Примирила съм се че от толкова прочетени фентъзи романи, вече няма как някой да ме изненада с нещо ново. Вече, започвайки нов роман, се надявам просто да ми хареса дотолкова, че да го запомня. Въпреки че в „Живак“ има множество познати тропи, Кали Харт има оригинални идеи, представени по успешен начин.

Когато започнах „Шест алени жерава“ не предполагах, че Райкама ще се превърне в толкова интригуващ персонаж. В първата книга от дуологията е представена като студената и усамотена мащеха. С проклятието, което хвърля върху Шиори и братята ѝ, се превръща в злодей, но в края се разбира, че действията ѝ са продиктувани от защита и обич. А в „Обещанието на дракона“ в няколко глави е представено родното място на Безименната кралица и част от нейното минало като момичето със змийското лице.

„Сияйно проклятие“ е така желаната предистория на Чанари - момичето, пожертвано от баща си и белязано от демонско проклятие, но и дарено със сила от змиите. Въпреки физическата си трансформация и социалната изолация, тя не се превръща в жертва на съдбата си, а избира да бъде любяща сестра, която открива красотата в малките неща. Многопластовият ѝ образ е интересен за проследяване, защото едновременно е прокълната и благословена, уязвима и непоколебима. Въпреки че Чанари и Ванна са пълни противоположности, между тях съществува дълбока, неподправена обич - те се подкрепят, пазят гърбовете си и избират една друга пред всичко. Чанари търпи безразличието и нападките от баща си само за да види сестра си щастлива. След проклятието змиите се превръщат в нейно истинско семейство - те я приемат, обучават и ѝ разкриват тайните на света, който никога не я е разбирал. В тях тя намира сила, принадлежност и уважение, което ѝ е отказано от хората.

 а

Авторката обогатява света на Лор'ян и най-накрая представя островите Тамбу, обвити в тайнственост и митове. Като роднината на демоните, местните са научени от ранна възраст да живеят в баланс с тях. Почитат ги, но и ги уважават дотолкова, че да странят. По принцип самите демони са слабо засегнати в „Сияйно проклятие“, но пък този абзац ми дава идеалната възможност да споделя, че те, като видове, са разнородни. Най-силните могат да откраднат душите на хората или пък да омагьоса други демони под своята власт. В историята се засяга и конфликтът между змии и дракони, като змиите някога са имали крила, които са били отнети от драконите, водещо до вековна вражда между двата вида. Имам чувството, че Елизабет Лим ще дава по парченца информация за Лор'ян в различните поредица. За което нямам нищо против. Даже се вълнувам. 

Наистина имах нужда от предисторията на Райкама, защото исках да науча причината да се премести на такова далечно място и да се съгласи да стане доведена майка на седем деца. Както споделих, Чанари не е получавала много любов, но това не я отказва да дава от обичта си. И за да разберем държанието на Райкама, беше необходимо да се запознаем с по-младото ѝ аз заедно с всичките ѝ трудности и постижения.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук. 

В „Обещанието на дракона“ Шиори отново тръгва на приключение, като този път изследва дълбините на драконовото кралство Ай'лонг, за да изпълни обещанието, което е дала на мащехата си. Защото обещанието не е целувка на вятъра, което можеш да захвърлиш безгрижно.

Кралството на драконите е красиво и плашещо място. Разположено в дълбините на океана, то е обгърнато от древна магия, която не се подчинява на човешки или божествени закони. Драконите живеят по свои правила, а сделките им винаги крият уловка, защото условията им рядко са напълно ясни. Перлата им, източник на сили и слабости, е обещание, което дарява със сили, но и обвързва с тяхната воля. Престоят на Шиори в Ай'лонг показва цялата красота и измамност на кралството, но и опасността, криеща се зад всяка усмивка и обещание. Самите дракони не са нито чудовища, нито съюзни, а древни създания, уважаващи само тези, които умеят да играят тяхната игра. Лим майсторски разкрива двуличната им природа, като ни показва, че магията има цена, а доверието - граници.

Трябва да призная, че Шиори продължава да се променя положително. Тя вече владее силата си и ясно избира как да я използва, дори когато това ѝ коства усилия. По-зряла и сдържана е, но все така пламтяща отвътре. В „Обещанието на дракона“ ясно се вижда как започва да носи тежестта на силата си с отговорност, а не с импулс. Научава се да прощава, да слуша и да поставя граници. Шиори е смела, но не безстрашна. Въпреки страха и съмненията си, не се отказва пред всичките препятствия, съпътстващи изпълнението на даденото от нея обещание. И точно тази смесица от смелост, несигурност и неподправена доброта прави образа ѝ толкова лесен за обичане.

В „Обещанието на дракона“ Шиори се научава да разбира мотивите на близките си хора дори и те да я нараняват. Връзката ѝ с Райкама, изпълнена с недоизказаност и премълчаване, е точен пример, защото принцесата вече разбира действията на мащехата си. Прощава ѝ и спира да я съди. Отделно Шиори е готова на всичко, за да защити хората, които обича. Дори ако това означава да постави себе си в опасност. С Такан отношенията ѝ се задълбочават и връзката им се гради на стабилен съюз, изграден върху взаимна грижа и доверие, които устояват на изпитанията. А братята ѝ остават нейната емоционална опора - дом, който винаги ще защитава.

