Каквото и да напиша за тази книга, ще е малко. Потопих се в историята още в първите страници и не мога да кажа как тези 400+ страници ги прочетох на един дъх. В този роман на Ребека Рос може да се открие от всичко по много – митология, препятствия, приятелства и любов. Най-вече последното, защото любовта между двамата герои е в най-чистата ѝ форма.

Боговете са алчни същества. Притежават време и могъщество, което поражда скуката и желанието да притежават нещо. За някои от тях започването на война е забавното преживяване, което търсят и желаят. Възприемат смъртните като играчки, а техните тегоби - като несъществени. За секунди променят човешкия живот и го захвърлят във водовъртежа на войната - мизерията, агресията и смъртността. Сутринта закусваш спокойно у дома, а вечерта градът ти е бомбардиран и опожарен. В тези така тежки времена обаче винаги има лъч надежда. А в случая на главните ни герои това е любовта.

Отраснала с обич и уважение към историите, Айрис не може да си представи по-мечтана работа от тази във вестник „Оут Газет“. В статиите ѝ си личат чувствата, които влага, и нейното желание е читателите да са съпричастни с това, което четат. Нейното писане е толкова чувствено, защото самата Айрис намира утеха в изливането на мислите си на белия лист. Чрез нейния образ Ребека Рос показва красотата на думите и как правилните от тях могат да променят света. На фронта Айрис осъзнава колко е важно преживяванията на войниците да стигнат до повече хора, за да могат жителите на града да разберат сериозността на войната и как богът Дейкър трябва да бъде спрян. Смелостта на Айрис винаги изпъква на преден план - пише на непознат, решава да стане военен кореспондент и отива на фронта, за да опише случващото се. И тази смелост се изразява в това, че тя се страхува, но не се отказва.

Друга тема, която се засяга в романа, е намирането на ново семейство. Такова, което не е създадено с кръв, а е избрано. В пансиона в Авалон Блъф Айрис открива спокойствието и защитата, които е изгубила след мобилизирането на по-големия си брат Форест. Марисол, въпреки че е едва на тридесет и три години, се държи като майка с Айрис, Ати и Роман. Приема ги с отворени обятия в пансиона, дава им задачи, когато са напрегнати и трябва да се разсеят, и им е упора, когато им е трудно. Тиа Атууд, за приятелите Ати, веднага се сприятелява с Айрис, защото желае да живее. Иска животът ѝ да е изпълнен с приключения и да не съжалява за пропилените години. Тя не е от хората, които ще позволят някой друг да взима решения вместо нея. 

Роман е достоен съперник на Айрис в борбата за позицията на колумнист във вестника. Всяка статия, която пише, поглъща цялото му внимание, и въпреки че обича работата си, неговата мечта е да следва литература в университета. Дългът към семейството му обаче го кара да прави компромис след компромис. До момента, в който не осъзнава, че мястото му е на фронта до Айрис. Затова се противопоставя на баща си, взима магическата си пишеща машина и намира бившата си съперничка. Харесах образа му толкова много, защото има дълбочина. Миналото му, семейството му и обичта му към Айрис се показват пласт по пласт и в даден момент осъзнаваш какъв невероятен мъж е. Роман се опитва всеячески да предпазва Айрис, но без да я ограничава. Дава ѝ кураж и я кара да осъзнае колко добра е в работата си. Не се страхува да покаже чувствата си и винаги намира правилните думи.  

„Божествени съперници“ може и да има някакви фентъзи елементи - боговете и магическите предмети, но в същината си стои любовта. Чрез красивите и магнетични описания Ребека Рос представя една пламенна любов, която напук на войната и всичките страдания разцъфва в нещо красиво и неразрушимо. Похватът с писмата е чудесен, защото Айрис и Роман започват да се влюбват в душата на другия. Създават връзка чрез споделянето на страховете, тайните и желанията си. Връзка, която дори боговете не биха успели да разрушат.

