Признавам, че дълго отлагах да напиша това ревю, защото исках да подходя с повече внимание към него, да ви предам емоциите, които изпитах, докато четях романа. „Нямаше бог за нас“ може и да започва като обикновена история на момиче, което се лута и не знае как да се върне към живота. А след това среща лошото момче, каращо я почувства любовта, страстта, болката, огорчението. Още от самото начало става ясно, че това една лична изповед на авторката и фактът, че романът е създаден от личните ѝ дневници, веднага докосна сърцето ми. 

Въпреки всичко, което е преживяла и ще преживее, Кая е парченцето светлина и надежда, което всеки от нас трябва да притежава. Тя е моралният компас, показващ ни кои неща са грешни и кои - правилни. Може и да смята, че не е обичана достатъчно, но това не ѝ пречи сама да раздава обич и подкрепа. Да бъде мълчалива или гласна опора на някого в неговата скръб. Ценностната ѝ система, включваща доброта, любезност и нежност, заедно с умението ѝ да пази тайни я правят толкова отличаваща се личност сред учениците в частното училище. Кая е рядко срещано цвете, осъзнаващо в хода на сюжета, че трябва да прекъсне токсичните си взаимоотношения, за да разцъфне отново. Прави трудни избори и взима трудни решения, които сломяват духа ѝ, но неведнъж героинята доказва, че притежава непоклатима воля и неволите я правят още по-силна.

„Нямаше бог за нас“ засяга множество тежки теми. Иван и приятелите му ясно показват, че няма как да пораснат свестни деца, когато родителите им са ги оставили на произвола на съдбата, принуждават ги да правят неща, които те не искат, желаят да контролират животите им или ясно показват пренебрежението си. Самите деца имат пари, влияние и власт, но зад купоните, алкохола и наркотиците прозира най-голямата липса - обичта. Тази липса се превръща в тъмнина, която бавно ги поглъща - тъмнина, изразена в отчаяни постъпки, разрушителни избори и болезнено усещане за самота. Именно тук романът разкрива как липсата на стабилна семейна среда, емоционална грижа и истинска връзка с родителите може да подтикне личността към зависимости, агресия и саморазрушение. Авторката показва, че зад привилегиите и привидното благополучие често се крие празнота, която трудно може да бъде запълнена.

Завършвам с още едно признание - с разгръщането на първите страници вярвах, че няма да се разберем с „Нямаше бог за нас“. Не можех да схвана повествованието на онази Кая, която е готова да сподели с приятелката си за онези години. Но щом започна разказа ѝ, се потопих в силно наситените с емоции моменти, които ме разтърсваха и често караха очите ми да се насълзят. Историята ме увлече с начина, по който едно момиче преминава през самотата, впуска се в първата си любов - любов, която я разрушава, - и въпреки това намира сили да се изправи отново и да поеме контрола над живота си. Тъкмо тази искреност и сурова емоционалност направиха романа толкова въздействащ за мен. 

Любляна Славенина успява с един завладяващ стил на писане да пресъздаде първата любов, първата загуба, първият спор, първото осъзнаване, първата борба. Показва покварата върху младото поколение и че все пак има възможност човек да прекъсне този порочен кръг и да се измъкне от разрушенията.

Приказната обстановка на „Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е основната причина да харесам романа - с мъгливите гори, суровите зимни пейзажи и усещането, че магията се спотайва зад всяко дърво. Атмосферата е създадена с внимание към детайла и те потапя напълно в света на феите.

Действието се развива в алтернативна версия на нашия свят, където хората живеят със знанието, че сред тях и дълбоко в гората живеят феи. Има множество доказателства за тяхното съществуване и на тяхна база е създадена цяла дисциплина - дриадология, имаща за цел да събере всички научни трудове, статии и енциклопедии, които да дадат по-ясна представа за Приказния народ. Двете най-разпространени подгрупи обикновени феи са стадните феи, които рядко общуват извън общността си, и браунитата, които обичат да се занимават с кражби, благословии или проклятия. А всички човекоподобни феи са известни като дворцови. Дворовете им в Юсландия им се местят със снега и организират пищни балове около замръзнали езера заради обичтта си към музиката. Могат да подмамят някого в таните си и в последствие той да бъде открит жив, но с празна черупка.  

Слизайки от кораб с един сандък книги и кучето си, Емили Уайлд пристига в Храпънсвик, за да изследва Потулените - тайнствен вид феи, за които се знае много малко. Селцето не е от най-гостоприемните места за чужденци и на местните им трябва време, за да се доверят на Емили, която, всъщност, не прави никакви усилия, за да се сближи с жителите. Самата тя е интроверт, разговарящи по-лесно с феите, и честна до болка без да осъзнава как думите ѝ могат да прозвучат рязко. Под повърхността ѝ обаче се крие топло сърце и способност за дълбока лоялност и грижа. Едва ли би имала някакви приятели, ако колегата ѝ Уендъл Бамбълди не игнорираше нежеланието ѝ за контакт и не ѝ предлагаше помощта си. Нейна пълна противоположност със своята вечна усмивка и харизматичност. Но зад лекомислената му фасада се крие интелигентен, проницателен и загадъчен човек, който разбира както света на феите, така и хората. Той е лоялен, неочаквано грижовен и готов да бъде опора, дори когато не е поканен.

В романа има любовна нишка, но в интерес на истината тя е неудовлетворяваща. Моментите между Емили и Бамбълди бяха недостатъчни, за да ги възприема като двойка. Предложението на Уендъл ми дойде изненадващо и прибързано, а Емили започна да го възприема като потенциален любовен интерес именно след този момент. Финалът е претупан - спасяването на Емили става припряно и накрая трябва да ни бъде казано какво се е случило с краля на дворцовите елфи в Юсландия. 

„Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е една уютна и магическа история, представяща ни  свят, удивително близък до нашия - само че такъв, в който митовете и легендите за феите са реалност. Чрез погледа на любознателна изследователка си приромняме, че магията може да се крие и в най-обикновеното стига да сме способни да я видим. А кой знае - може би Приказният народ наистина ни наблюдава от заобикалящата ни природа. 

Четвъртата книга от поредицата разгръща историята на по-голямата сестра на Самър - Уинтър, която напуска съпруга си и се мести в по-малък град. Скъсва тоскичните си отношения с майка си и бившия си, за да може да съградина наново тези с по-малката си сестра. И там, по черния път към ранчо „Кладенец на желанията“, среща протежето на Рет Итън.

Леденото и пренебрежително отношение на Уинтър се оказва фасада, зад която крие дългогодишна семейна болка, неувереност и уязвимост. Тя вече не вярва, че заслужава любов, но продължава да я дава - пълнокръвно, безрезервно и често - без да очаква нещо в замяна. Нейната сила е в директността, с която посреща хората и ситуациите. Хареса ми, че е борбена и искрена до болка - не се страхува да бъде враждебна, когато се защитава, но под тази острота има толкова ранима и лоялна душа. Душа, която избира любов, доверие и семейна принадлежност за себе си.

Всеки, който прочете за Тео, ще открие зад усмихнатата му външност още по-мила и лоялна страна. Той се наслаждава на удоволствията от живота, но и не бяга отговорност - готов е да понесе послествията от постъпките си. Тео вече носи в себе си грижовност и лоялност и чака правилния човек, на когото да ги отдаде. Малко са мъжките персонажи, които знаят кога да говорят и кога да замълчат и да ти дадат емоционална подкрепа. Тео спада към тази рядка категория и смятам, че именно поради тази причина е толкова харесван (включително и от мен) сред читателите. 

Смятам, че отношенията между главните герои са най-големият плюс за романа. Още щом Тео среща Уинтър, усеща маската, зад която тя се крие и търпеливо ѝ показва, че е обичана именно заради несъвършенствата ѝ. Тео вижда в Уинтър не нещо, което трябва да поправи, а човек, който заслужава да бъде обичан такъв, какъвто е. Минусът е, че не се задълбочи в майчинството на Уинтър. Да, темата за бременността беше засегната, но по-скоро като фон на романтичния елемент. Липсваше ми поглед към това какво е изпитала по време на раждането и през първите месеци с новородено. 

Въпреки малките липси, които ми се искаше да бъдат разгърнати, се насладих на „Безразсъден“. Харесах динамиката между героите, атмосферата на малкото градче и семейните моменти. И е време да прочета „Безнадежден“ не само за да опозная Бо, но и за да завърша тази стопляща сърцето поредица. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук. 

От доста време „Пътят на подправките“ ми беше в списъка, но все не му идваше ред - докато най-накрая не се реших да се потопя в арабската приказка на Мая Ибрахим за магия, джинове и скрита страна, изпълнена с чудовища.

Вдъхновена от митологията, културата подправките на Близкия изток, Сахир е страна, в която копринените дрехи, оживените пазари и горещината са част от ежедневието. Земите ѝ са мистични и по тях бродят различни същества, за които сме чели в арабските приказки. Специалното на Сахир е подправката мисра, която, приета под формата на чай, дарява сили, свързани с боя, сетивата и контролиране на стихии. Тези способности идват както с психическо и физическо натоварване, така и с отговорност и престиж. 

Родена в знатен род, Имани може и да притежава някакви привилегии, но напълно сама си е заслужила мястото сред щитовете - отряд, пазещ земите от чудовища. Обучена е на стратегии и бой, върти оръжието по умел начин и е винаги готова да се изправи срещу опасността. По характер тя е горда, целеустремена и дълбоко вярваща в дълга си към родината и семейството. Имани тръгва на мисия с цел да върне брат си, когото познава най-добре, и да покаже на обществото, че е имало реална причина за действията на Атир. Но колкото по-назад остава град Калия зад гърба ѝ и колкото по-навътре навлиза в царство Алкиба, толкова повече се разклаща представата ѝ за вярност и чест. Срещите с различни култури, хора и джина Кейн я карат да постави под съмнение всичко, което е приемала за даденост.

Като по-голям брат и чудесен войн, Атир е човекът, от когото Имани се вдъхновява. Въплъщение на дисциплина и самоотвержен дълг, години наред той е защитавал Калия, докато не осъзнава, че външния свят също страда, а Сахир може да помогне, въпреки че не иска да го прави. Като най-малкото дете в семейството, Амири търси начин да се различава от брат си и сестра си. Тя е импулсивна, откровена до болезненост и нетърпелива да се докаже. Неведнъж неудобните ѝ въпроси карат околните да се замислят над вярванията си. Като древен джин Кейн е свикнал да се представя като загадъчно и мистериозно създание. Със сигурност знае много тайни и истини за Сахир и Алкиба, но вътрешно все още не се е отърсил от предателството към него в миналото. 

Романът „Пътят на подправките“ завладява с живописните си описания, които пренасят читателя в един свят на величествени пейзажи, но мрачни и опасни легенди. Мая Ибрахим умело втъкава арабската култура във всеки детайл, създавайки автентична атмосфера. Дебютният ѝ роман поставя основите на политически интриги, сложни взаимоотношения и тайни, които оставят читателя нетърпелив за следващата страница.