Дуологията се оказа истинско съкровище в библиотеката ми. Признавам, че началото ми с първата книга беше трудно и заради това не очаквах да се потопя така дълбоко в света на Киата, нито да се привържа към героите. Но с всяка следваща страница се потапях в приключението на Шиори и продължавам да твърдя, че нейното израстване като персонаж е едно от най-добрите, за които съм чела през последните години.

Реню на първа книга - тук.

Големият град може и да предлага възможности и да сбъдва мечтите, но в замяна взима своето - дълги часове, прекарани на път за работа, в работене и вършене на чужди задачи. Животът се превръща в стресиращо оцеляване и в един момент човек си прави равносметка и осъзнава, че почти нищо не е постигал в личен план.

След инфарктът на шефа ѝ Джийни осъзнава, че не иска живот, в който работата изцежда всичко от нея. Напуска големия град, приемайки предложението на леля си да поеме местното кафене. Със смесица от страх и колебание, тя постепенно свиква с новия си живот, потапя се в рутината на кафето, разговорите с новите приятелки и срещите с фермера Логан. Джийни е забавна, жизнена и добронамерена - лесно се сприятелява и успява да внася радост в живота на хората около себе си. Когато си науми нещо, измисля най-различни, понякога пресилени решения, което я прави чаровна, но същевременно понякога я поставя в нереалистични ситуации. Въпреки симпатичната ѝ енергия и стремежа ѝ да открие своето място, героинята остава леко повърхностна и понякога предсказуема

Логан определено имаше потенциал да спечели симпатиите ми. Той е мил, добър и всеотдаен - човек, който винаги е готов да помогне на нуждаещите се и който се грижи за общността си. Само че се дразнех на нерешителността му. Да, бил е наранен и изоставен и целият град е станал свидетел на случилото се, което го е направило по-предпазлив. Но като зрял мъж би трябвало да знае как да комуникира открито с жената до себе си. Вместо това Логан понякога се затваря в собствените си съмнения, позволява им да го объркат и отблъсква Джийни с неверни предположения.

Главната причина да посегна към „Кафене Пъмпкин Спайс“ беше именно есенната атмосфера, която обещаваше уют, аромат на кафе и тиквени сладкиши. И наистина, в началото описанията са очарователни - по улиците на Дрийм Харбър падат златисти листа, витрините са украсени с тикви, а въздухът ухае на канела и карамфил. Лори Гилмор успява да създаде усещане за топлина и спокойствие, което веднага те потапя в сезона. Само че тези моменти са малко и с напредването на историята есенният дух постепенно се губи. Очаквах повече сцени в самото кафене - моменти, в които Джийни се учи да прави кафе, да общува с клиентите и да намира удоволствие в малките детайли на новата си работа. Вместо това авторката просто споменава тези действия, без да им придаде дълбочина.

Книгата е лека и приятна, с типично уютно настроение и усещане за ново начало. Героите са симпатични, но им липсва дълбочина, а романтичната линия остава твърде повърхностна и предвидима. Все пак книгата е подходящ избор, ако търсите нещо леко и ненатоварващо - история, която се чете бързо, дори и да не оставя трайна следа.

От години картите таро ме привличат и все си казвам, че се науча да ги чета, но така и не стигам до това. Затова, когато видях, че издателство „Бард“ ще издадат книга, в която таро картите са част от самата магия на света, веднага знаех, че ще я прочета.

Магията в кралство Орикалис е тясно свързана с таро картите. Всеки с магически потенциал трябва да премине през академията, за да получи право на легална практика. Там учениците се обучават в три основни направления - рисуване, тълкуване и активиране. Само малцина обаче притежават дарбата да създават нови аркани, като за това се използват специални мастила и ритуали. Малките аркани са част от ежедневната магия и се използват свободно, докато Големите аркани се смятат за изгубени или митични. 

Една година от живота си Клара Сивомеч - Шевал - прекарва в затвора „Халазар“, където успява да запази себе си. Месеци наред нелегално рисува карти за началника, което е иронично, защото именно това е причината за присъдата ѝ. Единствената ѝ цел оставя бягството и събирането със сестра ѝ. До появата на принц Каелис, който я принуждава да му помогне да открадне карти от краля и да открие картата Свят, която може да изпълни всякакво желание. През това време Клара трябва да се представя за негова годеница и да посещава академията, където да усвои нужните умения. Тя притежава силен характер – умее да притегля рисковете и да не си затваря очите за неправдите и лъжите, ако те не засягат близките ѝ. Най-много ми хареса как тя, израснала с любов към рисуването на карти, се противопоставя на идеята на академията да се прилага контрол над магията, и рисува с емоции.

