„Лехуса“ от Васил Попов

Странджа винаги е била земя на тайни - планина, в която горят нестинарски огньове, където древни светилища шепнат забравени истории и легендите за змейове и самодиви се носят като тих шепот сред вековните дървета. Тук природата и миналото се преплитат, създавайки усещането за нещо старо, скрито и почти недокоснато от времето. Именно тази смесица от дива красота, древни обреди и едва доловимо напрежение превръща Странджа в идеалната сцена, където българският фолклор оживява пред очите на читателя.

„Лехуса“ е продължението на „Мамник“ и носи атмосферата на българския фолклор, фокусирайки се върху древен тракийски храм-паметник и легендите за аждерите. Радва ме, че Владо Пенев отново е гласът на разказвача, защото умее да потопи слушателя в света на героите чрез своите превъплъщения, диалекти и изразителност. 

Божана и Митко продължават да работят в хармония, вече вярват във фолклора и са по-отворени към легендите и мистериите на българските земи. Виждаме постепенната им промяна, тяхната готовност да приемат свръхестественото като част от живота около тях, като се учат да се доверяват на интуицията си. Странджа, с мистиката и своите тайни, служи като идеална сцена за това развитие и за фолклорната атмосфера, която Попов създава. В сравнение с „Мамник“, героите са по-спокойни, уверени в уменията си и вече са се научили да се справят с опасностите, които надвисват над селото. Това обаче не означава, че отвътре не им идва да се борят срещу същества, които цял живот са вярвали, че са само митове и бабини деветини.

Лехусата е централното митологично същество в романа - според поверията това е създание, което тормози родилките и може да им отнеме детето, обикновено в периода до 40-ия ден след раждането. Не бъдат ли спрени, могат да донесат болести и смърт. Това е причината нашите предци да се справяли с подобни същества чрез заклинания и ритуали, съчетани с вярата в силана на семейството. Оттам идва и обичаят при майката и бебето до този ден винаги да има някого, а след изтичане на 40-тия ден се омесва медена пита, за да ги умилостиви. Срещата на Божана с лехусата носи не само напрежение, но и размисъл за майчинството и отговорността към живота, който се създава. 

В „Лехуса“ Васил Попов въвежда доста сюжетни линии - спомени за професора на Божана от университета, Лора от студентските ѝ години, трафикът на бежанци, телефонни измами и т.н. Макар това да разширява света на романа и да му придава богатство, понякога сюжетът губеше фокус и напрежението, което толкова харесах в „Мамник“. Обърквах се и изпускаш нишката. Лошото е, че не всичко бе доведено до край и въпреки че накрая се разбира защо са засегнати телефонните измами и трафикът на бежанци, абзаците за тях можеха да бъдат много по-кратки. Васил Попов се опитал да засегне множество теми, но в крайна сметка централна роля е българския фолклор и хорър елементите.

Най-много ми харесаха героите, магията на Странджа и вплетеният фолклор, които придават мистерия и дълбочина на историята. Въпреки това, сюжетът понякога бе прекалено разпилян -  темите са много, но малко от тях се развиват достатъчно убедително. Лехусата, която трябваше да е централната митологична фигура, е представена твърде бегло, а напрежението, което очаквах, почти липсва. Идеята за включването на аждерите е интригуваща, но навлизането им не бе особено плавно, което разсейва читателя от основната мистерия.

„Лехуса“ имаше огромен потенциал, но желанието на Васил Попов да въведе нови създания и герои го отдалечи от основната нишка в сюжета. Не отричам, че се насладих на мистиката и магията на Странджа, фолклорните мотиви и древните митове. Само че с висока летва, предсавляваща „Мамник“, имах големи очаквания, които не се оправдаха. Виждам обаче потенциала на поредицата и съм дотолкова заинтригувана от идеите на Попов, че ще прочета и „Аждер“.

Ревю на „Мамник“ - тук.