Понякога големият шум около една книга създава очаквания, които е трудно да бъдат оправдани, и именно това ми се случи с „Алената вещица“. Лично за мен тя не блести с нещо запомнящо се и не успя да ме впечатли въпреки потенциала, който притежава.

След преврат правителството на Новата република, някога управлявана от сестрите кралици, преследва, залавя и убива жените със заклинателните белези, определящи ги като вещици. Тези белези се получават от порязванията, тъй като магията в този свят изисква кръв. Колкото по-прясна е кръвта, толкова по-мощно е заклинанието. Ако една вещица обаче е неопитна, то може да се обърне срещу нея и да я нарани. Заклинанията могат да се разделят условно на три категории - мираж: обикновени илюзии с кратка продължителност; минор: средни заклинания като запалване на свещ без кибрит; маджора: мощни заклинания като смърт. На този фон оживяват героите, принудени да избират между дълга към короната и собствените си възгледи. 

Рун е олицетворение на двойнствения образ. Сред аристократичните среди се държи като повърхностна благородничка, вълнуваща се единствено от балове, рокли и клюки. Под тази фасада обаче се крие буден ум и стратегическо мислене. Когато е нужно, дори се преструва, че наистина е предала баба си - непреклонна вещица, бореща се до самия си край, за да прикрие самоличността си на Алената пеперуда - символ на надежда. Предпочита да живее с чувството за вина, знаейки че така защитава невинните. Рун проявява смелост и състрадателност, любопитна е за заобикалящата я среда и успява да се доверя в свят, изпълнен с предатели. 

Ловец по призвание Гидиън хладнокръвно и практично преследва вещиците и не си позволява да изпитва съчувствие към тях заради травмата, нанесена му от една от посестримите им. Като син на шивачи, издигнал се сам в йерархията, той не умее да играе игрички като останалите аристократи и е до болка искрен. Не се притеснява, че думите му могат да наранят някого и именно увереността, решителността и предаността, които показва, го правят толкова добър сред Кървавата гвардия. Гидиън вижда колко проницателна е Рун и колкото повече време прекарва в нейната компания, толкова повече започва да я харесва. 

„Алената пеперуда“ първоначално ме впечатли с магическата си система, в която за да получиш нещо, трябва първо да дадеш от себе си. Исках обаче да видя повече заклинания и по-задълбочено обучение от страна на Рун. Главните герои имат моите симпатии, но отношенията им се развиха прекалено бързо и наивно спрямо различните им възгледи. Разкритията за самоличността на един от приближените на Рун ми харесаха и признавам, че не ги очаквах. 

Дебютният роман на Емилия Харт превзе и българските книжни среди, когато бе издаден от „Лабиринт“. Прочетох го още през февруари и изминалите месеци само потвърдиха тогавашното ми мнение, че „Непокорните“ имаше потенциал с историята си за женската сила, която е предавана чрез поколенията жени, които носят магията без да я искат и я усещат повече като товар. 

Ще започна с Кейт, защо като моя съвременница очаквах да е тази независима жена, която още с първото унижение ще се отдръпне от потисника си, защото в 21. век има цялата свобода сама да постига целите и мечтите си. Авторката обаче е искала да представи онези жени, които се поддават на обаянието и постепенно и несъзнателно се оказват зависими от половинките си. Началото ми хареса - Кейт намери сили да избяга и да изгради нов живот. Но вместо да видя този процес по оздравяване, всъщност получих само части от него. Осъзнавам, че напредъкът е деликатен и постепенен, но трите страници, в който Кейт осъзнава, че ще защити най-святото от съпруга си, не ми бяха достатъчни. Обобщено написано прочетох за промяна, но не я проследих. 

Единствената героиня към която имам по-дълбоки симпатии, е Вайълет. Копнее за нови знания, да види света, да е независима. Общещството, в което живее обаче, не ѝ позволява да се развие и диктува бъдещето ѝ. За момент Вайълет се огъва под властния си баща, но възродената ѝ връзка с природата ѝ припомня защо толкова много обича градината зад имението - там открива спокойствие, уюти приятелство. Тя черпи енергия от заобикаляща я среда и ѝ помага да устои на обществения натис, но в крайна сметка Вайълет остава пленница на своята епоха. Години по-късно обаче вижда лъч надежда в малкото момиче с буйна тъмна коса.

Гласът на хилядите жени, заклеймявани като вещици заради свободолюбиво мислене и опърничевост, е Алта. В начина, по който лекува и по който страда, ясно си личи нейното състрадание и съпричасност към околните. Научена е, че природата е дар, който трябва да се цени и пази. Така и не разбрах обаче напълно нейната роля в романа - защо историята ѝ е разказа и как нейното преживяване е свързано с Вайълет и Кейт. Поредният образ с пропилян потенциал.

„Непокорните“ се опитва да изгради разказ за женската устойчивост през три различни епохи, но идеята за оцеляването се повтаря в две от трите сюжетни линии. Вместо разнообразие в женските съдби, получаваме вариации на едно и също - бягство и мълчание. Липсва образ на жена, която оцелява и не се крие. Затова, макар романът да притежава атмосфера и добра идея, той така и не успя да ме убеди, че женската сила тук е истински свободна.

Трилогията винаги ще има специално място в сърцето ми, което не е изненадващо, предвид увлекателния стил на Симона Панова, привлекателните персонажи и увлекателния сюжет. Малко са поредиците, в които всяка следваща книга не само задълбочава развитието на героите, но и въвежда нови личности, които ясно играят своята важна роля в историята.

