Хана Грейс се превърна в един от любимите ми романтични автори, защото създава многопластови герои, чиято връзка се изгражда на споделяне и доверие. Засяга сериозни теми, но ги поднася по един ненапрягащ начин. Отделно не товари читателя с любовни драми, които могат да се разрешат с обикновен разговор. 

„Пламенна“ обръща внимание на тихия и съобразителен Ръс. Той предпочита да мълчи пред това да говори, трябва му време, за да се отпусне пред нови хора и не обича да е в центъра на вниманието. Всъщност това са доста общи черти с мен и дори без тях щях да го харесам, защото е толкова сладък, внимателен и мил. Ръс има проблеми с баща си и те са се отразили на самочувствието му. И лятната работа в „Медени поля“ му дава идеалната възможност да стои надалеч от родителите си и да обърне внимание на себе си и нуждите си. Самата Аврора постепенно стига до сърцето му и заради нея той е готов на всичко. Благодарение на разговорите с нея, Ръс осъзнава и признава всичко, което му тежи. Детството му не е било идеално - трябвало е да бъде перфектният син, за да може баща му да не му обръща внимание. Чувства се недооценен и с изминалите години трупа лошите чувства и мисли зад дебели стени, които Аврора пропуква.

В „Ледоразбивачка“ Нейт вече бе приобщен от съотборниците си и се чувстваше удобно в тяхната компания. Ръс обаче все още не чувства напълно на място сред тях - мълчи и стои настрана. Момчетата от хокейния отбор обаче се превръщат в семейството, което той е избрал. Да, минава доста време и има множество вътрешни терзания, но накрая Ръс се доверява на Джей-Джей, Хенри и Роби и споделя за проблемите си. А те не го съдят, а приемат задачата да му покажат, че той си заслужава.

Растейки, Аврора се забърква в какви ли не неприятности, за да привлече вниманието на баща си. В повечето пъти безуспешно. Пред повечето хора показва дивата си и лъчезарна страна, но само най-добрата ѝ приятелка знае колко наранена, объркана и омаловажена се чувства. Има проблеми с отхвърлянето и това е причината никога да не е била в сериозна връзка. Иска да бъде желана от някого и физическите взаимоотношения ѝ позволяват да се чувства приета. Нейната причина да се завърне в „Медени поля“, този път като наставник, е да си припомни единственото място, на което се е чувствала истински щастлива. Желае да се промени и да спре да взима решения, продиктувани от силните емоции, които изпитва от чуждите решения. 

„Пламенна“ сменя колежанската обстановка с тази на летния лагер, но отново я има темата за откриването на семейство сред приятели. Отново показва, че един от ключовете за успешна и здравословна връзка е споделянето. Запознанството между Ръс и Аврора започва страстно, но дълбочината на отношенията им се гради постепенно и със споделянето на всяка тайна, криеща се в сърцата им.

Ревю на първа книга - тук.

Израснала съм с всякакви древногръцки митове и легенди и реших, че е време да се запозная с творчеството на Дженифър Сейнт, която черпи вдъхновение от споменатите митове и ги разчупва през своята призма, за да ни ги представи по-различни истории от познатите ни.

Една от множеството дами, засенчени от подвизите на гръцките герои, е Ариадна. Първата половина на детството ѝ преминава в забавления с майка ѝ и сестра ѝ. До момента, в който се ражда Минотавърът. Ариадна се опитва да даде обич и подкрепа на издънката на семейството, което се появява заради неуважението на цар Минос, чиято цена плаща неговата добросърдечна съпруга. Затова, когато се появява Тезей, решава да се опълчи на семейството си и да му помогне. По този начин смелата и храбра част от образа ѝ изпъква и от този момент нататък поставя себе си и своите желания на преден план. А в последствие Ариадна изпълнява още две роли - на съпругата и майката. И тя много добре се справя с тях, защото винаги подкрепя съпруга си и защитава децата си. 

Дженифър Сейнт слага женския образ на преден план в книгата си и чрез митовете, които се разказват на Ариадна, показва, че дори невинни жените биват наказани заради мъжките дела. И с напредването на историята героичният образ на Тезей се променя. Показва колко алчен, себичен и безмилостен е всъщност. Живее за странстващите си приключения, при които побеждава различни митологични същества, но и сее разруха. Като негова противоположност се явява богът на виното и плодородието Дионис. Благодарение на него, Ариадна отново започва да се наслаждава на живота. Той винаги е усмихнат, весел и игрив. Неговите последователи се радват на всякакви блага, но идва момент, в който Дионис е заслепен от желанието си всеки грък да се включи в неговия култ. И това му желание му изиграва лоша шега. 

