Явно сред живописните пейзжащи на Върмонт, дебнат не само чудовища, но и призрачни места. Местности и сгради, пазещи множество тайни. Симон Сейнт Джеймс ни потапя в историята на четири момичета, приемащи мрачен пансион за свое временно убежище, и една журналистка, която ще трябва да се изправи пред миналото, за да напише статията за „Айдълуайлд Хол“. 

Някога сред горите на Върмонт съществувал пансион за нежелани момичета - незаконно родени, изоставени, проблемни. За някои от тях той е просто спирка до навършване на пълнолетие, но за други то е дом. Кейти е от първите и може да се приеме като бунтарка. Тя не се страхува да изказва мнението си и да се отдава на яростта, която бошува вътре в нея. Знае как да постави някого на мястото му и може да е хитра и подмолна, когато ситуацията го изисква. Робърта се отдава на спорта, за да притъпи спомените за деня, който толкова я травмира, че спира да говори за известно време. Постепенно се отпуска и показва интелигентния си и разсъдлив характер. Сиси е най-милата и сладката от четирите. Прекалено бъбрива и на моменти наивна, но същевременно дружелюбна и състрадателна. Преструва се на глуповата, за да може околните да не ѝ обръщат извънредно внимание. Най-затворената от групичката е Соня, чиято житейска история е и най-тежка. Преживяла ужасите на Втората световна война, намира спокойствие и сигурност сред коридорите на пансиона. 

Почитателка съм на двете времеви линии. В тази от 1950г. се проследява ежедневието на няколко съквартирантки, които въпреки трагедията, която се случва в студена ноемврийска нощ, остават приятелки в продължение на години. Всяка от тях тръгва по своя път и създава семейство. Но никоя не забравя прекараните в разговори вечери, които ги сближават. Шестдесет и четири години по-късно от „Айдълуайлд“ са останали само останки на сграда и мрачни спомени. Втората времева линия е посветена на тайните, които трябва да бъдат разкрити. 

Фиона страни от пансиона заради убийството на по-голямата ѝ сестра, случило се преди двадесет години. Журналистическият ѝ нюх обаче се обажда и тя решава да напише статия, научавайки че той ще се реставрира. Тя е от тези журналисти, които не се отказват от истината въпреки трудностите, които срещат. Затова се изправя срещу слуховете за духовете, които обитават местността, и истината за съдбоносната вечер, в която семейството ѝ се разпада. Това обаче не означава, че не я е страх, а напротив - изпитва колебание и недоверие. Но желанието ѝ да разкрие какво точно се е случило през 1950г., е по-силно. 

„Момичетата от пансиона“ ме плени. Трябваше ми време да навляза в сюжета и да опозная героите, но след това с интерес разлиствах страниците, за да науча повече за духа на Мери Хенд и какво се е случило с момичетата от „Айдълуайлд“. Романът събира в себе си трилър, мистерия и свръхестествени елементи по един увлекателен начин. А финалът дава цялостен завършек на двете времеви линии, които получават своята правда

Почитателка съм на творбите, вдъхновени от фолклора, а когато става въпрос за славянския, интересът ми е още по-голям. „Дъбравата, където мракът притихна“ включва елементи от полския и ми беше любопитно да чета за традиционни носии, ястия и предания.

На границата с Дъбравата жителите на Стодола порастват с предупреждения и истории, разказвани на селския мегдан за магията и съществата, обитаващи дебрите на гората. За огромно съжаление на семейство Радост, дъщеря им се ражда с чародейство в кръвта си. За тяхно щастие обаче сърцето на Лиска е преизпълнено с добрина и нежност и тя никога не би използвала дарбата си за злини. Всъщност дава всичко от себе си да се впише в живота на село с идеята да си намери съпруг, с което да спре злословията по свой адрес. Сключвайки сделка с пазителя на гората, Лиска вижда решение на най-големия си проблем. Постепенно Къщата под самодивското дърво се превръща в неин дом, а обитателите ѝ - в семейство. Семейство, изпълнено с тайни, но и готово да се подкрепя и защитава. 