Спомняте ли си групичката приятели от „Змей закрилник“? Четирите деца, които в свободното си време чистеха графити от сградите и паметниците във Видин? Е, те пораснаха и се сблъскаха с митологичните фигури от българския фоклор, лазаруваха и нестинарстваха и до последно защитаваха прекрасния Видин с още по-величествената „Баба Вида“, която от столетия е достоен другар на могъщия Дунав.

След събитията от последните Горещници Рая се затваря в себе си, отдавайки се на болката от загубата. Това, което я крепи, е обещанието на един змей за отмъщение. Рая обаче е огнена личност - хаплива, избухлива и импулсивна. Не се притеснява да се противопостави на околните, но мотивите ѝ винаги са продиктувани от загриженост и обич. Толкова силно чувства и толкова лесно се оставя чувствата ѝ да я водят, че тя е идеалната представителка на юдите. Мнението ми за Йордан винаги е било, че той не е антигерой, а персонаж, който неведнъж е бил предаван и разочарован. Той е майстор на манипулацията и знае кога да мълчи, кога да напада, кога да се отдръпне. Но колкото повече се сближава с Рая и останалите, толкова повече в него започват да надделяват тихите емоции - грижата, чувството за принадлежност, сянка от вина и желание за изкупление. Така от враг се превръща в съюзник и героите се бият рамо до рамо заради доверието и подкрепата, които са изградили помежду си.

Като царкиня на Видин Вида носи тежката отговорност достойно да защитава града. Когато приятелите ѝ и героите около нея се намират в криза, тя се опитва да поеме част от тежестта им. Вида притежава и  способността да остане неутрална, когато се налага - не позволява на личните си чувства да пречат на това, което е най-добро за Видин. Това качество я прави стратег, но и владетел, разбиращ мащаба на събитията. Всеки един от героите има своя момент на израстване в „Змей омайник“, но смятам, че единственото заключение е Пламен. Той си остава същия мъж, който е наследил повече човешки черти, отколкото змейски. В него няма злоба, а дълбоко осъзната преданост и болка. Въпреки всичко, той не търси мъст, а разбиране. Пламен е змеят закрилник, който не мрази, а помни. 

Ледената увереност, която Зора демонсрира, често се бърка със студенина. Трудно допуска хора до себе си, не се оплаква и не се хаби в празни приказки. Под повърхността обаче Зора е справедлива и лоялна. Не прощава лесно, но никога няма да изостави човек, на когото се е доверила. Нейната роля в групичката е да взима трудните решения, когато другите не желаят, и да бъде гласът на разума. На този етап Тони продължава да ми е най-безинтересният персонаж. Не защото няма никакви способности, а просто заради философската му и поетична душа. Просто го усещам най-далеч до мен. И все пак няма как да не спомена колко практичен, искрен и предан е, дори когато ситуацията го кара да се чувства безполезен. 

„Змей закрилник“ слага край на едно приключение, започнало с четирима младежи, които поотделно търсеха себе си, но заедно станаха част от нещо по-голямо и по-велико от тях самите. Но краят на тази история е и начало на друга - легендата за Видин, където ламя и змей пазят града, където под сенките на „Баба Вида“ живее юда със самодивско сърце, а по калдъръмените улици вървят змей и юда, които тепърва ще разберат какво е да бъдеш обичан.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

„Искронишка“ е една от любимите ми книги за изминалата година и може би заради това забавях прочитането на „Нощногибел“. Притеснявах се, че няма да ми е интересна и магията от първата книга ще е изчезнала. Тези мои притеснения се оказаха неоправдани и в продължението Алекс Астър хвърля светлина върху народа на Волнестрия, сблъсква Айсла с нови интриги и разкрива тайни, свързани с миналото на героите.

Вече с две кралства, които трябва да води, Айсла се изправя пред предизвикателството да приеме новата власт, идваща с отговорността за невинните хора и тяхното оцеляване. За разлика от „Искронишка“ тук тя вече е по-решителна и започва да действа според собственията си вярвания. Първата крачка е решението ѝ да опознае Волнестрия, защото до този момент тя възприема короната като бреме. Желае да е сред хората си и взаимно да се опознаят, като по този начин да разбере истински нуждите на поданиците. Докато се опитва да отключи силите си и да ги овладее, Айсла открива тъмнината в себе си. Тъмнина, която, с опознаването, спира да я плаши и всъщност ѝ дава така нужният стимул да се изправи пред съмненията си. Тъмнина, която ѝ показва колко могъща може да бъде. И Айсла вече върви по този път. 

Не харесвам любовните триъгълници и ги избягвам. Грим/Айсла/Оро обаче е едно от малките изключения, защото те отразяват двете личности на Айсла. В „Искронишка“ клонях повече към Оро - като крал на Слънцестрия той буквално може да се приеме за светлината, към която Айсла се стреми. Оро я подкрепя и защитава и до голяма степен заслугата за усвояването на силите си героинята дължи на него. Той излъчва спокойствие, доверие и стабилност. От самото начало Оро я приема за съюзник и вижда потенциала в нея. От друга страна, Грим представлява тъмнината, криеща се в Айсла. Владетелят на Нощносянка също е преживял множество болки и поради тази причина успява да разбере страховете и вината ѝ. Айсла не се стреми да бъде перфектна в негово присъствие и знае, че дори и да сгреши, няма да бъде съдена. Така че след края на „Нощногибел“ клоня именно към Грим.