Принц Каелис е пълна противоположност на Клара - студен, тих и дистанциран. Благодарение на него академията съществува и той я защитава по всякакъв начин, включително като се противопоставя на опитите на по-големия си брат да наложи контрол над нея. За поданиците на кралството той е принц, за студентите - директор, но за Клара е човек с ясно поставени цели, който действа с хладна логика и вътрешна дисциплина. Двамата се допълват по един хубав начин и ми допадат като двойка. Връзката им се развива постепенно - от неприязън (от страна на Клара) до доверие, което се изгражда с време. А някъде между закачките, опасните коридори на академията и баловете, изпълнени с интриги, страстта и любовта припламват. 

Започнах „Академия „Аркана“ без очаквания, а може би точно затова останах толкова очарована. Елис Кова поставя основите на интригуваща поредица с карти таро, родословното дърво на Клара (продължавам на теоризирам кое е семейство Шевал), ревисанското кралство (то предшества Орикалис) и Светопазителите (мистериозна група, пазеща магията на таро). А в края на романа ще откриете списък с всички карти, които са използвани до момента, и за да бъдат измислени толкова детайлно, говори за прецизност от страна на авторката.

Природата около нас се променя - дърветата се обагрят в топли нюанси и листата започват да покриват земята. Есента ни приканва да се забавим, да се сгушим в топли дрехи и да потърсим уют в страниците на добра книга. Именно затова подготвих пост, който ще ни помогне да изберем подходящи тематични четива за този красив и вдъхновяващ сезон.

Съдбите на три момичета се преплитат - Емер, осиротяла вещица, предлага заклинания на отчаяни жени в замяна на частица от душата им, Зара, която търси начин да върне починалата си сестра чрез окултни ритуали, и Джуд, дъщеря на милиардер, прокълната след сделка с демон и отчаяно търси спасение. Трите решават да обединят сили, за да се спасят от мистериозни убийства.

Ако искате още един самостоятелен роман, ви споделям за „Ноктикадия“. Лилия Веспертин получава неочаквана пълна стипендия за елитен университет, разположен на изолиран остров, където в миналото са се случвали зловещи събития. Тя решава да приеме покана, за да разкрие истината за смъртта на майка си. Така се сблъсква със студения и властен д-р Деврик Брамуел.

След неуспешна мисия Клара попада в затвора „Халазар“ заради нелегално рисуване на карти таро. От там я измъква принц Каелис, за да нарисува фалшификати на определени карти. Клара обаче трябва да се преструва на негова годеница и да посещава часовете в академия „Аркана“, където ще научи тънкостите на таро. Същевременно трябва да свикне с присъствието на принца и неговия дразнещ характер, към който се привързва.

Кидан е сираче, израснало далеч от света на семейството ѝ, в който човешките кръвни линии се свързват с вампири, за да придобият власт. Когато сестра ѝ Джун изчезва, Кидан е убедена, че е отвлечена от Сусениос Сагад - вампир, обвързан със семейството им от поколения. За да я открие, Кидан трябва да проникне в елитния университет „Юкслей“, където вампирите управляват зад кулисите. 

С изчезването на сестра ѝ Салем е принудена да продължи традицията на рода Салазар. Заема нейното място в университета „Мортимър“. Сред коридорите му, изпълнени с тайни и ритуали, среща художника Казимир. Мрачната и обсебващата му страна привлича Салем, но нейната задача е да научи какво се е случило с сестра ѝ Оливия.

Включвам българско фентъзи, чието действие се развива в околността на София или по-точно болница, която не лекува хора, а безсмъртни създания. Създания, които след 1779г. започват да остаряват. Създателят на болницата - Михаил Коровин, вярва, че Амелия е ключа към намирането на лек.

Признавам, че дълго отлагах да напиша това ревю, защото исках да подходя с повече внимание към него, да ви предам емоциите, които изпитах, докато четях романа. „Нямаше бог за нас“ може и да започва като обикновена история на момиче, което се лута и не знае как да се върне към живота. А след това среща лошото момче, каращо я почувства любовта, страстта, болката, огорчението. Още от самото начало става ясно, че това една лична изповед на авторката и фактът, че романът е създаден от личните ѝ дневници, веднага докосна сърцето ми. 

Въпреки всичко, което е преживяла и ще преживее, Кая е парченцето светлина и надежда, което всеки от нас трябва да притежава. Тя е моралният компас, показващ ни кои неща са грешни и кои - правилни. Може и да смята, че не е обичана достатъчно, но това не ѝ пречи сама да раздава обич и подкрепа. Да бъде мълчалива или гласна опора на някого в неговата скръб. Ценностната ѝ система, включваща доброта, любезност и нежност, заедно с умението ѝ да пази тайни я правят толкова отличаваща се личност сред учениците в частното училище. Кая е рядко срещано цвете, осъзнаващо в хода на сюжета, че трябва да прекъсне токсичните си взаимоотношения, за да разцъфне отново. Прави трудни избори и взима трудни решения, които сломяват духа ѝ, но неведнъж героинята доказва, че притежава непоклатима воля и неволите я правят още по-силна.

