„Беззвездно море“ от Ерин Моргънстърн

Дълбоко под земната повърхност, на бреговете на Беззвездното море, има лабиринт от тунели и зали, пълни с истории. Входовете, които водят до това светилище, често са скрити – насред избуялата горска трева, в нечий дом или там, където видимото е невидимо. Но тези, които търсят, ще намерят. Техните врати ги очакват.

Закари Езра Роулинс търси своята врата, макар да не го осъзнава. Той следва песента на няма сирена, която необяснимо му подсказва, че е предназначен за друго измерение. Когато открива мистериозна книга в университетската библиотека, той започва да чете, завладян от истории за нещастно влюбени затворници, изгубени градове и безименни послушници. Прелистването на страниците го отвежда до история за собственото му детство, невъзможно написана в книга, много по-стара от него.

Пчела, ключ и меч, изографисани на корицата, водят Закари към двама души, които ще променят хода на живота му – пламенната и загадъчна Мирабел и босоногия красавец Дориан. Тези непознати ще отведат Закари в опияняващ свят, пропит с магия и романтика. Насред извиващите се тунели, пълни с книги, в позлатените бални зали и на потъмнелите от вино брегове, се простира централата на тайно общество, за чиято съдба се води ожесточена битка.

Преди две години се запознах с творчеството на Ерин Моргънстърн благодарение на „Нощният цирк“, в която книга се влюбих веднага. Затова нямах търпение за „Беззвездното небе“. Виждайки, че е 600 страници, се подготвих за описанията на героите, за света, в който се намира Беззвездното море, и за много приключения. Е, получих всичко, за което се надявах, обаче писателката е попрекалила с описанията. В началото това не ми пречеше, защото тепърва навлизах в историята, но някъде след 400-та страници започнах да се чудя дали действието няма да се забърза, а към самият край на книгата дори прескачах абзаци, за да стигна по-бързо до финалните страници. Това бездействие, ако мога така да го нарека, и неуспеха да се докосна до някои от героите са причината да дам четири звезди на „Беззвездното море“ въпреки добрият старт и красивите думи, които описваха магическия свят, скрит под нашия.

Закари е от героите, които ти е лесно да опознаеш и харесаш. По-затворен е в себе си, предпочита компанията на книгата пред тази на хората, но е и готов на помогне на малкото приятели, които има. От малък е заобиколен от магия (майка му е гадателка) и това му помага по-лесно да приеме, че това, което пише в „Сладки тъги“, е истина. Вярвам, че от момента, в който Закари посещава за първи път Сърцето в едно от Пристанищата на Беззвездното море, до края на историята Закара със сигурност израсна и започна да гледа на света с други очи. Дориан, от друга страна, възприемам не като самостоятелна фигура, а като такава, прикрепена към Закари. Това е и героят, който така и не успях да опозная добре, а да не говорим и за привързване. Възприемам го само и единствено като човек, който трябваше да изпълни предназначението си в една приказка. Затова няма и да коментирам връзката между Закари и Дориан, защото за мен такава нямаше. По-скоро бих определила отношенията им като привличане, защото те така и не се опознаха, а може би това е любов от пръв поглед?

В началото за мен Кат бе само една от приятелите на Закари. Не очаквах, че в последствие ще изиграе някаква роля в историята на Беззведното море. В последните сто страници са предоставени откъси от нейния таен дневник, който започва да си води след изчезването на Закари и неуспеха на полицията. Благодарение на този дневник, успях да опозная Кат, че дори и да я харесам, защото си личеше, че би направила всичко, за да намери приятеля си. Пазителя е фигура, която до преди края на книгата не знаех дали да го харесам, или не. Често се случваше да не се сещам за него, докато не го споменат, но в същото време той бе забулен в мистерия, която исках да разгадая. Откъде е дошъл? Защо не си е тръгнал от Пристанището? На каква възраст е? Помага ли на Закари, или не?

Мирабел е вторият герой, когото мога спокойно да кажа, че съм опознала и харесала. Не се притесняваше да каже в лицето на някого истината, дори и болезнената. Тя показа на Закари, че не всичко, което се пише в книгите, е истина и е по-добре да си създаде собствена представа за дадено място, отколкото да си представя чужда. Тя, също като Пазителя, представляваше интерес за мен, защото бе единственият герой роден в Пристанището и знаеше миналото и бъдещето на Беззвездното море. След като научих за истинската ѝ самоличност, Мирабел ми стана още по-интересна. Саймън и Елинор за поредните личности, които Закари смяташе са измислени, но всъщност бяха реални. Всеки един от тях попаднал от различно място в Пристанището, по-късно тръгнал по различен път, но двамата са били събрани заедно, за да дадат нов шанс на Съдбата за по-добър живот.

„Беззведното море“ е преизпълнена с магия. Това е факт. Показва, че няма възрастова граница, в която да вярваш на приказките, защото във всяка една от тях има по зрънце истина. Няма как един читател да не сравни различните книги на даден автор. Аз много пъти съм го правила и знам, че ще го правя и занапред. Дали „Беззвездното море“ е по-добра от „Нощният цирк“? За мен не е, но това не означава, че самата книга е лошо написа или нещо подобно. Просто „Нощният цирк“ ми е на присърце и винаги ще бъде най-добрата книга, писана от Ерин Моргънстърн.

Ревю на „Нощният цирк“ - тук.