"Стъкленият меч" от Виктория Айвярд

Кръвта на Мер Бароу е червена – червена като на простолюдието. Но уменията ѝ да подчинява електричеството са я превърнали в смъртоносно оръжие, което сребърнокръвният елит иска да впрегне в своите цели.
Кралската фамилия я обявява за измамница, за лъжа. Отрича самата мисъл, че червената и сребърната кръв могат да бъдат равни. Но докато бяга от двореца, Мер открива разтърсваща истина – тя не е единствената от вида си. Мер започва да набира малка войска от други червенокръвни със специални способности, за да ги поведе срещу тираничните им господари.
Това се оказва трънлив път. Трудно ѝ е да избегне опасността да се превърне в същото чудовище като тези, които се опитва да срази. С всеки следващ спасен от кръвожадния взор на новия крал властта на Мер се затвърждава – ала положението ѝ става все по-нестабилно. Дали тежестта на животите, пожертвани в името на бунта, ще я смаже? Или коварството и предателствата са направили сърцето ѝ неподвластно на разкаяние?

Най-после завърших тази книга. Винаги се оправдавам с едно и също нещо, ако ме попитат защо съм я чела толкова дълго време:- "Имам много книги за четене". Но този път не е това. Истината е че тази книга беше по-малко интересна отколкото първата. Първите сто страници направо умирах. След това действието се забърза и ми стана по-приятна за четене, но тези 100 страници направо ме убиха. За мен Мер се промени коренно. Не мога да определя дали за добро или лошо. Да, имаше моменти, в които се правеше на лидер, но в други моменти я виждахме като самотно момиче, което просто иска да върне времето на зад и да си беше останала вкъщи в онзази съдбоносна нощ. Виждаме и Фарли в една нова светлина. Много се чудех, защо държанието на Фарли е такова, но тук вече разбираме истината за нея.

Шейд е вторият ми любим мъжки персонаж. Каквото и да стане той винаги беше до Мер и никога не я съдеше. Помагаше на всеки, който се нуждаеше от помощ. И аз искам такъв брат. И това, че СПОЙЛЕР *умря* ме съсипа както Фарли и Мер. Фарли не трябваше така да напада Мер, но какво да се прави - изблик на нерви и съкрушение.

Кал е любимият ми мъжки персонаж. Баща му умря, брат му го предаде, почти целият му народ го мрази и той остана силен. Не се поколеба за нито един миг. Той за мен е най-силният персонаж в книгата. Докато всички други са израснали с майки до себе си, при него не е било така. Майка му е била убита от жена, която е искала власт и сила.

Килорн от друга страна ми е антипатичен. Може би просто поведението му, което показваше, че не му пука въобще, а от вътре умираше от страх или по по-простата причина, че откакто започна войната той не беше до Мер в някои важни за нея моменти. А това да си бесен на някой, най-вече на най-добрият си приятел, че не изпитва същите чувства, които изпитваш ти към него е абсолютно глупаво. Той представяли си какво е на Мер? Да чуеш, че най-добрият ти приятел те обича, по онзи начин.

Исках Гиза да се включи малко повече тук. Да помогне с нещо на героите ни. Към останалите братя на Мер изпитвам смесени чувства. Нито ги мразя, нито ги обичам. Дано в следващата книга, авторката ни ги представи по-обстойно, за да ги опозная по-добре.

Краят не го очаквах. Просто всички тези нейни обещания към себе си, че няма да ги остави сами и т.н., бяха на празно. Но я разбирам отиде при врага, който мрази от дъното на душата си, за да остави хората, които обича най-много на света.
Много бих искала да видя в следващата книга повече романтика. Просто по-често да има целувки между героите и т.н. Със сигурност знам, че накрая Мер и Кал ще се съберат. Няма значение какво ще стане. Ще разберат, че си липсват един на друг и ще си простят глупавите грешки, които са направили.

Книгата наистина е интересна, няма значение, че в началото е малко скучна. Виктория Айвярд ми потапя в едни сват, където най-много страдат децата и обикновените хора.