Неведнъж съм казвала колко обичам светът да се обогатява. Втората книга е посветена на Нощносянка и авторката показва атмосферата на родното място на Грим. То е изтъкано от мрак и тъмнина. Носи се усещането за опасност и гибел, а магията се позовава на манипулация на сенките. Волнестрия също се разгръща - заедно с Айсла читателят вижда дивата красота на острова - гъсти гори, буйни реки, тучна зеленост. Магията е свързана с емоциите на обитателите и колкото по-силни са те, толкова по-голяма е възможността за непредсказуеми ефекти. Най-интересното обаче е, че някога, много отдавна, създателите на Искронишка са избягали от свят, съставен от петте кралства. Останала е малко информация за него, но явно част от магията действа по различен начин и порталът за света се намира именно във Волнестрия.

„Нощногибел“ е заслужено продължение на поредицата, в което израстването на Айсла е централно за сюжета. Светът, изпълнен с магия и мистерии, е добре изградена основа, а интригите между владетелите продължават. Темпото на действието в средата на романа обаче беше бавно и на моменти забавяше напрежението, с което получи четири звезди. 

Ревю на първа книга - тук.

Със „Завръщането на Рейчъл Прайс“ затвърдих мнението си, че Холи Джаксън знае как да плете мрежи, да заблуждава читателя и да поднася обрати до самия края.

Анабел Прайс расте в светлината на изчезналата си майка Рейчъл. Възмущава ли се от ситуацията? Със сигурност. Свикнала ли е? Донякъде. Създала си е някакви рутина, чийто център е семейството ѝ. В крайна сметка то е на първо място. До моментът, в който баща ѝ се съгласява да заснеме документален филм за съпругата си. Анабел е принудена да гледа клипове на майка си и да слуша какво е мнението за нея и случая ѝ. Никой обаче не предполага какво ще повлече снимачния процес, а именно появата на Рейчъл, която шокира малкото градче. Ежедневието на Бел се променя, но вместо да е щастлива, че майка ѝ най-накрая се е прибрала, тя има ужасното предчувствие, че нещо не е както трябва. Улавя Рейчъл в няколко лъжи и започва да се съмнява в разказаната история. Бел не е готова да ѝ повярва, защото всъщност липсата на майчинска фигура ѝ е причинила травма, която я кара първа да отблъсква хората, за да не бъде изоставена. Анабел е сложен образ - на повърхността е остроумна, заядлива и саркастична, но в дълбочина се съмнява, страхува и гневи. Не успя да ме спечели заради високоменото, арогантното и грубото си държание. 

Затова пък щрашно много харесах братовчедката на Бел Картър. Тя е глъдка свеж въздух - мила, забавна, всеотдайна. Прави всичко по силите, за не разочарова родителите си. Пази гърба на Бел и винаги я подкрепя без значение от държанието ѝ. Тя може и да не е сърцето на случая „Рейчъл Прайс“, но се е рее в орбитата му и съществуването ѝ е тясно свързано с него. 

Какво точно се е случило преди шестнадесет години? Наистина ли Рейчъл е била отвлечена, или си е тръгнала по собствено желание. Въпреки подозрителното ѝ държание тя се опитва да се върне към нормалното. Но как да се разхожда спокойно, като всеки я следи с поглед и безгласно искат да чуят признанията ѝ. Ще я съжаляват, ще ѝ казват, че всичко е минало и най-накрая може да продължи с живота си. Само Рейчъл обаче ще си спомня опитите за бягство, молбите да не ѝ отнемат детето и страданието да знае, че извън затвора ѝ Бел расте и се превръща в млада жена. Рейчъл е лъгала и ще лъже, ако това означава, че ще предпази семейството си, защото тя е от майките, които биха направили и невъзможното за децата си. 

От съществено значение за книги от този жанр е сюжетът. Не обръщам чак такова внимание на героите и може би това е причината Анабел да не ми пречи толкова много, въпреки че не съм ѝ фен. От трилърите и мистериите очаквам именно това - напрегнатост, тайни и шокиращи разкрития. След като Речъл се появи започнах стремглаво да прелиствам страници, за да науча дали наистина е била похитена и ако да, откого и защо. Холи Джаксън заплита сюжетни линии, подхвърля улики и създава атмосфера, в която очакваш да се случи нещо изненадващо. И последните петдесет страници не ме разочароваха.

На пръв поглед „Завръщането на Рейчъл Прас“ е заинтригуващ YA трилър, представящ историята на едно семейство, което трябва да се справи с болката от загубата, а след това с промяната. Прелиствайки страниците обаче романът се задълбочава и Холи Джаксън засяга темата за порастването без майчинска фигура, създаването на връзка майка-дъщеря и силната воля на жената, която не се предава пред трудностите.

Мина малко повече от месец, откакто прочетох „Буря от оникс“ и се радвам, че изчаках да мине време, за да систематизирам плюсовете и минусите. Тази книга предизвика бурни реакции, което е показателно, че авторката знае какво прави, но искам да съм честна. След „Четвърто крило“ останалите части съдържат голяма доза пълнеж и липса на информация.