В подобни кратки романи не се набляга толкова на второстепенните персонажи. Самите главни герои по същество са малко или много по-интровертни и следователно приятелския им кръг е тесен. „Дъбравата, където мракът притихна“ не е изключение от правилото. Маришенка е братовчедка на Лиска и най-верният ѝ защитник. Не желае да остане в селото, а мечтае за града, където възможностите са безкрайни. Няма как да не спомена пакостливият, но сериозен домашен дух Яга, който, в крайна сметка, се привързва към Лиска и Лесник. Ще спомена и Флориан, който физически се появява само в една сцена, но потайността около него и съдбата му вкарва мистериозна нотка в романа. Като се замисля, има повече второстепенни герои от очакваното, но без дълбочината, която аз харесвам и оценявам. 

Някога един магьосник искал да бъде най-велик сред себеподобните си. Твърдоглавието му го накарало да сключи сделка със стар бог. Момчето получило това, което най-силно искало, но загубило сърцето си. Лесник не се оказва толкова застрашителен и бездушен, колкото го представят легендите. Не е мил, но милее и защитава обитателите на Дъбравата. Сухият му хумор крие уморената душа на седемстотингодишен мъж, който в продължение на векове се бори със зъл бог. През месеците, прекарани заедно, Лиска открива своето място, а Лесник - светлината в мрака. Беше приятно да чета за постепенното отпускане на Лесник в нейно присъствие и копнежа му най-сетне да се разкрие истински пред някого. 

Като цяло съм доволна от книгата. Действието бе плавно и в интерес на истината няма бездействие в сюжета. Това, което куца, обаче е романтиката между главните герои. Така и не усетих химията помежду им, а само закачките. Да, създават някаква връзка, но тя по-скоро е емоционална. Смятам, че много по-добре щеше да стане, ако Лесник бе влязъл само в ролята на наставник. Финалът ме натъжи, но съм удовлетворена от него. Реалистичен е и показва, че ако намериш за какво да се грижиш, тъгата няма да те погълне. Романът учи още на това да не се страхуваме от неизвестното, а да го опознаем и приемем.

Въпреки че не останах очарована от другата книга на авторката - „Кралят на моста“, имах високи очаквания за „Съдба, написана с кръв“. И много се радвам, че те се оправдаха и чакам с нетърпение продължението. 

Даниел Л. Дженсън създава свят, вдъхновен от скандинавската митология. Норделанд и неговият крал са вечният враг на Скаланд и разединените му ярлове. Сред двата народа има хора, родени с кръвта на боговете, които им даряват различни способности. Известни са и като Безсъдбовни, т.е тяхната съдба още не е изтъкана и могат да я променят. Магическата система е добре описана и това пзволява на читателя по-лесно да я разбере. Например тези с кръвта на Тор могат да призовават гръмотевиците. 

От дете Фрея желае да следва стъпките на баща си и да се прослави в битка. Като жена обаче нейната съдба предоопределя да бъде съпруга на рибар с отвратителен характер. Цяла година търпи ужасното поведение на мъжа си и въпреки непокорния си дух знае кога да мълчи и да изпълнява заповеди. В първата половина на книгата Фрея е по-благоразумна и сдържана. Опитва се да стои настрана от плановете на ярл Снори и да прави само това, което няма как да предоотврати. Попадайки сред вихрушката от събития, които самите богове гледат, тя започва да изпитва съмнения, вина и страх. Но не е готова да се предаде, защото все пак е Безсъдбовна и пророчеството за Девицата воин може да бъде променено. Поради тази причина вътрешният монолог на Фрея е толкова интересен за проследяване. 

