"Музата на кошмарите" от Лейни Тейлър

От шестия си рожден ден насам Сараи беше живяла сред кошмари.

Тя беше вярвала, че няма ужас, който да я изненада.

Оказа се, че греши.

Нито Ласло, нито Сараи са същите след трагедията: той – оказал се бог, а тя – превърнала се в дух. И двамата се опитват да опознаят границите на новите си възможности, докато Миня, издънката на боговете, ги държи като заложници и организира отмъщението си за Плач.

Ласло е изправен пред невъзможен избор – или да спаси жената, която обича, или – всички останали.

Сараи се чувства по-безсилна от всякога, но дали наистина е така? Тя все още не е разкрила на какво всъщност е способна.

"Музата на кошмарите" е поредната добра книга, с която се запознах през 2018 година. Лейни Тейлър отново успя да ме потопи в света на Ласло и Сараи. Авторката постепенно разкриваше тайна по тайна, докато накрая остана една единствена свързана със серафимите. В началото ми потръгна мудно, но след 50-та страница всичко се забърза и се оказа, че книгата е пълна от наситени с чувства моменти. Четох я в самолета и си признавам, че пуснах няколко сълзи...

Сараи е призрак. И никой не може да го промени? Или има, но все още не са намерили бог, с подобна сила? За пореден път успях да видя колко по-различна е от майка си Исагол. Докато тя е била зла, безчувствена и лукава, то Сараи бе мила, в очите ѝ винаги имаше надежда и намираше начин да прости на всеки. Откри, че силата ѝ се е променила заедно с физическото ѝ състояние, но най-вече бе благодарна, че е намерила любовта в лицето на Ласло. Самият Ласло също се бе променил от предишната книга. Най-голямата променя, разбира се, е това че е бог и заедно с това идват и многото отговорности и сили. С помощта на Сараи започна да се уважава повече, а и намери нови приятели или по-скоро семейство.

Руби е човекът, който винаги може да разведри обстановката. От друга страна доста често е разсеяна и говори несвързано и това кара другите да се замислят преди да ѝ възложат някаква задача. Дарбата ѝ също много ми допада - огънят. И тук си представям какво ще стане, ако се срещне с Елин Галантиус. Спароу, от друга страна, е пълна противоположност на Руби - тиха и внимателна. Изумих се от многобройните възможности на дарбата ѝ като Орхидейница. Беше съумяла да я използва по един различен, но доста ефикасен начин.

Разкрива се историята на Миня. Разбира ме какво точно се е случило преди 15 години. Този съдбоносен ден завинаги я променя и за двадесет и четири часа се превръща в "майка" на четири невръстни деца. Когато разбрах защо през цялото време се е държала толкова студено към Сараи и останалите я съжалих. Оказва се, че е била принудена да бъде толкова жестока... Вярвам че Феръл е интересен герой, но все още авторката не е показала неговия потенциал. А и много харесвам как се развива връзката между него и Руби.

В продължение на двеста години боговете измъчвали жителите на Плач. До един съдбоносен ден, в който всичко свършва. Но въпросите остават. Откъде идват? Какви други способности притежават? И ето, че най-накрая въпросите получават своите отговори. Това става с помощта на Корако - една от богините. Благодарение на нейният разказ, Сараи и останалите разбират колко жесток и жаден за власт е бил Скатис. Чрез историята на Кора и сестра ѝ Нова успях да опозная едно място, на което това да бъдеш син е било най-нормалното нещо.

Книгата ме впечатли с многопластовата си история и всички тези чувства, които изпитах по време на прочита ѝ. И ако смятате, че всички тези 500+ страници са прекалено много, то от сега ви гарантирам, че всъщност са напълно незадоволими за читателската ми душа.

Ревю на първата книга - тук.