Емоциите, които предизвиква романът, не могат да се опишат, а трябва да се прочетат. Трябва сами да изживеете чистата любов между героите. И ако не желаете да започвате някаква дълга поредица, ви успокоявам - „Омагьосаните писма“ е дуология.

„Змей побратим“ ни връща в моя любим Видин, където героите се опитва да се върнат към нормалния си начин на живот след промените от последните Горещници. Само че те няма как да забравят, че легендите са истински и сред тях бродят змейове, самодиви и лами. 

Продължението на „Змей закрилник“ не само има интересен сюжет, включващ заговори, битки и предателства, но и доразвива вече познатите ни персонажи. Ще започна със Зора, защото харесвам нейния образ на самодива. Да, прекалено е пряма и хладна. Почти никога не се отказва от високомерието и гордостта си, но е лоялна до гроб. Мъдро съветва Вида и се опитва да намери правилния начин, по който да се справят с Йордан. Събитията в романа я подлагат на не едно изпитание и това, което се случи с нея към края, показва, че дори една самодива няма как да остане безразлична към страданията на приятелите си.

Вечният пазител на Видин - царкинята Вида, продължава да бди над града и неговите жители. Неведнъж показа своята благоразумност, разсъдливост и смелост. Не желаеше невинни да се замесват в назряващата се битка и се опитваше да ги предпази по всякакъв начин. Смятам, че успехът и просперитетът ѝ се дължат на факта, че много добре може да се адаптира към модерното, но и да запази духа на старото. Вида може и да се доверя на Зора, но човекът, на когото се уповава без да се замисля, е Пламен. Змеят духом ѝ дава сили да се бори и да не се прекланя пред трудностите. Той е готов да забрави миналото и да прости на брат си. И Пламен за пореден път подава ръка на Йордан.

Много от читателите, включително и аз, харесват Йордан. Признавам, че той е от тези антигерои, които с опознаването, осъзнаваш каква дълбочина притежава. Не го наричам злодей, защото не го възприемам като такъв. Определено има лоши черти - безскрупулност, безочливост и хитрост, но цялата мотивация зад действията му в „Змей побратим“ е с цел да върне баща си. Бащата, когото го е отгледал и когото го е направил мъжът, който е. Радвам се обаче, че Йордан успя да осъзнае колко жесток може да е Караогнян и че той прави само това, което е изгодно за него самия. Допадна ми, че се загатва за бъдещи романтични взаимоотношения между Йордан и Рая, с която имат еднакъв характер. И още повече ми допада, че Рая не се поддава и продължава да показва огнената си страна. 

Симона Панова категорично успява да ни пренесе из видинските улици. Изпитвах носталгия, докато четях как героите се разхождат в крайдунавския парк, посещават „Баба Вида“ и съзерцават Дунава. Включва разнообразни митове и легенди, някои от които познати само в този край на България. И за да може читателят да се влюби още повече в Северозапада, авторката включва и Белоградчишките скали, където се запознаваме с кукерските и нестинарските обичаи.

Ревю на първа книга - тук. 

Светът в поредицата „Короните на Наяксия“ се обогатява с новела, чието действие се развива в Дера - земите на хората. Лично аз се надявах на повече информация за този континент, но не се научава нищо особено. Новелата обаче успява успешно да представи двама герои с всичките им проблеми и съмнения, които да харесам.

Още от раждането си Лилит върви ръка за ръка със смъртта. А любопитството ѝ никога не я напуска. То я води по най-различни пътища. Едно от тях се оказва къщата на вампира Вейл, чиято кръв може да се окаже ключът към лека за болестта в родния ѝ град. Откакто болестта взима жертви, тя прави всичко по силите си, за да защити по-малката си сестра. Дистанцира се от Мина от страх да не я боли, когато чумата я вземе. Лилит крие любовта и топлината зад студеното си поведение. И когато осъзнава, че е била на косъм да загуби сестра си, решава, че повече няма да крие чувствата си. Хареса ми, че Лилит е на такава възраст, че знае кое е важно за нея и взима рационални решения, неподвластни на силните емоции, характерни за по-младите. 