Началото на книга ми потръгна мудно и трудно. Увличането на критската принцеса по атинския принц беше прибързано и недообмислено, най-вече при условие че Ариадна бе запозната със съдбата на Скила. Така и не се обясни защо Тезей изоставя Ариадна на Наксос. Приятна изненада бяха главите на по-малката сестра Федра, която от втора дъщеря става атинска кралица. Тя също преминава през доста изпитания и роли. Трябва да се научи как да бъде съпруга на владетел, който се интересува повече от подвизите си, отколкото от управлението на град. Самата Федра обаче е по-добра като кралица, отколкото като майка. Образът ѝ е повърхностен и самата тя, сравнявайки я с по-голямата ѝ сестра, е лекомислена. Затова в даден момент главите ѝ ми станаха безинтересни.

Въпреки забележките ми се насладих на комбинацията от различни митове, които заедно създават история за борбата на жените да се отделят от влиянието на мъжете и да не плащат за чуждите грешки и решения.

Отдавна бях хвърлила око на „Това изтъкано царство“ и нямах търпение да се потопя в историята, вдъхновена от персийската митология. Поради тази причина избрах именно този роман да ме придружи в Египет и да ми прави компания, докато разглеждам Великите пирамиди в Египет, Карнак и Долината на царете.

Тахере Мафи създава свят, в който някога джиновете били на върха. До момента, в който техният предводител не пада. Слънцето, луната и звездите им обръщат гръб и само за няколко дни хилядолетна им история бива заличена. С напредваното на тъмнината джиновете потъват в мрака и някои от тях успяват да оцелеят заради душите им, които са изковани от огън. И докато тези могъщи същества ослепявали, глинените фигури - хората, се издигали. Създали свои държави и правила. Помислили, че могат да подчинят всичко живо на волята си. Джиновете обаче били по-силни, по-бързи и по-могъщи, но не желаели да продължат с проливането на кръв и така се подписали Огнените съглашения - мирни споразумения между двата народа, които ги направили равни. Но това означавало, че джиновете трябвало да забравят за свръхестествените си способности.

За мен Ализе е интересен персонаж – свенлива, мила и трудолюбива. Винаги гледа от положителната страна на нещата, но не е наивна. Знае, че животът може да бъде несправедлив и че няма само добри хора. Често би дала втори шанс на някого, ако види, че го заслужава. В същото време обаче не би се поколебала да се защити дори и това да означава да убие нападателя си. Интересното при нея е, че винаги ѝ е студено и огънят не може да я изгори, защото ледът е сковал вените ѝ. Именно ледът обаче я прави наследница на древно царство на джиновете. Владетелят му бил белязан от студа, който някога са били принудени да понасят. А самият лед избирал най-силните сред тях и вдъхва страхопочитание сред джиновете. Но Ализе е сирак и няма съюзници. Въобще искали да е наследница? Най-вече когато среща престолонаследника на Ардуния и му симпатизира.

От друга страна, не успях да харесам Камран. Да, той има чувство на дълг към народа си и за него е много важно хората да имат права. Опитва се да защити всеки, който е невинен, и да не взима лекомислени решения. Мнението му за жените обаче е доста ниско - смята ги за глупави, безчувствени и безинтересни. Но видиш ли ти, среща Ализе и наследникът на най-силната империя е запленен от нея. Не го харесвам и защото го мисля за груб, арогантен и избухлив младеж, който се оплаква, че никой не го разбира. Вместо да намери компромис със съветниците си, от които царят няма никакви оплаквания, Камран предпочита да им крещи и да ги напада, че не си вършат работата. 

Книгата определено не ми беше скучна, но реално погледнато почти нищо съществено не се случи освен това, че Ализе намери някой и друг съюзник. Смятам, че трябваше да бъде споделено дали Ализе желае да е наследничка на царството на джиновете. Като цяло какво е мнението ѝ за цялата ситуация, в която попадна. Силно се надявам в следващата книга авторката да наблегне повече на света, джиновете и изграждането на връзки между героите. Дали обаче ще я прочета, времето ще покаже. 