Вайълет не е една от най-любимите ми персонажи, но признавам, че този път по никакъв начин не ме подразни. Държи се уверено и взима смели решения. Поема ролята на водач и се грижи за отряда си. Готова е да стигне до непознатите кътчета на света не само за да открие седмия вид дракони, но и да помогне на Зейдън. Зейдън, който е бегла сянка на момчето от „Четвърто крило“ - самонадеян, безстрашен и дързък. Вярата и обичта му към Вайълет е похвална, но в крайна сметка той е херцог на Тирендор. Обръща се внимание и на второстепенните герои. Радвам се, че Ридък тръгна на мисия с Вайълет, защото така можех да видя приятелството им за повече от няколко часа. Имоджен, Гарик и Боди винаги ще пазят гърба на Зейдън, но Ридък е този, който ще застане срещу венин без да се замисля, за да я спаси. Няколко думи за Арик, който ми направи добро впечатление с увереността, сарказма и проницателността си. Личи си, че не желае да бездейства срещу неправдата и избира да се присъедини към ездачите, за да помогне.

В „Буря от оникс“ става едно съществено нещо - разкриват се Островните кралства - група от острови, част от които са кръстени на определен бог. Основно има 5 големи острова и 13 по-малки. Най-близо се намира Деверели, познат със силната си търговия, защото жителите му не се кланят на боговете. На Унбриел на почит е богинята на войната Дюн и в нейна чест се пролива кръв, но по-интересното е, че жриците на храма имат сребриста коса. Системата на Хедотис е изградена на знание и мир. Най-тачено е мъдростта, а общността се управлява от триумвирата, който се гласува чрез избори. На Зехилна вярват, че съдбата се определя от късмета, като богът Зинал може да дарява цяло състояние, но и да го отнема. Той е един от островите с магия. Последният е Лойсам, но героите така и не стигат до него. 

Един от малките острови, на които по случайност кацат Вайълет и компания, се оказва дом на седмия вид дракони - ириди. Те напускат Амаралис (Континентът), защото не желаят да участват във войната. Яйцето на Андарна е оставено като мерило, за да могат иридите да разберат дали човеците са се променили и са започнали да използват магията за хармония, а не за битки. Те притежават умението да създават връзка с вече обвързани ездачи и да прекъсват магически връзки. Бях силно развълнувана за срещата с тях, очаквайки да разкрият част от тайните си, но уви това не се случи. И тук идва първият минус. 

Другите два основни минуса ще ги обединя в общ абзац. Разочарована съм от минималната информация, която се дава за венините. Буквално нищо ново не научих за тях. Иридите споменават, че размяната на сила убива душата бавно, а за смъртта няма лек. Теофани неведнъж казва колко е важна Вайълет, но повече обяснения не дава. Защо, кое я прави толкова специална? Другият минус е сюжетът. Отново имаме 700+ страници, а какво точно се случи? Аз помня само пътуването до Островните кралства. Поне стилът на писане е такъв, че лесно се четат. Имах множество теории, част от които очаквах да бъдат потвърдени или отхвърлени. И тук има греда. 

„Четвърто крило“ имаше потенциал да се превърне в интригуваща поредица. Въпреки че „Железен пламък“ притежаваше доста недостатъци, се надявах „Буря от оникс“ да ги оправдае. Това не се случи, но аз отново ще дам шанс на „Емпирий“ заради надеждите и желанието ми да разбера цялостната картинка. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Тъй като успях да прочета всичките книги от поредицата, реших да направя общо ревю на четирите книги, които проследяват четирима хокейни съотборници и приятели. Впечатлена съм, че Ел Кенеди засяга сериозни теми, като показва, че трябва да се дава гласност на проблемите и че няма срамно, когато ги споделяме.

„Сделката“ поставя основата на „Off-Campus“, представяйки Хана Уелс и Гарет Греъм. Запознанството им започва, когато сключват сделка - Хана да дава частни уроци по философия на Гарет, а пък той ще я представя за свое гадже, за да може да бъде забелязана от момчето, което харесва. Нито те, нито приятелският им кръг е очаквал двамата да се влюбат по простата причина, че са в различни социални кръгове - Хана учи музика, а Гарет е хокеист. Колкото повече време прекарват в компанията си обаче, толкова по-бързо се появяват чувствата. Хана е изключителен силен персонаж. Преживяла е травматичен момент, но не му е позволила да определя живота ѝ след това. Ходи по партита, забавлява се с приятелките си и пуска саркастични коментари. Гарет пък е имал трудно детство и колкото и да не ненавижда баща си, му е благодарен за хокея. Неведнъж доказа защо е капитан на отбора - отговорен, здравомислещ и спокоен, но в същото време чаровен и проницателен. 

Почукването на грешната врата в общежитието събира второкурсника Лоугън и първокурсничката Грейс в „Грешката“. Привличането е налице от самото начало, но две неща не ми допаднаха - Грейс неведнъж си учудваше как е успяла да привлече вниманието на момче като Лоугън. Нищо против него, даже му симпатизирам, но за мен това е признак на неувереност от страна на Грейс. Не разбрах напълно и драмата в началото на книгата. Не смятам, че Лоугън направи нещо нередно, а напротив – беше искрен с Грейс. Очаквах да се влюбя повече в тяхната история, но все пак успях да ги харесам - Грейс с нейното забавно бърборене и Лоугън с неговата сериозност. 

„Свалката“ може и да започва с еднократен флирт, но химията и напрежението между Али и Дийн са толкова силни, че решават да започнат връзка, в която постепенно се опознават и влюбват. Дийн си живее живота в колежа - партита всяка седмица, момичета му се хвърлят на врата, хокейна зевзда е. Така че никой, включително и аз, не очаква образът му да притежава такава дълбочина. Може и да е роден в богато семейство, но не парадира с парите и влиянието си. Работи усърдно, за да получи това, което желае. Али никога не си е падала по неангажиращите отношения, но е привлечена от харизматичния дух на Дийн и решава да излезе от зоната си на комфорт. Печели читателя с чувството си за хумор, силната подкрепа, която дава на приятелите си, и стремежа си да постига целите си.