Някога Вейл е бил командир на ришаните, но се оттегля в Дера, когато губят войната. Домът му е своеобразен музей, съдържащ всякакви антики и предмети на изкуството. Отдал се е на самотата, но с появата на Лилит, която нито веднъж не изпитва страх от него, той се пробужда. Първоначално е представен в мистериозна светлина и се държи саркастично, но опознавайки го, на повърхността се появяват смелостта, очарователността и мекотата в характера му. Двамата определено създадоха силна връзка. Постепенно се опознаха и свалиха маските, които носеха. И накрая бяха готови на всичко, за да си помогнат.

„Шест изпепелени рози“ може да се чете самостоятелно. Аз обаче ви препоръчвам да я прочетете след „Змията и крилете на нощта“, защото ще сте наясно за политическата обстановка в Обитрейс. Също така споделям, че Лилит и Вейл ще се появят във втората книга от поредицата и ще е хубаво да сте запознати с тяхното минало.

Обичам готическите романи. Най-вече тези, които се развиват във Викторианската епоха. А съчетани с духове и мистериозно убийство, е сигурно, че ще остана очарована. А сега, нека се потопим в историята на необичайния живот на Сигна Фароу...

Правилната доза е тънката граница между отровата и лекарството. А отровата води до смърт. Само че Сигна много добре познава това състояние. В следствие на няколко фатални инцидента тя разбира, че не може да умре. Всъщност може да вижда призраци и дори самата Смърт. Той ѝ прави компанията през самотните години, които прекарва при най-различни настойници. Затова Сигна се опитва да бъде примерна дама и да не създава проблеми. А пристигайки в „Торн Гроув“, е още по-мотивирана да се приобщи към висшето общество. Тя обаче стига до заключението, че свободата да е себе си е по-важна от хорското мнение. 

Сигна никога не се е чувствала като част от семейството, докато не се запознава със семейство Хоторн. Илайджа Хоторн е потънал в скръб и е готов да остави семейния бизнес да фалира, защото е осъзнал колко много клуб „Грей“ му е отнел. Все още не е преживял смъртта на съпругата си, а ето че дъщеря му се е разболяла от същата мистериозна болест. Блайт обаче не е готова да се предаде заради силната воля, която притежава. Трудно приема чуждата помощ и възприема себе си като независима, но е готова на всичко за семейството си. Пърси расте с идеята, че наследството му е „Грей“ и е силно огорчен, когато баща му му отказва достъп до клуба. Често е със сериозно изражение, за да прикрие болката, която изпитва, но има и моменти, в които истински се забавлява. Например, когато е партьор на Сигна в урока по танци.

Вечният спътник на Сигна е Смъртта. Той е силно заинтригуван от силите на момичето. За първи път някой смъртен го забелязва и разговаря с него. Но по-важното е, че Сигна го разбира. Вижда го зад маската му на Мрачния жътвар. Смъртта има доста интересни философски възгледи като за безсмъртен и именно това го прави толкова интригуващ персонаж. Той приема доста на сериозно ролята си на Събирач на души и се грижи всяка от тях да има лек и спокоен задгробен живот. Смъртта се разкрива пред Сигна и ѝ позволява да научи повече за чувствата, които изпитва. Но продължава да е обвит в мистерия. Както и трябва да е. Все пак е Смъртта. А докато самата Сигна не стане Жътвар, някои неща трябва да останат обвити в потайност. 

„Беладона“, както подсказва заглавието, обръща внимание на отровата и отравянето като средство за убийство. Главната героиня е привлечена към ботаниката, въпреки че можеше да се наблегне повече на тази наука. Харесах и елементите с духовете и задълбочаването на темата за живота след смъртта.