„Уинтър“ от Мариса Мейър

Героите са същите, но не съвсем – мащехата отново е особено зла, за красотата на принцесата се носят легенди, макар официално да се знае, че ужасни белези загрозяват лицето й, а седемте джуджета съвсем не са джуджета и е спорно дали са седем. Дори и в бъдещето приказките започват с „Имало едно време…“.

Принцеса Уинтър ненавижда мащехата си кралица Левана. Нещо повече – момичето е убедено, че злата жена изобщо няма да одобри чувствата, които таи към верния си приятел от детството, вече красив дворцов страж, Хиацинт. Но младата принцеса не е толкова слаба и безпомощна, колкото си мисли Левана. Години наред тя е подкопавала плановете на кралицата и сега, с помощта на Синдер, Скарлет, Крес и приятелите им, е на път да предизвика революция. Но дали пък историята няма да се повтори – нали знаете, онази с отровната ябълка?

„Уинтър“ слага край на историята на киборга, който дълги години се чувства недооценен и отхвърлен. В не толкова далечното минало от пепелта в детската кралска стая в Артемизия част от принцеса Селена оцелява, за да се превърне в механика Синдер. Синдер, която успява да открие приятели и заедно с тях да се бори за бъдещето на дома си.

Принцеса Уинтър страда от лунната болест - получава халюцинации, причинени от неизползването на дарбата си. Тя обаче е готова да живее с тях, ако това означава да не отнема чуждата воля. Уинтър е обичана от народа си не защото е красива, а защото е мила, любезна и добродушна. Въпреки причудливия ѝ характер, придружен със странни приказки, тя е интелигентна и знае как с прости отстоявания - като отказа ѝ да прикрие белезите си с обаяние, да се противопоставя на Левана. Може във вените ѝ да не тече кралска кръв, но е отгледа като принцеса, което, заедно със сърдечния ѝ характер, я кара винаги да мисли за народа си и колко страда под управлението на доведената ѝ майка. Уинтър е едно нежно цвете, което на моменти се държи наивно и плашливо, но се изправя пред страховете си, ако по този начин може да помогне.

Минус за мен е, че не се обърна достатъчно внимание на образа на Уинтър. Не и така, както бе обърнато на Синдер, Скарлет и Крес. Ето защо е хубаво да се прочете новелата, разказваща за живота на Левана, защото там е описано детството на Уинтър. Може никога да не е познавала майка си, но баща ѝ се опитва да я обича като за двама. Винаги я подкрепя и ясно ѝ дава да разбере, че за него тя е най-важният и скъп човек на света. Смятам, че една от причините Еврет да се съгласи на брак с Левана без голямо съпротивляване е желанието му Уинтър да има майка. Проблемът е, че Левана е неспособна да обикне Уинтър. Най-вече заради първата съпруга на Еврет. Трябва обаче да призная, че кралицата се опитва - в началото люлее на ръце бебето Уинтър и вярва, че вече са истинско семейство. Но с всяко отблъскване от Еврет, Левана все повече ревнува от нея и в даден момент и малката привързаност, която е имала, изчезва.

Хиацинт е от онези хора, които са верни до гроб на правилния човек. Откакто се помни, закриля Уинтър. За нея той е всичко, както и обратното. Само тя може да изкара по-меката му и грижовна страна. Всичко, което е прави - предателството към Синдер, споделянето за устройството, неутрализиращо лунната дарба, и инсценирането на убийството, е, за да я спаси. А студенината и недружелюбността, които показва, са просто маска, целяща да не покаже кое го прави уязвим. Истински се наслаждавах, когато Хиацинт помагаше на Уинтър с халюцинациите ѝ, като я успокояваше и утешаваше, защото тогава милата му страна излизаше наяве. И все пак не успях да харесах образа му, както се случи с Торн и Вълк.

В „Уинтър“ може да откриете екшън, приятелство и любов. Мариса Мейър се е опитала да ни покаже паралелно действията на героите, които често се разделяха на отбори, за да изпълнят някой от плановете, и пози начин чувствах сюжета разхвърлен и оттам действието ми вървеше мудно, защото за няколко страници персонажите така и не постигаха целите си, а изкачаха нови и нови затруднения. Не на последно място, не ми допадна, че взаимоотношенията между четирите двойки се изясниха чак в края на романа.

Все пак се радвам, че препрочетох поредицата, защото се върнах към познатите и любими герои. Припомних си историята на момичето киборг, което с подкрепа от приятелите си и убeдителност в правотата си успя да победи злото, както става във всяка позната ни приказка. И е време да получи своето „И заживели щастливо“.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на „Fairest“ - тук.

Редактирано ревю: юни 2024г.