„В целта“ хвърля в дълбоко Сабрина и Тъкър. За целеустремената Сабрина, която иска да учи право в „Харвард“, мъжете са просто забавление и разсейване. Едва успява да съчетае двете си работи, колежа и виждането с приятелките си, а какво остава да намери време и за гадже. Поради тази причина допуска забивката с Тъкър като еднократна и си няма и на идея, че животът ще я обвърже с него. Възприемам Тъкър за най-търпеливия, внимателен и отговор от цялата групичка. Има сравнително ясен план за бъдещето си - да разработи някакъв бизнес, да си намери съпруга и да създаде семейство. Още от първия поглед е привлечен от Сабрина и въпреки че новината за бебе е огромна и изненадваща, Тъкър не си и представя по-подходяща от Сабрина, с която да сподели това преживяване. По време на бремеността ясно се показва колко непоколебим и спокоен е той, като постоянно подкрепяше Сабрина и ѝ даваше да разбере, че от цялото си сърце иска да е активен баща и партньор. 

Чувството, което „Off-Campus“ остави в мен, ми припомни защото обичам такъв тип поредици. В първата книга опознаваш героите и обстановката, а в следващите съпреживяваш всички позитивни и отрицателни моменти с тях. И накрая ги чувстваш като приятели и с една емоция, включваща удовлетворение и тъга, завършваш тяхното приключение. Ел Кенеди прави крачка напред и зарадва читателите, като публикува „Наследството“ - пета книга, проследяваща героите три години след завършването им, даваща още един финал на „Off-Campus“. 

Първоначално се изненадах, че Елси Силвър е решила да посвети цяла книга на Джаспър. Не разбирах колко е обвързан със семейство Итън. Колкото повече навлизах в сюжета обаче, толкова повече осъзнавах каква неотлъчна част е от ранчото. Същото важи и за Слоун. Тя не е просто братовчедката на Вайълет, Рет и останалите, а още едно дете, приело „Кладенецът на желанията“ за свой дом.

Слоун расте в златна клетка - достатъчно голяма, за да не я усети, но все пак клетка. Сложила си е розовите очила и се е отдала на балета. Слоун е от тези хора, които се раздават за околните и поемат техните тегоби на раменете си, за да не бъдат нещастни. До момента, в който осъзнава, че не иска повече да е кукла на конци. Решава най-накрая да постави своите нужди, желания и интереси на първо място. Отстоява позицията си и показва, че вече няма да си затваря очите, а ще се бори за щастието си. 

Допадна ми, че авторката се е съсредоточила в настоящето на Слоун и Джаспър, а не да ни залива със сцени от миналото. Чувствата и всичко, което ги е накарало да се влюбат един в друг, са представени със сладко-горчиви спомени. Двамата изграждат връзката си на дълголетно приятелство, доказало се с опора, насърчаване и закрила. 

Зад тихата и свенлива усмивка на Джаспър се крие наранен мъж, който не иска да се обвърже с никого от страх да не загуби и него. Заобиколен е не от семейството, в което е роден, а от това, в което е ценен, обичан и подкрепян. Джаспър е идеалният приятел и то не само в романтичен смисъл - винаги е на среща да помогне, грижовен, отговорен и трудолюбив, а близките му знаят, че им пази гърбовете. Сграбчва възможността да играе професионално хокей, но славата не го променя. 

„Безсилен“ ми допадна най-вече заради тропата приятели-любовници, защото в отношенията на Слоун и Джаспър бяха замесени дълбоки чувства, обмислени и заглушавани години. Няма го това запознанство, изпълнено с похот, което е при останалите двойки от поредицата. И все пак трябва да призная, че книгата не блесна така, както „Безупречен“ и „Безсърдечен“. Липсва ми нещо, за да заобичам героите. 

Вниманието ми към цялата поредица привлече именно „Безсърдечен“. Прочетох анотацията и си казах, че някой ден ще прочета и самия роман, защото съдържа любима тропа, на която много рядко попадам - самотен баща и бавачка.

Със семейство, пълно с успешни хора, Уила все още се лута между желанията си и не знае какво да прави с живота си. Сигурна е обаче, че иска промяна и затова се съгласява да прекара два месеца от лятото в ролята на детегледачка. Свободолюбивият ѝ дух, съчетан с хумора и смелостта ѝ, привличат погледи върху нея. Винаги е готова за приключение дори и то да доведе до бели. Същевременно е здраво стъпила на земята и умее да преценява важността на ситуацията. Когато някой обичан от нея човек бъде наранен, тя не се замисля по какъв начин ще го защити. Важното е да го направи и да му покаже, че тя е до него и го подкрепя.

Люк е толкова сладко детенце. Расте на свобода сред природата. Като всяко момченце иска да скача, тича и катери. Да се цапа и да прекарва дните си в игри и ядене на сладко. Затова е на седмото небе от щастие, че Уила не само му обръща внимание, но и е готова да се впусне във всяка пакост, която му хрумне. Двамата се катерят по дървета, пекат сладки и свирят на китара. Уила от самото начало го третира като малък мъж и се вслушва в желанията и нуждите му. Не спира ентусиазма му, а го насърчава. 