Всяка обида, която преглътне, и всяко деяние, което търпи Фрея, е за добродуването на семейството ѝ. Желае да ги защити и да стоят далеч от политическите интриги. А в замяна получава подценяване, обиди и присмех. Фрея, от силна обич и лоялност, обаче продължава да ги закриля. Бьорн също има проблеми с роднините си. Като извънбрачно дете и държан в плен в продължение на години от враговете, не се чувства на място при ярл Снори. Но от друга страна, той е първороден син и ще наследи баща си. Затова Бьорн се бори за невинните хора, които служат на ярла. Никога обаче не забравя кой го е отгледал. 

С харизмата си Бьорн печели читателя си още от първите страници. Знае как да се бие и да надхитрява противниците си, а флиртуването и шегуването са му втора природа. Може да е отзивчив, но е лоялен единствено към тези, които са го заслужили. Много добре подбира битките си и знае кога да отстъпи. Не се страхува да изразява мнението си и да се противопоставя на решенията, които баща му взима. Единствените заповеди, на които се подчинява, са тези, свързани с Фрея, защото иска тя да е в безопасност и да не пострада заради чуждите планове. Бьорн вижда Фрея не като оръжието, което ярл Снори представя, а като жената, която поема чуждите отговорности и се бори за неправдата. Връзката помежду им е пропита с напрежение, закачки и химия. 

Към чудесните герои и интригуващия сюжет трябва да добавя и добре описаната политическа обстановка. Кралят на Норделанд и ярл Снори в продължение на години водят битки и в „Съдба, написани с кръв“ се усеща напрежението. А с обрата в края на романа, още една нишка от сюжета става интересна.

Време е отново да се завърна във Върмонт и този път Дженифър Макмеън отвежда читателя до клиника, в която доктор Хилдрет лекува психично болни, и къща, в която нейните внуци растат щастливи и обгрижвани. А паралелно на тази сюжетна линия десетилетия по-късно популярна водеща върви по следите на отвлечени момичета, които по един или друг начин са неразбрани. 

Откакто стават сираци, Вайълет и Ерик заживяват с баба си. Не ходят на училище и не дружат с другите деца и въпреки по-затворения начин на живот те са радостни. Вайълет има своите книги, а Ерик - животните си. Тайната им е книгата им, в която събират информация за всякакви чудовища и как да бъдат победени. Не посвещават никого в тайната си до появата на Айрис. Двамата ѝ показват какво представляват семейните вечери, карането на колело, ходенето на кино и гледането на страшни филми. С изминаването на дните Айрис се разкрива пред брата и сестрата и спомените ѝ бавно излизат на повърхността. А с тях и тайните на доктор Хилдрет, включващи тунелите под Хотела. Харесах всяко едно от децата заради тяхната дълбочина в образите им. А братско-сестринската връзка между Вайълет и Ерик бе специална за мен, защото и аз имам брат и много добре знаех, че зад дразненията и караниците винаги има любов.

През детския погледа на Вайълет, Ерик и Айрис виждаме чудовищата като истински, зли и опасни, но я има и тази детска наивност, че те могат да бъдат победени. Желаят да ги надвиват и се впускат в сражения без да се страхуват. Но чудовищата раждат ли се такива, или биват създадени? Естествено ли е да изпитват гама от емоции? Трябва ли да живеят сред хората и да се третират като такива? Все въпроси, породени от преживяното на децата и по-късно - от разследването на Лизи. 

Професията на Лизи Шели като водеща на подкаст за ловене на чудовища е повлияна от миналото ѝ. Тя знае, че свръхестествените създания не съществуват, но от малка е заинтригувана от необяснимите неща. Затова подкастовете ѝ съдържат само легенди и разкази на очевидци. Проучванията ѝ никога не водят до истински разкрития и разгадаване на митовете. Но поредният случай на изчезнало момиче и оставените улики за Лизи, насочват героинята, че случаите са лични. Изсвършителят го прави заради героинята. Някъде - в горите и по пътищата, Лизи е дебната от нейната сестра и я чака. Тази времева линия не ми беше толкова интересна до обрата във финалните страници. 