„Нямаше бог за нас“ засяга множество тежки теми. Иван и приятелите му ясно показват, че няма как да пораснат свестни деца, когато родителите им са ги оставили на произвола на съдбата, принуждават ги да правят неща, които те не искат, желаят да контролират животите им или ясно показват пренебрежението си. Самите деца имат пари, влияние и власт, но зад купоните, алкохола и наркотиците прозира най-голямата липса - обичта. Тази липса се превръща в тъмнина, която бавно ги поглъща - тъмнина, изразена в отчаяни постъпки, разрушителни избори и болезнено усещане за самота. Именно тук романът разкрива как липсата на стабилна семейна среда, емоционална грижа и истинска връзка с родителите може да подтикне личността към зависимости, агресия и саморазрушение. Авторката показва, че зад привилегиите и привидното благополучие често се крие празнота, която трудно може да бъде запълнена.

Завършвам с още едно признание - с разгръщането на първите страници вярвах, че няма да се разберем с „Нямаше бог за нас“. Не можех да схвана повествованието на онази Кая, която е готова да сподели с приятелката си за онези години. Но щом започна разказа ѝ, се потопих в силно наситените с емоции моменти, които ме разтърсваха и често караха очите ми да се насълзят. Историята ме увлече с начина, по който едно момиче преминава през самотата, впуска се в първата си любов - любов, която я разрушава, - и въпреки това намира сили да се изправи отново и да поеме контрола над живота си. Тъкмо тази искреност и сурова емоционалност направиха романа толкова въздействащ за мен. 

Любляна Славенина успява с един завладяващ стил на писане да пресъздаде първата любов, първата загуба, първият спор, първото осъзнаване, първата борба. Показва покварата върху младото поколение и че все пак има възможност човек да прекъсне този порочен кръг и да се измъкне от разрушенията.

Приказната обстановка на „Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е основната причина да харесам романа - с мъгливите гори, суровите зимни пейзажи и усещането, че магията се спотайва зад всяко дърво. Атмосферата е създадена с внимание към детайла и те потапя напълно в света на феите.

Действието се развива в алтернативна версия на нашия свят, където хората живеят със знанието, че сред тях и дълбоко в гората живеят феи. Има множество доказателства за тяхното съществуване и на тяхна база е създадена цяла дисциплина - дриадология, имаща за цел да събере всички научни трудове, статии и енциклопедии, които да дадат по-ясна представа за Приказния народ. Двете най-разпространени подгрупи обикновени феи са стадните феи, които рядко общуват извън общността си, и браунитата, които обичат да се занимават с кражби, благословии или проклятия. А всички човекоподобни феи са известни като дворцови. Дворовете им в Юсландия им се местят със снега и организират пищни балове около замръзнали езера заради обичтта си към музиката. Могат да подмамят някого в таните си и в последствие той да бъде открит жив, но с празна черупка.  

Слизайки от кораб с един сандък книги и кучето си, Емили Уайлд пристига в Храпънсвик, за да изследва Потулените - тайнствен вид феи, за които се знае много малко. Селцето не е от най-гостоприемните места за чужденци и на местните им трябва време, за да се доверят на Емили, която, всъщност, не прави никакви усилия, за да се сближи с жителите. Самата тя е интроверт, разговарящи по-лесно с феите, и честна до болка без да осъзнава как думите ѝ могат да прозвучат рязко. Под повърхността ѝ обаче се крие топло сърце и способност за дълбока лоялност и грижа. Едва ли би имала някакви приятели, ако колегата ѝ Уендъл Бамбълди не игнорираше нежеланието ѝ за контакт и не ѝ предлагаше помощта си. Нейна пълна противоположност със своята вечна усмивка и харизматичност. Но зад лекомислената му фасада се крие интелигентен, проницателен и загадъчен човек, който разбира както света на феите, така и хората. Той е лоялен, неочаквано грижовен и готов да бъде опора, дори когато не е поканен.

В романа има любовна нишка, но в интерес на истината тя е неудовлетворяваща. Моментите между Емили и Бамбълди бяха недостатъчни, за да ги възприема като двойка. Предложението на Уендъл ми дойде изненадващо и прибързано, а Емили започна да го възприема като потенциален любовен интерес именно след този момент. Финалът е претупан - спасяването на Емили става припряно и накрая трябва да ни бъде казано какво се е случило с краля на дворцовите елфи в Юсландия. 

„Енциклопедия на феите от Емили Уайлд“ е една уютна и магическа история, представяща ни  свят, удивително близък до нашия - само че такъв, в който митовете и легендите за феите са реалност. Чрез погледа на любознателна изследователка си приромняме, че магията може да се крие и в най-обикновеното стига да сме способни да я видим. А кой знае - може би Приказният народ наистина ни наблюдава от заобикалящата ни природа. 

Четвъртата книга от поредицата разгръща историята на по-голямата сестра на Самър - Уинтър, която напуска съпруга си и се мести в по-малък град. Скъсва тоскичните си отношения с майка си и бившия си, за да може да съградина наново тези с по-малката си сестра. И там, по черния път към ранчо „Кладенец на желанията“, среща протежето на Рет Итън.

