Обичам готическите романи. Най-вече тези, които се развиват във Викторианската епоха. А съчетани с духове и мистериозно убийство, е сигурно, че ще остана очарована. А сега, нека се потопим в историята на необичайния живот на Сигна Фароу...

Правилната доза е тънката граница между отровата и лекарството. А отровата води до смърт. Само че Сигна много добре познава това състояние. В следствие на няколко фатални инцидента тя разбира, че не може да умре. Всъщност може да вижда призраци и дори самата Смърт. Той ѝ прави компанията през самотните години, които прекарва при най-различни настойници. Затова Сигна се опитва да бъде примерна дама и да не създава проблеми. А пристигайки в „Торн Гроув“, е още по-мотивирана да се приобщи към висшето общество. Тя обаче стига до заключението, че свободата да е себе си е по-важна от хорското мнение. 

Сигна никога не се е чувствала като част от семейството, докато не се запознава със семейство Хоторн. Илайджа Хоторн е потънал в скръб и е готов да остави семейния бизнес да фалира, защото е осъзнал колко много клуб „Грей“ му е отнел. Все още не е преживял смъртта на съпругата си, а ето че дъщеря му се е разболяла от същата мистериозна болест. Блайт обаче не е готова да се предаде заради силната воля, която притежава. Трудно приема чуждата помощ и възприема себе си като независима, но е готова на всичко за семейството си. Пърси расте с идеята, че наследството му е „Грей“ и е силно огорчен, когато баща му му отказва достъп до клуба. Често е със сериозно изражение, за да прикрие болката, която изпитва, но има и моменти, в които истински се забавлява. Например, когато е партьор на Сигна в урока по танци.

Вечният спътник на Сигна е Смъртта. Той е силно заинтригуван от силите на момичето. За първи път някой смъртен го забелязва и разговаря с него. Но по-важното е, че Сигна го разбира. Вижда го зад маската му на Мрачния жътвар. Смъртта има доста интересни философски възгледи като за безсмъртен и именно това го прави толкова интригуващ персонаж. Той приема доста на сериозно ролята си на Събирач на души и се грижи всяка от тях да има лек и спокоен задгробен живот. Смъртта се разкрива пред Сигна и ѝ позволява да научи повече за чувствата, които изпитва. Но продължава да е обвит в мистерия. Както и трябва да е. Все пак е Смъртта. А докато самата Сигна не стане Жътвар, някои неща трябва да останат обвити в потайност. 

„Беладона“, както подсказва заглавието, обръща внимание на отровата и отравянето като средство за убийство. Главната героиня е привлечена към ботаниката, въпреки че можеше да се наблегне повече на тази наука. Харесах и елементите с духовете и задълбочаването на темата за живота след смъртта.