Като най-голямо дете в семейството Кейд поема грижата за по-малките си братя след смъртта на майка им. В продължение на години разделя свободното си време между братята си и помощта в ранчото. А след раждането на сина му и отглеждането на дете като самотен родител, Кейд е превърнал грижата за другите в своя мисия. Забравил е как да се забавлява и да отделя време за себе си. Дълбоко в себе си той е наранен от изоставането на съпругата си, която между другото не е най-свестната жена, и това го кара да се затвори в себе си и да се държи по-навъсено с околните. С появата си Уила вкарва още надежда, нежност и любов в ежедневието на Кейд, а домът му се изпълва с допълнителен уют.

За момента „Безсърдечен“ е любимата ми книга от поредицата. Не само заради химията и напрежението между Кейд и Уила, но и заради всички онези мили и сладки семейни моменти. 

Издателство „Хермес“ винаги подбира интересни и трогващи любовни романи, които притежават дълбочина и интригуващи герои. „Безупречен“ привлече вниманието ми първо с корицата, а след това с анотацията си. А всички останали положителни ревюта, които прочетох, затвърдиха желанието ми най-накрая да прочета историята.

Самър се съгласява да помогне на клиента на баща си да запази имиджа си. Всъщност на драго сърце напуска големия град за два месеца и се отдава на живот в ранчо. Взима си почивка от отдалечената си сестра, с която имат сложни взаимоотношения заради изневярата на баща им. Отдава се на живописните гледки в Честнът Спрингс и времето, което прекарва в компанията на Рет, ѝ позволя да го опознае. Не го съди за решенията му, а само му дава съвети и идеи. Характерът на Самър е такъв, че тя никога не се натрапва, а интелигентните разговори, които провежда с околните, само засилват интереса към нея и желанието да им обърне внимание. 

Още от младините си кръвта на Рет се изпълва с адреналин, докато язди бик. Онези осем секунди, прекарани на седлото на буйното животно, са безценни. Никой от семейството му не подкрепя кариерата му, но той продължава да го прави, защото обича работата си. А и по този начин помага финансово за ранчото. Рет е толкова добър в родеото, тъй като не изпитва страх. Той е почитател на спиращите дъха преживявания и ще се оттегли от сцената само заради много важен човек. И Самър се оказва тази личност. Рет желае да прекара последните мигове от живота си в компанията на жената, която го видя, опозна и заобича не като родео звездата, а като мъжа Рет. 

Харесах и двамата главни герои заради дълбочината на образите им. Постепенно се разкриват един пред друг и читателят разбира какви горчиви моменти са преживяли. В отношенията между Самър и Рет няма никаква вулгарност, а са изпълнени със сладки и мили жестове, показващи вярата, уважението и любовта помежду им. 

Елси Силвър незабележимо вмъква описанията на тишината и спокойствието, което се носи от ранчото „Кладенец на желанията“. Успя по такъв начин да обрисува обстановката, че самата аз се пренесох на верандата с чаша кафе, приятният ветрец развяваше косата ми, а гледката пред погледа ми бяха величествените планини. Ако сте сезонен читател, ще оцените подобаващо романа, ако го прочетете през някой летен ден.

Празниците покрай Коледа и Нова година ги свързваме с все позитивни емоции - уют, семейство, спокойствие, радост и щастие. Само че за някои те са най-мрачното време от годината. Тези хора се зариват с дейности, за да забравят лошите спомени.

Супермаркетът, в който работи Хриси, се е превърнал в неин дом, а колегите ѝ - в нейно семейство. Започва работа в него, когато е на осемнадесет години и е трябвало да бъде само временна спирка, докато събере достатъчно пари, за да влезе в университета. С баща алкохолик обаче това си остава само мечта. В продължение на седем години Хриси се отдава на супермаркета и намира успокоение в реденето на рафтовете и любопитство за историите на хората, чиито продукти маркира на касите. Попада в рутина, която колкото и да е трудна и тежка, е и толкова позната, че не открива сили да я промени. В един момент обаче Хриси осъзнава, че не е заслужила подобно отношение от баща си и че е крайно време да постигне мечтата си.

Нишката, която прави Хриси и новия ѝ шеф детективи, е намерена чанта, която се оказва собственост на жена, изчезнала в навечерието на новогодишната нощ преди двадесет години. Полицията не се трогва от новите доказателства и не се разбързва да работи между празниците и затова двамата се заемат сами да разрешат мистерията. Тя ги отвежда до морето, където научават историята на жена, взела решението да се откъсне от насилника си и да получи щастието, което заслужава. 

Марин е посрещнат в супермаркета с нежелание. Не защото е лош или неприятен, а защото е отнел заслуженото повишение на Хриси. Той ясно дава да се разбере, че не е знаел за ситуацията и се опитва да се реваншира, като поема случая с чантата. Общата работа позволя на Хриси и покрай нея и на читателя да опознае леко мрачния образ на Марин. Оказва се, че и за него коледните празници са тягостни заради загуба на близък човек. Допадна ми, че в сюжета взимат роли и някои от колегите на Хриси и Марин, а не само за фон. Смях се с глас на задявките между леля Вили и чичо Стефчо. Тези колоритни образи разнообразяваха обстановката и я правеха по-забавна. Личеше им колко ги е грижа за Хриси и как ѝ помага с каквото могат.

Признавам, че не очаквах да харесам романа толкова много. Само че Бистра Стоименова ме изненада с тежките теми, които е засегнала. Присъства домашното насилие, самотата и омаловажаването. Те обаче застават на заден план след женската сила на Хриси и Богдана и смелостта им да се откъснат от средата, която им вреди. Въпреки че е под триста страници, книгата е наситена с такива емоции, от които си поплаках. Имам една единствена забележка и тя е, че така и не се докоснах истински до главните герои.