Леденото и пренебрежително отношение на Уинтър се оказва фасада, зад която крие дългогодишна семейна болка, неувереност и уязвимост. Тя вече не вярва, че заслужава любов, но продължава да я дава - пълнокръвно, безрезервно и често - без да очаква нещо в замяна. Нейната сила е в директността, с която посреща хората и ситуациите. Хареса ми, че е борбена и искрена до болка - не се страхува да бъде враждебна, когато се защитава, но под тази острота има толкова ранима и лоялна душа. Душа, която избира любов, доверие и семейна принадлежност за себе си.

Всеки, който прочете за Тео, ще открие зад усмихнатата му външност още по-мила и лоялна страна. Той се наслаждава на удоволствията от живота, но и не бяга отговорност - готов е да понесе послествията от постъпките си. Тео вече носи в себе си грижовност и лоялност и чака правилния човек, на когото да ги отдаде. Малко са мъжките персонажи, които знаят кога да говорят и кога да замълчат и да ти дадат емоционална подкрепа. Тео спада към тази рядка категория и смятам, че именно поради тази причина е толкова харесван (включително и от мен) сред читателите. 

Смятам, че отношенията между главните герои са най-големият плюс за романа. Още щом Тео среща Уинтър, усеща маската, зад която тя се крие и търпеливо ѝ показва, че е обичана именно заради несъвършенствата ѝ. Тео вижда в Уинтър не нещо, което трябва да поправи, а човек, който заслужава да бъде обичан такъв, какъвто е. Минусът е, че не се задълбочи в майчинството на Уинтър. Да, темата за бременността беше засегната, но по-скоро като фон на романтичния елемент. Липсваше ми поглед към това какво е изпитала по време на раждането и през първите месеци с новородено. 

Въпреки малките липси, които ми се искаше да бъдат разгърнати, се насладих на „Безразсъден“. Харесах динамиката между героите, атмосферата на малкото градче и семейните моменти. И е време да прочета „Безнадежден“ не само за да опозная Бо, но и за да завърша тази стопляща сърцето поредица. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук. 

От доста време „Пътят на подправките“ ми беше в списъка, но все не му идваше ред - докато най-накрая не се реших да се потопя в арабската приказка на Мая Ибрахим за магия, джинове и скрита страна, изпълнена с чудовища.

Вдъхновена от митологията, културата подправките на Близкия изток, Сахир е страна, в която копринените дрехи, оживените пазари и горещината са част от ежедневието. Земите ѝ са мистични и по тях бродят различни същества, за които сме чели в арабските приказки. Специалното на Сахир е подправката мисра, която, приета под формата на чай, дарява сили, свързани с боя, сетивата и контролиране на стихии. Тези способности идват както с психическо и физическо натоварване, така и с отговорност и престиж. 

Родена в знатен род, Имани може и да притежава някакви привилегии, но напълно сама си е заслужила мястото сред щитовете - отряд, пазещ земите от чудовища. Обучена е на стратегии и бой, върти оръжието по умел начин и е винаги готова да се изправи срещу опасността. По характер тя е горда, целеустремена и дълбоко вярваща в дълга си към родината и семейството. Имани тръгва на мисия с цел да върне брат си, когото познава най-добре, и да покаже на обществото, че е имало реална причина за действията на Атир. Но колкото по-назад остава град Калия зад гърба ѝ и колкото по-навътре навлиза в царство Алкиба, толкова повече се разклаща представата ѝ за вярност и чест. Срещите с различни култури, хора и джина Кейн я карат да постави под съмнение всичко, което е приемала за даденост.

Като по-голям брат и чудесен войн, Атир е човекът, от когото Имани се вдъхновява. Въплъщение на дисциплина и самоотвержен дълг, години наред той е защитавал Калия, докато не осъзнава, че външния свят също страда, а Сахир може да помогне, въпреки че не иска да го прави. Като най-малкото дете в семейството, Амири търси начин да се различава от брат си и сестра си. Тя е импулсивна, откровена до болезненост и нетърпелива да се докаже. Неведнъж неудобните ѝ въпроси карат околните да се замислят над вярванията си. Като древен джин Кейн е свикнал да се представя като загадъчно и мистериозно създание. Със сигурност знае много тайни и истини за Сахир и Алкиба, но вътрешно все още не се е отърсил от предателството към него в миналото. 

Романът „Пътят на подправките“ завладява с живописните си описания, които пренасят читателя в един свят на величествени пейзажи, но мрачни и опасни легенди. Мая Ибрахим умело втъкава арабската култура във всеки детайл, създавайки автентична атмосфера. Дебютният ѝ роман поставя основите на политически интриги, сложни взаимоотношения и тайни, които оставят читателя нетърпелив за следващата страница.

Понякога големият шум около една книга създава очаквания, които е трудно да бъдат оправдани, и именно това ми се случи с „Алената вещица“. Лично за мен тя не блести с нещо запомнящо се и не успя да ме впечатли въпреки потенциала, който притежава.