Дженифър Макмеън отново ни пренася в щата Върмонт, където едно семейство ще се изправи пред трагичната историята на три поколения жени. „Поканените“ не е от онези книги, изпълнени с напрягащи моменти и страшни истории. Но мен лично ме плени с по-мрачната атмосфера на блатото и случилото се Хати Брекънридж. 

Съпрузите учители решават да заменят големия град и неговите удобства за провинцията и възможността сами да построят къщата си, като по този начин да се върнат назад във времето, когато хората са разчитали единствено на собствените си умения. Хелън, като историк, желае домът им да притежава чар и решава да проучи историята на градчето Хартсбъро. Така попада на легендите за духа на местна вещица, който всъщност обитава земите на новия ѝ дом. Хелън се впуска в опити да отдели митовете от реалността, но странната връзка между нея и Хати започва да я обсебва. В същото време Нейт, като скептик, често се присмива на съпругата си, че започва да обръща внимание на местните вярвания. До момента, в който не се обсебва от бялата кошута, за която се смята, че е духът на Хати. Всичко отива на заден план и Нейт не прави нищо друго, освен да я търси. И изведнъж ролите на съпрузите се обръщат.

Общият елемент в историята е самата Хати Брекънридж, която е свързана както с Хелън, така и с Олив. Самата Хати е обвинена неправомерно във вещерство и е обесена за наказание. Казвам неправомерно не защото не е била вещица, а защото е била обвинена за нещо, което не е извършила. Самите хора, под влиянието на скръбта и гнева, забравят колко пъти Хати им е помагала и как не би им навредила умишлено. И това, че ги е предупредила за пожара, се превръща в нейната гибел. Хати обаче има свръхестествени способности и дори като дух се опитва да защити семейството си. 

Животът на Олив се променя в деня, в който майка ѝ си тръгва. Вече ги няма домашния уют и топлина, няма ги забавленията и усмивките, няма ги приказките за съкровището на Хати. Баща ѝ по цял ден прави ремонти вкъщи с цел преустрояване, мислейки че така съпругата му ще се върне. Затова Оли се опитва да продължи с ежедневието си и вярва, че ако открие съкровището, майка ѝ ще се прибере. Но ето че се появяват хора от големия град - Хелън и Нейт, които могат да застрашат търсенето ѝ. Затова тя се опитва да ги изгони от имота им, но когато я хващат, тя им предлага да им помогне със строежа. Оли може и да е от мълчаливите и необщителни деца, но е отдадена на семейството си и би помогнала на всеки в нужда. В един момент се чувства спокойно в компанията на Хелън и Нейт и знае, че може да им довери всичко, което е научила за Хати.

Ако не броим първите няколко страници, докато навляза в историята, останалата част от книгата бе доста интересна. С всяко разкритие за Хати исках да науча истината и какво се е случило с нейните наследници. Предвидих някои от обратите, но това не ми попречи да се насладя на финалните разкрития.

Българските читатели имаме удоволствието да притежаваме прекрасно издание, което още преди да сме го прочели, ни заинтригува. Следователно имах високи очаквания, които се потвърдиха в момента, в който осъзнах, че не мога да я оставя.

Като човешко същество, израснало сред хищници, Орая се е научила да бъде колкото се може по-бързо, умна и смъртоносна. Една от най-положителните черти на нейния образ е, че  внимателното подбира думите и обмисля действията си. Много добре познава уменията си и знае кога трябва да отстъпи и кога - да се бори. Въпреки че е отгледана от вампир, Орая не е забравила какво е милост, състрадание и почтеност. В продължение на години желае да се отърве от човешката си слабост, но тогава среща Рейн и опознавайки го, осъзнава, че човешката същност в действителност е нещо незаменимо. Още с появата си знаех, че ще го харесам. Няма как да е обратното, щом не нарани Орая при първа възможност, а напротив, предложи ѝ да станат екип и да се бият заедно в Кежарите. Рейн не е имал лек вампирски живот и е претърпял множество трудности и разочарования. Затова е запазил чувството си за хумор, съчувствието си към околните и душевността си. 

