокусира върху това как героите израстват и се лекуват емоционално. Това е книга за малките моменти, за спомените и хората, които остават с нас и ни помагат да преодолеем страха и несигурността. Именно приемането на себе си и позволяването да бъдеш обичан направи историята толкова въздействаща за мен. Вместо да предлага повърхностна романтика, романът залага на близостта, на усещането за дом и на идеята, че понякога най-важните промени се случват тихо.

Една от големите ми страсти е историята - не само българската, но като цяло европейската. Обичам, когато започна някой роман, развиващ се в даден период и включващ исторически личности, да се поразровя в интернет и да прочета допълнителна информация. Така че паралелно на развиващия се сюжет, четях за княз Фердинанд, Стамболов и стара София.

Костадина Костова много умело обрисува атмосферата на столицата през 1893г. - улиците още помнят стъпките на Освобождението, но вече се чува ехото на европейската мода. Княз Фердинанд, милеещ за Виена, превръща Двореца в сцена на пищни балове, а в самата София започват да се строят аристократични сгради. Същевременно шопите продължават да живеят в къщи с чардаци и да пият турско кафе. Европейската изисканост и ориенталското наследство съществуват едновременно, пораждайки усещане за постоянно колебание и търсене на собствен път. Именно този контраст, подхождащ толкова добре на балканския ни дух, става фон, на който се развиват личностите истории на главните герои.

Ще започна с дамите и най-вече с Яница, която впечатлява с директността и хладнокръвието си. Изпитвам най-силни симпатии именно към нея, защото въпреки студенината и горделивата си осанка, които демонстрира сред хората, тя цени дома и семейството и винаги е опора на съпруга си. Умее едновременно да организира увлекателни банкети и да води хора̀та с еднаква страст и внимание. Със своята находчивост, интелигентност и наблюдателност Яница е перфектната фигура за навигация в сложния свят на столичния живот, умеейки да балансира между социалните очаквания и личните си убеждения. Вера се лута между собствените си желания и тези на семейството си. След дълги години, прекарани в царска Русия, се завръща обратно в България, за да се омъжи. Баща ѝ вече се е превърнал в заможен бизнесмен и ще ѝ намери най-подходящия жених. Младата Вера притежава остър език, силно любопитство и приключенски дух. Порасналата Вера обаче ми се стори безлична и загубила блясъка си. 

Страхил може да е от скромен произход, но пламенно се бори за възгледите си. Постепенно ме спечели на своя страна с отдадеността си към любимите хора и държанието му към любимата жена. С Гавраил пък стана точно обратното - в началото много го харесах заради чувството му за дълг. Отдава се на идеалите си за свободна и независима България, като през годините бавно се изкачва по стълбицата на военната йерархия. Непоколебимите му принципи и безусловна лоялност го издиган в ранг на капитан от Лейбгвардейския конен ескадрон. След повторната поява на Вера в живота му обаче Гавраил забравя моралните си убеждения и започва да се държи лекомислено, наранявайки жената, която го обича.

Ако търсите роман, вдъхновен от българската история, който умело преплита реални исторически личности с художествена измислица и поднася разказа си увлекателно и с размах, „Трето царство“ със сигурност ще ви донесе истинско читателско удоволствие.

Още с „Един тъмен прозорец“ Рейчъл Гилиг се превърна в нова любима писателка за мен. Знае как да изгради готическа атмосфера, която по такъв начин те обгръща, че самият ти ставаш част от сюжета. Друго, което ми харесва в нейния стил, е, че историите, които пише, се разгръщат в едва две книги без излишен пълнеж. 

Много отдавна едно сираче започнало да сънува и да предсказва според каменните предмети, което виждало – монета, мастилница, весло, камбанка и совалка. А над тях кръжала нощната пеперуда. Божествата, които ги владеели, били наречени Знамения, а мястото и хората, които тълкували техните послания - Катедралата на съновиденията и нейните Пророчици. Единствено момичетата сираци могат да станат Пророчици и само те гадаят чрез сънищата. Мистичният ритуал е болезнена и травматична - Пророчицата трябва да се удави и по този начин да сънува и да получат видения от Знаменията. 

Откакто се помни, Шест се дави и сънува. Тълкува виденията и копнее за обичта на игуменката. Животът ѝ преминава зад стените на Катедралата заедно с останалите Пророчици, които са се превърнали в нейни сестри. Шест е доволна от живота си и е най-покорната и всеотдайна от всички. Изпълнява задълженията си без да се оплаква и не се интересува от социалните интриги, съперничества и манипулациите за власт. Навлязла е в една рутина на сънища, пророчества, болка и лишения, докато другите Пророчества не започват мистериозно да изчезват точно преди да се навършат десет години от службата им и да бъдат свободни от Катедралата. Въпреки страха Шест тръгва да търси истината и по този начин се откъсва от влиянието на игуменката. Истината е, че Шест е покорната Пророчица, готова на всичко за управляваща институция, която я отделя от света и я лишава от нормалните взаимоотношения. Постепенно научава Блян в каква изкусна лъжа съществува. Бавно Шест, разбирайки как нейните страдания, преданост и жертви са се оказали напразни, се отказва от ролята си на безгласна Пророчица и си връща себе си - Сибил Делинг, която има право на собствен избор и лични желания. 

Катализаторът на цялата тази промяна е рицарят Рори - противоречива личност заради възгледите си. Макар да се е заклел във вярност към крал Бенедикт Кастор Трети, той има свой морален компас и остава скептичен към вярата, ритуалите и Катедралата на съновиденията. Като момче е бил крадец, после попада под опеката на един от васалите, но животът му продължава да бъде изпълнен със съмнения и вътрешни борби. Това го прави устойчив, но същевременно критичен към институции и готов да постави под въпрос неща, които мнозина приемат за даденост. Травмите му са оформили човек, който предпочита да мълчи, вместо да споделя, и да действа, вместо да се оправдава. Запознанството му с Шест променя вижданията му и приоритетите му. Става неин съюзник и ѝ помага да открие сестрите си. Рори е неин щит, но и човекът, който вижда под маската ѝ. Тя пък го кара да се изправи пред собствените си чувства, вместо да ги заключва зад дълга и самоконтрола. Между тях има привличане, което е едновременно нежно и опасно, защото и двамата знаят, че могат да се наранят, но и могат да си бъдат единственото истинско убежище. 

На този етап Рейчъл Гилиг е кралицата на готиката. Описанията на Блян, атмосферата на Катедралата, историята за Знаменията и сънищата на Шест бяха толкова завладяващи, че не осъзнах кога съм прочела първите стотина страници. Възхищавам се на Шест и нейните премеждия и как до последно се бори за правдата. Понякога имах чувството, че сюжетът не помръдваше, но щом героите пристигнаха в Скалите Белидайн, където се намира Скръбната тъкачка, и научиха историята ѝ, последните глави бяха прочетени на един дъх. 

Ревю на „Един тъмен прозореца“ - тук.