След преврат правителството на Новата република, някога управлявана от сестрите кралици, преследва, залавя и убива жените със заклинателните белези, определящи ги като вещици. Тези белези се получават от порязванията, тъй като магията в този свят изисква кръв. Колкото по-прясна е кръвта, толкова по-мощно е заклинанието. Ако една вещица обаче е неопитна, то може да се обърне срещу нея и да я нарани. Заклинанията могат да се разделят условно на три категории - мираж: обикновени илюзии с кратка продължителност; минор: средни заклинания като запалване на свещ без кибрит; маджора: мощни заклинания като смърт. На този фон оживяват героите, принудени да избират между дълга към короната и собствените си възгледи. 

Рун е олицетворение на двойнствения образ. Сред аристократичните среди се държи като повърхностна благородничка, вълнуваща се единствено от балове, рокли и клюки. Под тази фасада обаче се крие буден ум и стратегическо мислене. Когато е нужно, дори се преструва, че наистина е предала баба си - непреклонна вещица, бореща се до самия си край, за да прикрие самоличността си на Алената пеперуда - символ на надежда. Предпочита да живее с чувството за вина, знаейки че така защитава невинните. Рун проявява смелост и състрадателност, любопитна е за заобикалящата я среда и успява да се доверя в свят, изпълнен с предатели. 

Ловец по призвание Гидиън хладнокръвно и практично преследва вещиците и не си позволява да изпитва съчувствие към тях заради травмата, нанесена му от една от посестримите им. Като син на шивачи, издигнал се сам в йерархията, той не умее да играе игрички като останалите аристократи и е до болка искрен. Не се притеснява, че думите му могат да наранят някого и именно увереността, решителността и предаността, които показва, го правят толкова добър сред Кървавата гвардия. Гидиън вижда колко проницателна е Рун и колкото повече време прекарва в нейната компания, толкова повече започва да я харесва. 

„Алената пеперуда“ първоначално ме впечатли с магическата си система, в която за да получиш нещо, трябва първо да дадеш от себе си. Исках обаче да видя повече заклинания и по-задълбочено обучение от страна на Рун. Главните герои имат моите симпатии, но отношенията им се развиха прекалено бързо и наивно спрямо различните им възгледи. Разкритията за самоличността на един от приближените на Рун ми харесаха и признавам, че не ги очаквах. 

Дебютният роман на Емилия Харт превзе и българските книжни среди, когато бе издаден от „Лабиринт“. Прочетох го още през февруари и изминалите месеци само потвърдиха тогавашното ми мнение, че „Непокорните“ имаше потенциал с историята си за женската сила, която е предавана чрез поколенията жени, които носят магията без да я искат и я усещат повече като товар. 

Ще започна с Кейт, защо като моя съвременница очаквах да е тази независима жена, която още с първото унижение ще се отдръпне от потисника си, защото в 21. век има цялата свобода сама да постига целите и мечтите си. Авторката обаче е искала да представи онези жени, които се поддават на обаянието и постепенно и несъзнателно се оказват зависими от половинките си. Началото ми хареса - Кейт намери сили да избяга и да изгради нов живот. Но вместо да видя този процес по оздравяване, всъщност получих само части от него. Осъзнавам, че напредъкът е деликатен и постепенен, но трите страници, в който Кейт осъзнава, че ще защити най-святото от съпруга си, не ми бяха достатъчни. Обобщено написано прочетох за промяна, но не я проследих. 

Единствената героиня към която имам по-дълбоки симпатии, е Вайълет. Копнее за нови знания, да види света, да е независима. Общещството, в което живее обаче, не ѝ позволява да се развие и диктува бъдещето ѝ. За момент Вайълет се огъва под властния си баща, но възродената ѝ връзка с природата ѝ припомня защо толкова много обича градината зад имението - там открива спокойствие, уюти приятелство. Тя черпи енергия от заобикаляща я среда и ѝ помага да устои на обществения натис, но в крайна сметка Вайълет остава пленница на своята епоха. Години по-късно обаче вижда лъч надежда в малкото момиче с буйна тъмна коса.

Гласът на хилядите жени, заклеймявани като вещици заради свободолюбиво мислене и опърничевост, е Алта. В начина, по който лекува и по който страда, ясно си личи нейното състрадание и съпричасност към околните. Научена е, че природата е дар, който трябва да се цени и пази. Така и не разбрах обаче напълно нейната роля в романа - защо историята ѝ е разказа и как нейното преживяване е свързано с Вайълет и Кейт. Поредният образ с пропилян потенциал.

„Непокорните“ се опитва да изгради разказ за женската устойчивост през три различни епохи, но идеята за оцеляването се повтаря в две от трите сюжетни линии. Вместо разнообразие в женските съдби, получаваме вариации на едно и също - бягство и мълчание. Липсва образ на жена, която оцелява и не се крие. Затова, макар романът да притежава атмосфера и добра идея, той така и не успя да ме убеди, че женската сила тук е истински свободна.

Трилогията винаги ще има специално място в сърцето ми, което не е изненадващо, предвид увлекателния стил на Симона Панова, привлекателните персонажи и увлекателния сюжет. Малко са поредиците, в които всяка следваща книга не само задълбочава развитието на героите, но и въвежда нови личности, които ясно играят своята важна роля в историята.