Кралят на Дома на нощта избира да приюти човешко дете и да го заобича. Само че не е присъщо на един вампир, и то крал, да обича и поради тази причина почти никога не изразява чувствата си с думи, а избира да го направи с дела. Отношенията им са сложни, защото и Винсент, и Орая имат сложни характери, но затова пък са интересни за проследяване. И като допълнение ще кажа, че има причина героинята ни да притежава малка частица магия, която в смъртоносни моменти се появява с най-голямата си мощ. Много ми допадна, че в началото романтиката не беше преден план, но в последствие Орая и Рейн станаха по-открити един към друг и си личеше как Кежарите са ги сближили и двамата не само разчитат един на друг, но и имат симпатии. 

Кариса Броудбент е създала сложен и заинтригуващ свят, който в началото е объркващ за проследяване, но в помощ идва речникът в края на романа. Някога Наяксия била част от Белия пантеон на боговете, но в последствие се отлъчва от него и предлага на поклонниците си дълъг живот и свръхестествени сили. Така се появили вампирите и Обитрейс - владенията на Наяксия, състоящи се от три кралства. И трите вампирски кралства са интересни и смъртоносни посвоему, но за момента имаме поглед само върху Дома на нощта, защото Орая е осиновена от неговия владетел, който е от клана на хиажите - вампири с криле без пера, подобни на тези на прилепите. С финалните обрати вярвам, че в следващата книга ще видим повече от Дом на кръвта и неговите представители. 

Въпреки че имах високи очаквания, „Змията и крилете на нощта“ ми хареса много повече от очакваното. Дори бих казала, че е най-добрата книга, която съм прочела за първите три месеца от годината. Надявам се „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ по-бързо да издаде продължението.

С дебютната си книга Травис Болдри решава да ни представи една уютна история за новото начало. Показва, че няма значение какъв е бил предишният ни живот, защото с упоритост и желание може да постигнем мечтите си. 

В продължение на години оркът Вив се прехранва като воин и не прекарва повече от две-три нощи на едно и също място. До момента, в който не попада на легенди за камък, носещ щастие на онзи, който знае тайната му. А когато непозната, приятна миризма я приканва да престъпи прага на гномско кафене и да опита кафе, Вив разбира, че е време за нов етап от живота ѝ. След множество проучвания тя избира град Тун за новия си дом, а сградата на стара конюшня - за бъдещото си кафене. Новото начинание на Вив изисква усилия, но тя е готова да започне на чисто и се заема да запознае жителите на Тун с вкуса на кафето и латето.

Стартирането на бизнес е трудна, но не и непосилна задача, ако има някой, който да помогне. Вив постепенно открива помощници, които се превръщат в приятели и сътрудници. Впечатлена от качествената и усърдната работа на гоблина Кал, Вив решава именно той да ремонтира и преустанови конюшната. Може и да не е много общителен, но е трудолюбив и верен приятел. След него се появява Тандри, която е другият служител в кафенето. Като сукуб към нея има доста предразсъдъци, но тя се е научила да не им обръща внимание. Пряма, интелигентна и находчива Тандри от самото начало дава чудесни бизнес идеи, с които „Легенди и лате“ да потръгне. И най-накрая към екипа се присъединява мишокът Тимбъл, който е изкусен пекар. Не борави с много думи, но не бива да бъде подценяван в своите умения. 

В основата си „Легенди и лате“ освен история за излизането от зоната на комфорт, е и история за приятелството, трудностите и вкусните напитки и храна. Авторът също така показва, че насилието не е решение на проблема. А това е интересно за четене, защото то дълги години е правило компания на Вив, а сега тя трябва да прибере меча си и да опита по по-мирен начин да разреши конфликтите. Единственият минус за мен бе нотката на романтика. Въпреки че отношенията между Вив и Тандри се развиват бавно и позволяват на читателя да свикне с тях като двойка, не смятам, че имаше нужда от този елемент.

Ако в момента имате някакви трудности или и на вас ви предстои нещо ново и се страхувате от неизвестното бъдеще, ви препоръчвам да прочетете „Легенди и лате“. Ще се вдъхновите от пътешествието на Вив и ще видите, че не сте единствените, попаднали в подобна ситуация. Може би дори главната героиня ще ви даде сили да сте смели и да рискувате, знаейки че близките ви са до вас и ви подкрепят.

П.П. Искам още веднъж да благодаря на „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ за това, че се свърза с мен и ми предложи да си избера някое от заглавията на издателството.