Харесвам Дженифър Макмеън като авторка, но явно няма да бъда голяма почитателка на всяка нейна книга. В началото „Децата на хълма“ много ми допадна, но в един момент сюжетът ми стана скучен и въпреки че четях глава след глава, имах чувството, че нищо не се случва. Признавам, че обратът за това коя е Лизи бе страхотен и му се насладих при все това, че го предвидих и то само защото ми хрумна колко яко ще е ако Лизи се окаже не тази, която очакваме. Ако сте почитателка на авторката и на творчеството на Мери Шели, вярвам че ще я оцените подобаващо.

Ревю на „Удавниците“ - тук.

Ревю на „Поканените“ - тук.

От доста време исках да направя този пост, но трябваше да довърша поредицата, за да мога пълноценно да оценя всяка рисунка, която ще видите. За тези от вас, които не са запознати с Еванджелин Фокс, Принца на сърцата, Валенда и Великолепния север, ви препоръчвам първо да прочетете поредицата „Каравал“ и след това да се впуснете в това приключение. Реших, че ще е забавно да разделя рисунките не по артисти, а по книгите, от които са вдъхновени.

Други

Дойде времето за финала на историята на Ева и Джакс. Проклятия, загубени спомени и магия се преплитат в третата книга от поредицата и въпросът, който неизбежно се задава, е дали Еванджелин ще получи своя щастлив край. 

Стефани Гарбър се превърна в моя любима авторка, защото романите ѝ са като приказките, които ми четяха като малка. На моменти може и да са прекалено сладникави, но пък кое момиче не желае да се потопи в приказната атмосфера на омагьосана гора и уютна странноприемница или пък да въздиша по прекрасните ефирни рокли и злодей, който би унищожил сърцето си, за да може любимата му да оцелее. 

Изгубила спомените си Еванджелин се лута между опитите си да си спомни и реалността, която Аполо се опитва да ѝ пробута. Ума ѝ може и да не помни, но сърцето много добре знае каква опасност се крие зад усмивката и милото държание на принца и Ева така и не може напълно да се отпусне в негово присъствие. В началото на романа виждаме една по-различна версия на Еванджелин - тази на неуверено момиче, което не знае дали трябва да се бори за щастливия си край. Към края тя е същата, каквото я познаваме - смела, решителна и непреклонна, ставайки въпрос за чувствата ѝ към Джакс. Защото дори когато не го помнеше, Еванджелин усещаше, че има специална връзка с него. Самият Джакс никога не е бил злодей, а прокълнато момче. Когато за първи път го срещнах в „Легендата“ дори и не подозирах, че ще искам да науча историята му. А сега му симпатизирам и се разтапях, виждайки колко страда, че Ева не го помни или опитите му да я защити. Еванджелин е по-добрата половинка на Принца на сърцата и се радвам, че в крайна сметка никой от двамата не се отказа от връзката им. 

Трябва обаче да призная, че „Проклятие за истинска любов“ има и своите минуси. Нека да започна с множеството въпроси, които така и не получиха отговори. Как точно Джакс е станал Орисия? Защо постоянно яде ябълки? Къде изчезна Марисол? Всъщност каквито и второстепенни герои да имаше в поредицата, то те тук дори не бяха споменати с изключение на Ла-Ла, Хаоса и семейство Валор. Много исках да науча как точно са се озовали Валор в Арката и като цяло мистерията около тях да се разкрие. Това ми желание не се сбъдна, така че се надявам на нова поредица, която да се фокусира върху това влиятелно и могъщо семейство. 

Днес трябва да кажа довиждане на Великолепния север и приказните създания, които приютява, но вярвам, че някой ден ще се върна, защото в тази магическа земя се зараждат други истории.

Ревю на „Имало някога едно разбито сърце“ - тук.

Ревю на „И заживели вечно нещастни“ - тук.