Спомняте ли си групичката приятели от „Змей закрилник“? Четирите деца, които в свободното си време чистеха графити от сградите и паметниците във Видин? Е, те пораснаха и се сблъскаха с митологичните фигури от българския фоклор, лазаруваха и нестинарстваха и до последно защитаваха прекрасния Видин с още по-величествената „Баба Вида“, която от столетия е достоен другар на могъщия Дунав.

След събитията от последните Горещници Рая се затваря в себе си, отдавайки се на болката от загубата. Това, което я крепи, е обещанието на един змей за отмъщение. Рая обаче е огнена личност - хаплива, избухлива и импулсивна. Не се притеснява да се противопостави на околните, но мотивите ѝ винаги са продиктувани от загриженост и обич. Толкова силно чувства и толкова лесно се оставя чувствата ѝ да я водят, че тя е идеалната представителка на юдите. Мнението ми за Йордан винаги е било, че той не е антигерой, а персонаж, който неведнъж е бил предаван и разочарован. Той е майстор на манипулацията и знае кога да мълчи, кога да напада, кога да се отдръпне. Но колкото повече се сближава с Рая и останалите, толкова повече в него започват да надделяват тихите емоции - грижата, чувството за принадлежност, сянка от вина и желание за изкупление. Така от враг се превръща в съюзник и героите се бият рамо до рамо заради доверието и подкрепата, които са изградили помежду си.

Като царкиня на Видин Вида носи тежката отговорност достойно да защитава града. Когато приятелите ѝ и героите около нея се намират в криза, тя се опитва да поеме част от тежестта им. Вида притежава и  способността да остане неутрална, когато се налага - не позволява на личните си чувства да пречат на това, което е най-добро за Видин. Това качество я прави стратег, но и владетел, разбиращ мащаба на събитията. Всеки един от героите има своя момент на израстване в „Змей омайник“, но смятам, че единственото заключение е Пламен. Той си остава същия мъж, който е наследил повече човешки черти, отколкото змейски. В него няма злоба, а дълбоко осъзната преданост и болка. Въпреки всичко, той не търси мъст, а разбиране. Пламен е змеят закрилник, който не мрази, а помни. 

Ледената увереност, която Зора демонсрира, често се бърка със студенина. Трудно допуска хора до себе си, не се оплаква и не се хаби в празни приказки. Под повърхността обаче Зора е справедлива и лоялна. Не прощава лесно, но никога няма да изостави човек, на когото се е доверила. Нейната роля в групичката е да взима трудните решения, когато другите не желаят, и да бъде гласът на разума. На този етап Тони продължава да ми е най-безинтересният персонаж. Не защото няма никакви способности, а просто заради философската му и поетична душа. Просто го усещам най-далеч до мен. И все пак няма как да не спомена колко практичен, искрен и предан е, дори когато ситуацията го кара да се чувства безполезен. 

„Змей закрилник“ слага край на едно приключение, започнало с четирима младежи, които поотделно търсеха себе си, но заедно станаха част от нещо по-голямо и по-велико от тях самите. Но краят на тази история е и начало на друга - легендата за Видин, където ламя и змей пазят града, където под сенките на „Баба Вида“ живее юда със самодивско сърце, а по калдъръмените улици вървят змей и юда, които тепърва ще разберат какво е да бъдеш обичан.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

„Искронишка“ е една от любимите ми книги за изминалата година и може би заради това забавях прочитането на „Нощногибел“. Притеснявах се, че няма да ми е интересна и магията от първата книга ще е изчезнала. Тези мои притеснения се оказаха неоправдани и в продължението Алекс Астър хвърля светлина върху народа на Волнестрия, сблъсква Айсла с нови интриги и разкрива тайни, свързани с миналото на героите.

Вече с две кралства, които трябва да води, Айсла се изправя пред предизвикателството да приеме новата власт, идваща с отговорността за невинните хора и тяхното оцеляване. За разлика от „Искронишка“ тук тя вече е по-решителна и започва да действа според собственията си вярвания. Първата крачка е решението ѝ да опознае Волнестрия, защото до този момент тя възприема короната като бреме. Желае да е сред хората си и взаимно да се опознаят, като по този начин да разбере истински нуждите на поданиците. Докато се опитва да отключи силите си и да ги овладее, Айсла открива тъмнината в себе си. Тъмнина, която, с опознаването, спира да я плаши и всъщност ѝ дава така нужният стимул да се изправи пред съмненията си. Тъмнина, която ѝ показва колко могъща може да бъде. И Айсла вече върви по този път. 

Не харесвам любовните триъгълници и ги избягвам. Грим/Айсла/Оро обаче е едно от малките изключения, защото те отразяват двете личности на Айсла. В „Искронишка“ клонях повече към Оро - като крал на Слънцестрия той буквално може да се приеме за светлината, към която Айсла се стреми. Оро я подкрепя и защитава и до голяма степен заслугата за усвояването на силите си героинята дължи на него. Той излъчва спокойствие, доверие и стабилност. От самото начало Оро я приема за съюзник и вижда потенциала в нея. От друга страна, Грим представлява тъмнината, криеща се в Айсла. Владетелят на Нощносянка също е преживял множество болки и поради тази причина успява да разбере страховете и вината ѝ. Айсла не се стреми да бъде перфектна в негово присъствие и знае, че дори и да сгреши, няма да бъде съдена. Така че след края на „Нощногибел“ клоня именно към Грим.

