„Корона за княгинята“ от Ангелина Иванова

1897 г.

Българската студентка Вихра Манова получава достъп до иначе непристъпната библиотека на Ватикана. Там прави невероятно откритие – средновековен ръкопис, посветен на съдбата на Кера Тамара – сестра на последните български царе и вдовица на султан Мурад I. Вместо признание находката ѝ обаче е посрещната с присмех и съмнение.

В същото време младият офицер Константин Соколов е призован в Двореца, където получава тайна заръка от княгинята майка. Мисията му го събира с Вихра и двамата се впускат в рисковано приключение сред старопланински манастири, усойни проходи и по дирите на легенди, съхранявани през вековете.

Вихра и Константин трябва да се преборят не само с предразсъдъците на учените, но и със съперници, готови на всичко, за да открият скритото съкровище на българската царкиня. Между преданията за светци, древни писания, забравени гробници и могъщи сенки от миналото се ражда и неочаквана близост, която ще промени съдбите им.

Реших, че както посветих февруари месец на романтиката в блога, така и март ще е чудесен за родното, българското, фоклорното. Ако ме следите от началото на създаването на това книжно кътче, сте попадали на по-ранни ревюта на романи от български автори. Тогава рядко ми харесваха, въпреки че от сърце ги четях. Радвам се, че за послединте седем-осем години нещата се промениха и в днешно време попадам на страхотни художествени произведения.

Миналата седмица отпразнувахме 148-ата годишнина от Освобождението на България. По този повод „Корона за княгинята“ ще е в центъра на вниманието ни днес. Не защото разказва за събитията от онзи повратен момент, а защото времеви за доближава най-близо от избраните за ревю този месец романи. Вмъквам, че това е първата ми среща с Ангелина Ангелова, от която останах очарована и се надявам да прочета повече подобни творби от нея.

Пренасям ви в далечната 1897, която увлича с усещането за ново начало. Минали са две десетилетия от Освобождението и цяла България е в преход. Действието първоначално се развива в младата столица София - място, на което все още личат следи от ориенталското минало - ниски къщи с дървени чардаци, тесни улици и пазари, където се чува разнообразната реч на Балканите. От друга страна, с начело княз Фердинанд - изключително образован и културен владетел, с големи политически амбиции за България, градът започва да прилича на европейска столица с новите си административни сгради, широки булеварди и градини. По главните улици вече се разхождат хора, облечени по последната виенска мода, а кафенетата се превръщат в място за разговори за политика, литература и бъдещето на страната. За по-младите жители България е нещо естествено, а не мечта. Те учат в новооткрити училища, четат европейски книги и вярват, че страната може да стане модерна и силна.

В подобна среда израства Вихра. Баща ѝ успява да я уреди да учи в Италия - да се превърне в образована млада дама, докосната от европейската мода и култура. След което да се върне в България и да стане преподавателка. Държавата обаче още не е дорасла да възприема толкова лесно идеята жената да работи на подобни позиции. Затова и на Вихра ѝ е трудно да си намери работа. Тя обаче отказва да сведе глава и да се откаже от откритието си в библиотеката на Ватикана - ръкопис, споменаващ какво се е случило с Кера Тамара - сестрата на двамата български царе преди падането ни под османско робство. Анфинитетът ѝ към историята като наука мотивира Вихра да преследва този приключенски дух, който я отвежда на пътешествие из България - от Търново до Странджа. Тя е олицетворение на жената от 19. век - зачита порядките и традициите на българското общество, но същевременно дръзва да ги наруши в определени ситуации. Вихра притежава буден ум и осъзнава, че има същите умения и знания като мъжете, но няма да бъде взета на сериозно и казаното от нея ще бъде поставяне под съмнение само защото е жена. Както споменах обаче, не се предава лесно и се научава да отстоява позициите си.

Образът на Константин допълва този на Вихра, защото в началото той изглежда сдържан и дистанциран човек, отдаден на работата си и привикнал да държи емоциите си под строг контрол. Детска травма е оставила отпечатък върху характера му и го е научила да не допуска хората прекалено близо до себе си - нито в личния живот, нито сред колегите си. Срещата му с Вихра обаче постепенно разклаща тази защитна стена. Той вижда в нея не просто любознателна млада жена, а човек с истински интерес към историята и със знания, които могат да се окажат ценни. Доверието му към нея се появява бавно, но с всяка следваща стъпка от тяхното пътешествие Константин започва да се осланя на преценката ѝ все по-често. Именно чрез Вихра той постепенно си позволява да покаже по-човешката си страна - онази, която копнее за близост, разбиране и спокойствие.

Историята на Кера Тамара пък придава на романа неговото историческо и емоционално ядро. Тя е една от онези фигури от българското Средновековие, за които се споменава рядко, но чиято съдба носи огромна тежест. Дъщеря на цар Иван Александър от първия му брак и сестра на Иван Шишман и Иван Срацимир, Тамара е изпратена като съпруга на султан Мурад I - политически акт, продиктуван от стремежа да се запази мирът и да се предпази народът от нови разрушения. В харема тя прави прецедент за времето си - успява да запази християнската си вяра, превръщайки се в символ на вътрешна сила и духовна устойчивост. Чрез нейната съдба романът напомня, че историята не се състои само от битки и владетели, а и от тихите, но съдбоносни решения на жени, чиито жертви често остават в сянка. Учебниците по история обаче удобно забравят да споменават жените от Средновековието.

„Корона за княгинята“ е роман, който съчетава в себе си приключение, любов и историческа памет. Чрез историята на Вихра и нейното търсене на истината за Кера Тамара Ангелина Ангелова напомня колко е важно да се връщаме към миналото си и да преоткриваме онези личности, които времето е оставило в сянка. Книгата съживява духа на България - от следосвобожденска София до спомените за средновековната ни държава. Напмоня ни и че зад всяко историческо събитие, стоят човешки съдби, избори и жертви, които трябва да бъдат запомнени.