Неведнъж съм казвала колко обичам светът да се обогатява. Втората книга е посветена на Нощносянка и авторката показва атмосферата на родното място на Грим. То е изтъкано от мрак и тъмнина. Носи се усещането за опасност и гибел, а магията се позовава на манипулация на сенките. Волнестрия също се разгръща - заедно с Айсла читателят вижда дивата красота на острова - гъсти гори, буйни реки, тучна зеленост. Магията е свързана с емоциите на обитателите и колкото по-силни са те, толкова по-голяма е възможността за непредсказуеми ефекти. Най-интересното обаче е, че някога, много отдавна, създателите на Искронишка са избягали от свят, съставен от петте кралства. Останала е малко информация за него, но явно част от магията действа по различен начин и порталът за света се намира именно във Волнестрия.

„Нощногибел“ е заслужено продължение на поредицата, в което израстването на Айсла е централно за сюжета. Светът, изпълнен с магия и мистерии, е добре изградена основа, а интригите между владетелите продължават. Темпото на действието в средата на романа обаче беше бавно и на моменти забавяше напрежението, с което получи четири звезди. 

Ревю на първа книга - тук.

Със „Завръщането на Рейчъл Прайс“ затвърдих мнението си, че Холи Джаксън знае как да плете мрежи, да заблуждава читателя и да поднася обрати до самия края.

Анабел Прайс расте в светлината на изчезналата си майка Рейчъл. Възмущава ли се от ситуацията? Със сигурност. Свикнала ли е? Донякъде. Създала си е някакви рутина, чийто център е семейството ѝ. В крайна сметка то е на първо място. До моментът, в който баща ѝ се съгласява да заснеме документален филм за съпругата си. Анабел е принудена да гледа клипове на майка си и да слуша какво е мнението за нея и случая ѝ. Никой обаче не предполага какво ще повлече снимачния процес, а именно появата на Рейчъл, която шокира малкото градче. Ежедневието на Бел се променя, но вместо да е щастлива, че майка ѝ най-накрая се е прибрала, тя има ужасното предчувствие, че нещо не е както трябва. Улавя Рейчъл в няколко лъжи и започва да се съмнява в разказаната история. Бел не е готова да ѝ повярва, защото всъщност липсата на майчинска фигура ѝ е причинила травма, която я кара първа да отблъсква хората, за да не бъде изоставена. Анабел е сложен образ - на повърхността е остроумна, заядлива и саркастична, но в дълбочина се съмнява, страхува и гневи. Не успя да ме спечели заради високоменото, арогантното и грубото си държание. 

Затова пък щрашно много харесах братовчедката на Бел Картър. Тя е глъдка свеж въздух - мила, забавна, всеотдайна. Прави всичко по силите, за не разочарова родителите си. Пази гърба на Бел и винаги я подкрепя без значение от държанието ѝ. Тя може и да не е сърцето на случая „Рейчъл Прайс“, но се е рее в орбитата му и съществуването ѝ е тясно свързано с него. 

Какво точно се е случило преди шестнадесет години? Наистина ли Рейчъл е била отвлечена, или си е тръгнала по собствено желание. Въпреки подозрителното ѝ държание тя се опитва да се върне към нормалното. Но как да се разхожда спокойно, като всеки я следи с поглед и безгласно искат да чуят признанията ѝ. Ще я съжаляват, ще ѝ казват, че всичко е минало и най-накрая може да продължи с живота си. Само Рейчъл обаче ще си спомня опитите за бягство, молбите да не ѝ отнемат детето и страданието да знае, че извън затвора ѝ Бел расте и се превръща в млада жена. Рейчъл е лъгала и ще лъже, ако това означава, че ще предпази семейството си, защото тя е от майките, които биха направили и невъзможното за децата си. 

От съществено значение за книги от този жанр е сюжетът. Не обръщам чак такова внимание на героите и може би това е причината Анабел да не ми пречи толкова много, въпреки че не съм ѝ фен. От трилърите и мистериите очаквам именно това - напрегнатост, тайни и шокиращи разкрития. След като Речъл се появи започнах стремглаво да прелиствам страници, за да науча дали наистина е била похитена и ако да, откого и защо. Холи Джаксън заплита сюжетни линии, подхвърля улики и създава атмосфера, в която очакваш да се случи нещо изненадващо. И последните петдесет страници не ме разочароваха.

На пръв поглед „Завръщането на Рейчъл Прас“ е заинтригуващ YA трилър, представящ историята на едно семейство, което трябва да се справи с болката от загубата, а след това с промяната. Прелиствайки страниците обаче романът се задълбочава и Холи Джаксън засяга темата за порастването без майчинска фигура, създаването на връзка майка-дъщеря и силната воля на жената, която не се предава пред трудностите.